убежище. Понякога пръстите й извличаха звуците бавно, отдавайки им нежността си — мека, постепенно замираща гальовност, неизразимо красива и тъжна за слуха; или пък й изневеряваха и бъркаха, и препускаха механично по инструмента, като че ли задачата им бе бреме за тях. И все пак, колкото и да се променяха и да трепереха, което се отразяваше на музиката, те нито за миг не се поколебаха в решението си да свирят. Тя стана от пианото едва когато станахме всички, за да си кажем лека нощ.
Мисис Веси бе най-близо до вратата и първа се ръкува с мен.
— Повече няма да ви видя, мистър Хартрайт — каза старата дама. — Истински съжалявам, че заминавате. Вие бяхте много мил и любезен, а една стара жена като мен усеща любезността и вниманието. Bon voyage7, скъпи ми господине — bon voyage, както казват французите.
Следващата бе мис Халкъм.
— Утре сутринта в седем и половина — каза тя и добави шепнешком: — Чух и видях повече, отколкото мислите. Поведението ви тази вечер ме направи ваша приятелка за цял живот.
Мис Феърли бе последна. Не смеех да я погледна, когато взех ръката й и помислих за следващата сутрин.
— Трябва да отпътувам много рано — казах й. — Ще съм заминал, мис Феърли, преди вие…
— Не, не — побърза да ме прекъсне тя, — не преди да изляза от стаята си. Аз ще бъда долу за закуската с Мариан. Не съм толкова неблагодарна, не мога така лесно да забравя последните три месеца…
Гласът й изневери; ръката й обгърна нежно моята, после изведнъж я пусна. Преди да съм казал лека нощ, тя вече бе излязла.
Краят бързо вървеше към мен — приближи неизбежно със светлината на последната сутрин в Лимъридж Хаус.
Още нямаше седем и половина, когато бях долу, но те ме чакаха на масата за закуска. Въздухът беше хладен и на бледата светлина сред мрачната утринна тишина на къщата, ние тримата седяхме и се опитвахме да се храним, опитвахме се да говорим. Усилието да запазим приличие бе безнадеждно и безполезно и аз станах, за да го прекратя. Когато протегнах ръка, когато мис Халкъм, която бе по-близо до мен, я пое, мис Феърли се обърна неочаквано и изтича навън.
— По-добре така — каза мис Халкъм, когато вратата се затвори. — Така е по-добре и за двама ви.
Измина миг, преди да мога да отговоря; тежко бе да я загубя без прощална дума или прощален поглед. Овладях се и се опитах да се разделя с мис Халкъм както подобаваше; но всички думи за сбогом, които на драго сърце бих казал, се сведоха до едно изречение.
— Заслужил ли съм да ми пишете? — бе всичко, което можах да изрека.
— Вие заслужихте всичко, което мога да направя за вас, докато и двамата сме на този свят. Какъвто и да е краят, ще го узнаете.
— А ако аз мога някога, в бъдеще, отново да ви бъда в помощ, много след като се заличи споменът за моята самонадеяност и безумие…
Не можах да кажа нищо повече. Гласът ми пресекна, очите ми се навлажниха въпреки волята ми.
Тя хвана и двете ми ръце и ги стисна твърдо и силно като мъж — тъмните й очи заблестяха — червенина обхвана матовата й кожа — лицето й засия със своята твърдост и енергия и стана красиво от чистата вътрешна светлина на нейната щедрост и състрадание.
— Ще ви вярвам; ако някога дойде такъв момент, ще ви вярвам като на мой и неин приятел, като на мой и неин брат. — Тя замълча, привлече ме към себе си — какво храбро и благородно създание, — като сестра докосна челото ми с устни и ме нарече по име: — Бог да ви благослови, Уолтър! Приседнете тук сам и се успокойте. Заради двама ни ще е по-добре да не остана. По-добре ще бъде да ви изпратя с поглед от балкона.
Тя излезе от стаята. Обърнах се към прозореца, където пред мен се простираше единствено самотният есенен пейзаж. Обърнах му гръб, за да се овладея, преди и аз на свой ред да напусна завинаги стаята.
Изтече минута — едва ли е било повече, когато чух, че вратата отново леко се отваря и по килима прошумя женска рокля. Сърцето ми заби лудо, когато се обърнах. От другия край на стаята към мен приближаваше мис Феърли.
Тя се спря колебливо, щом очите ни се срещнаха и видя, че сме сами. После с Онзи кураж, който жените тъй често губят при по-незначителни ситуации от критично естество и почти никога при големите, пристъпи по-близо към мен, странно пребледняла и смълчана, отпуснала едната си ръка върху масата, покрай която вървеше, като криеше другата в гънките на роклята си.
— Отидох в салона само за да потърся това — каза тя. — То може би ще ви напомня за престоя ви тук и за приятелите, които сте оставили. Когато го направих, ми казахте, че съм напреднала много, и затова си помислих, че бихте искали…
Тя извърна глава настрани и ми подаде малка рисунка, излязла изцяло изпод нейния молив, на беседката, в която се срещнахме за първи път. Листът трепереше в ръката й, когато ми го подаде — трепереше и в моята, когато го взех.
Страхувах се да кажа това, което чувствувах. Отговорих само:
— Тя ще бъде винаги с мен. През целия ми живот това ще бъде най-скъпото за мен съкровище. Много съм благодарен; много съм ви благодарен, че не ме оставихте да си отида, без да си кажем довиждане.
— Оо — отвърна тя невинно, — как бих могла да го сторя, след като прекарахме толкова много щастливи дни заедно!
— Тези дни може никога да не се върнат, мис Феърли; моят начин на живот и вашият се различават твърде много. Но ако дойде време, когато предаността, на цялото ми сърце, душа и същество биха ви донесли миг на щастие или биха могли да ви спестят миг на мъка, ще се опитате ли да си спомните за бедния ви учител по рисуване? Мис Халкъм обеща, че ще ми вярва; а вие обещавате ли?
През напиращите сълзи в милите сини очи просветна неясно тъгата от раздялата.
— Обещавам — отговори тя сподавено. — Оо, не ме гледайте така! Обещавам ви от все сърце.
Осмелих се да пристъпя малко към нея и протегнах ръка.
— Вие имате много приятели, които ви обичат, мис Феърли. Вашето щастливо бъдеще е съкровена цел на много надежди. Ще ми позволите ли при раздялата да ви кажа, че то е съкровена цел и на моите надежди?
Сълзите се стичаха бързо по страните й. Тя се подпря с разтреперана ръка на масата, за да се задържи, и ми подаде другата. Взех я в своята — задържах я крепко. Ръката ми клюмна над нея, сълзите ми падаха по нея, устните ми се притиснаха о нея — не, не в знак на любов, о, не в знак на любов в този последен миг, а в израз на болката и обладалото ме отчаяние.
— За бога, оставете ме! — прошепна тя едвам.
В тези изпълнени с молба думи прозвуча със страшна сила признанието на нейната сърдечна тайна. Нямах право да ги чуя, нямах право да им отговоря; това бяха думите, които ме пропъждаха от стаята в името на нейната свята слабост. Всичко бе свършено. Пуснах ръката й; не казах нищо повече. Заслепяващи сълзи я скриваха от погледа ми и аз ги прокудих, за да я видя за последен път. Един прощален поглед — в мига, когато тя се отпусна на стола, ръцете й се подпряха на масата и главата й изтощено клюмна върху тях, — един прощален поглед и вратата вече бе затворена; помежду ни се откри голямата бездна на раздялата; образът на Лора Феърли бе вече спомен от миналото.
I
Пиша тези редове по молба на моя приятел мистър Уолтър Хартрайт. По този начин ще станат достояние
