изглежда заградена — почти задушена от дървета. Досега не съм видяла никого освен слугата, който ми отвори вратата, и икономката — твърде любезна личност, която ме отведе до моята стая и ми донесе чай. Имам красив малък будоар и стая на края на дълъг коридор на първия етаж. Слугите и някои от стаите за гости са на втория етаж, а всички всекидневни, са на партера. Все още не съм разгледала нито една от тях и не зная нищо за къщата, освен че едното крило съществува от петстотин години, че някога е била обградена от ров и името Блакуотър идва от едно езеро в парка.
Току-що удари единадесет — някак си призрачно и тържествено от кулата в центъра на къщата, която видях още с идването си. Едно голямо куче се събуди очевидно от камбаната и сега вие и се прозява печално някъде зад ъгъла. Чувам отекващи стъпки долу по коридорите и захлопването на железни резета и лостове на входната врата. Слугите очевидно си лягат. Да последвам ли примера им?
Не, все още ни най-малко не ми се е приспало. Приспало ли, казах? Имам чувството, като че ли никога вече няма да затворя очи. Само очакването, че утре ще видя това скъпо лице и ще чуя този добре познат глас, ме държи в непрекъсната трескава възбуда. Ако притежавах привилегиите на мъж, щях да наредя да ми оседлаят незабавно най-добрия кон на сър Пърсивъл и щях да полетя в нощен галоп на изток, за да посрещна изгряващото слънце — дълго, изнурително и безспир щях да препускам часове наред като прочутия разбойник, яздил до Йорк. Но тъй като съм само една жена, осъдена доживотно на търпение, благоприличие и фусти, трябва да зачета мнението на икономката и да опитам да се успокоя по някакъв слаб и женски начин.
За четене и дума не може да става — не мога да се съсредоточа в книгите. Ще пиша, докато, се изтощя и ми се приспи. Напоследък твърде често пренебрегвам дневника си. Какво мога да си припомня, застанала на прага на нов живот, за лица и събития, за случайности й промени през последните шест месеца — този дълъг, отегчителен, празен период от деня, в който Лора се омъжи?
Уолтър Хартрайт заема челно място в паметта ми и минава пръв в призрачното шествие на моите отсъствуващи приятели. Получих няколко реда от него след пристигането на експедицията в Хондурас, звучащи по-бодро и обнадеждено от всичко друго, което ми е писал досега. Около месец или шест седмици по-късно попаднах на една извадка от американски вестник, в която се описваше потеглянето на авантюристите за вътрешността на страната. За последен път ги видели, когато навлизали в една девствена, вековна гора — всеки с пушка на рамо и багажа си на гръб. От този момент цивилизацията загубила всякаква следа от тях. Повече ни ред не съм получила от Уолтър, а и във вестниците не се е появила и най-малката новинка.
Същата пълна, обезсърчителна неизвестност покрива я съдбата и участта на Ан Катърик и нейната придружителка мисис Клемънтс. Абсолютно нищо не се е чуло и за двете. Никой не знае дали са в страната или извън нея, дали са живи или умрели. Дори адвокатът на сър Пърсивъл загуби всякаква надежда и разпореди да се сложи край на безполезното издирване на бегълците.
Добрият ни стар приятел мистър Гилмор претърпя една тъжна спънка в дейната си професионална кариера. Рано през пролетта ни разтревожи вестта, че бил намерен в безсъзнание на бюрото си и че припадъкът е диагностиран като апоплектичен удар. Той се оплаквал дълго от стягане и натиск в главата и лекарят го предупредял за последиците, конто рано или късно ще се проявят, ако продължава да работи така упорито, като че ли все още е млад. В резултат сега му е категорично наредено да не работи поне една година, да си почива физически и да не се натоварва умствено, като промени изцяло обичайния си начин на живот. Делата му съответно у са предадени в ръцете на неговия съдружник, а той самият гостува в Германия на свои роднини, установили се там поради търговски начинания. Така загубихме още един верен приятел и надежден съветник — загубен, надявам се, само за известно време.
Клетата мисис Веси дойде с мен до Лондон. Беше невъзможно да я изоставим в самота в Лимъридж след Лориното и моето заминаване и ние уредихме да отиде да живее при една своя по-млада неомъжена сестра, която има училище в Клапам. Тя ще дойде тук тази есен да посети ученичката си — бих могла да кажа почти своето осиновено дете. Изпратих добрата стара дама до новия й адрес, предадох я на грижите на нейната родственица и тя остана там, изпълнена с тиха радост при мисълта, че след няколко месеца отново ще види Лора.
Колкото до мистър Феърли, смятам, че не мога да бъда обвинена в несправедливост, ако спомена за неизразимото облекчение, което изпита, щом къщата се изпразни от женско присъствие. Предположението, че може да е почувствувал отсъствието на племенницата си, е просто нелепо — на времето минаваха месеци, без той да поиска да я види, а в случая с мен и мисис Веси ся позволявам да изтълкувам твърдението му, че заминаването ни почти го е сломило, като признание за тайната му радост, че се отървава от нас. Последният му каприз бе да наеме на постоянна работа двама фотографи, който да снимат всички съкровища и редки предмети в негово притежание. Един екземпляр от пълната колекция на фотографиите ще бъде подарен на Института по механика в Карлайл, като всяка от тях ще бъде поставена на най-фин картон с ярък червен надпис отдолу: „
Толкова за лицата и събитията, заемащи най-предно място в паметта ми. А какво да кажа за лицето, което заема най-предно място в сърцето ми? Лора присъствува в мислите ми през цялото време, докато пиша тези редове. Какво мога да си припомня за нея през последните шест месеца, преди да затворя дневника си тази нощ?
Писмата й са единствената основа за изводите ми, а по най-важния от всички въпроси, който кореспонденцията ни може да засегне, всяко от тези писма ме оставя в неведение.
— Дали той се отнася мило с нея? По-щастлива ли е сега, отколкото когато се разделихме в деня на сватбата й? Тези два въпроса се съдържат във всичките ми писма, поставени по-малко или повече пряко, един път по един начин, друг път — по друг, и всичките останаха без ответ или пък получиха отговор, като че ли запитванията ми се отнасят просто до здравословното й състояние. Тя ме уведомява — за кой ли път, че е напълно добре, че пътуването й се отразява, благоприятно, че за първи път в живота си прекарва зимата, без да настине, но не мога да открия никъде ни дума, която да ми покаже ясно, че се е примирила с брака си и сега може да се обърне назад към двадесет и втори декември без горчиви чувства на разкаяние и съжаление. Името на съпруга й се споменава в писмата, както би споменавала името на приятел, който пътува с тях и се е наел да урежда всичко, свързано с пътуването. „Сър Пърсивъл уреди да отпътуваме на този и този ден…“, „Сър Пърсивъл реши да минем по еди-кой си път“. Понякога пише само „Пърсивъл“, но това е много рядко — в повечето случаи споменава и титлата му.
Не забелязвам навиците или становищата му да са променили или повлияли на нейните по някакъв начин. Обичайната морална промяна, която несъзнателно настъпва в младата, неопитна, неустойчива жена при омъжването й, изглежда, е отминала напълно Лора. Тя пише за собствените си мисли и впечатления сред всички чудеса, които е видяла, точно както би могла да пише другиму, ако вместо съпруга й аз пътувах с нея. Никъде не дава да се разбере, че помежду им съществува някакво разбирателство. Дори когато изоставя темата за пътуванията и се отдава на разсъжденията за перспективите, очакващи я в Англия, предположенията й са съсредоточени върху бъдещето й като моя сестра, упорито пренебрегвайки бъдещето й като съпруга на сър Пърсивъл. Във всичко това не прозира никакъв оттенък на недоволство, който да ми подскаже, че е напълно нещастна в брачния си живот. Впечатлението, Което придобивам от нашата кореспонденция, слава богу, не ме е довело до подобно печално заключение. Само виждам тъжна апатия, непроменяемо безразличие, когато слагам край на размишленията си за нея като моя сестра и започвам да я възприемам посредством писмата й в новото й качество на съпруга. С други думи, през последните шест месеца на мен ми пишеше винаги Лора Феърли и нито един път лейди Глайд.
Странното мълчание, което поддържа по отношение характера и поведението на съпруга си, е запазено с почти същата решимост и когато в последните си писма споменава на няколко пъти името на най-близкия приятел на мъжа си граф Фоско.
