маса Влязох вътре и поседнах да си почина и да си поема дъх.
Не бе минало повече от минута, когато осъзнах, че бързото ми дишане отеква някак странно в нещо зад мен. Ослушах се напрегнато за миг и чух ниско, плътно, хлипащо дишане, което сякаш идваше от земята изпод седалката ми. Нервите ми не се разстройват лесно, но този път скочих изплашена — извиках — не получих отговор — призовах отново изоставилата ме предателски храброст и погледнах под седалката.
Там, свит в най-далечния ъгъл, лежеше окаяният източник на моя Страх — жалко малко кутре — спаниел на бели и черни петна. Животинката простена едва, когато я погледнах и я извиках, но не помръдна. Изместих дънера, за да я видя по-отблизо. Очите на нещастното кученце бяха почти безжизнени и по лъскавите бели части от козината му имаше кървави петна. Мъката на една слаба, безпомощна животинка, която няма как да каже какво й е, е несъмнено сред най-тъжните от всички печални гледки, предоставяни ни от този свят. Поех бедното кученце колкото се може по-нежно и като събрах предницата на роклята си, импровизирах нещо като люлчица, за да легне там. По този начин го понесох бързо към къщата, стараейки се да му причинявам колкото се може по-малко болки.
Тъй като в преддверието нямаше никой, качих се веднага в стаята си, направих легълце от старите си шалове и позвъних. В отговор се появи най-огромната и най-дебелата домашна прислужница, която съм виждала, излъчваща онази жизнерадостна тъпота, която би могла да извади от търпение дори и светец. При вида на малкото ранено същество на пода дебелото, безформено лице на момичето се разтегна в крива усмивка.
— Кое е толкова смешно? — попитах ядосано, сякаш беше моя прислужница. — Знаете ли чие е кучето?
— Не, мис, съвсем не зная. — Тя замълча, погледна раната на спаниела — озари се неочаквано от проблясъка на новата си мисъл — и като я посочи, кискайки се с доволство, каза: — Туй е работа на Бакстър.
Бях така вбесена, че можех да й ударя плесница.
— Бакстър? Кой е този скот, когото наричате Бакстър?
Момичето се ухили отново още по-радостно:
— За бога, мис! Бакстър е пазачът и когато намери чужди кучета наоколо, ги взима и ги застрелва. Таквоз е задължението на пазача, мис. Мисля, че това куче ще умре. Ей тука са го простреляли, нали така? Туй е работа на Бакстър. Работа на Бакстър, мис, и таквоз му е задължението.
— Озлобението ми достигна дотам, че почти ми се прииска Бакстър да бе стрелял по прислужницата вместо по кучето. Като видях, че е съвсем безполезно да очаквам от тази непроницаема особа каквато и да е помощ, за да облекчим страдащото животинче, казах й да предаде почитанията ми на икономката и да я помоли да дойде. Тя излезе така, както бе влезнала, широко захилена. Когато затваряше вратата, повтори си тихичко: „Туй е работа на Бакстър и му е задължение — така си е.“
Икономката, която беше жена с известно образование и интелигентност, предвидливо донесе със себе си малко мляко и топла вода. В мига, в който видя кучето на пода, Тя трепна и промени цвета си.
— Ой, боже благословени! — извика икономката. — Това сигурно е кучето на мисис Катърик!
— Чие? — запитах я в крайна почуда.
— На мисис Катърик. Вие, изглежда, познавате мисис Катърик, мис Халкъм?
— Лично не, но съм чувала за нея. Тук ли живее? Получила ли е известия от дъщеря си?
— Не, мис Халкъм, дойде тук да пита.
— Кога?
— Вчера. Съобщили й, че някаква непозната, отговаряща на описанията на дъщеря й, била видяна в околността. Такова съобщение не е стигало до нас, нито пък е чувано и в селото, където изпратих хора да разпитат заради мисис Катърик. Съвсем сигурно е, че тя водеше това нещастно кученце, когато дойде, и аз го видях да подтичва подире й, когато си тръгна. Сигурно се е отклонило в гората и са го застреляли. Къде го намерихте, мис Халкъм?
— В стария навес до езерото.
— А, да, това е откъм страната с насажденията и предполагам, че нещастното същество се е замъкнало до най-близкия подслон, както правят кучетата, за да умре. Опитайте се да наквасите устните му с мляко, мис Халкъм, а аз ще измия сплъстената козина върху раната. Много се опасявам, че е твърде късно. Все пак можем да опитаме.
Мисис Катърик! Името все още кънтеше в ушите ми, като че ли икономката току-що ме бе изненадала с произнасянето му. Докато се грижехме за кучето, в паметта ми изплуваха предупредителните думи на Уолтър Хартрайт: „Ако някога Ан Катърик пресече пътя ви, използувайте по-добре от мен предоставената възможност, мис Халкъм.“ Намирането на ранения спаниел вече ми бе донесло откритието за посещението на мисис Катърик в Блакуотър Парк, а това събитие на свой ред би могло да доведе до още нещо. Реших да използувам възможно най-добре предложения ми шанс и да събера колкото се може по-голяма информация.
— Доколкото разбрах от вас, мисис Катърик живее някъде в околността? — запитах аз.
— О, не, не! — отвърна икономката. — Тя живее в Уелмингам, което е почти на другия край на графството — най-малко на двадесет и пет мили оттук.
— Сигурно познавате мисис Катърик от няколко години?
— Напротив, мис Халкъм. Вчера я видях за пръв път. Чувала съм за нея, разбира се, защото знаех за добрината на сър Пърсивъл да се погрижи за лекарски надзор над дъщеря й. Поведението на мисис Катърик е доста особено, но тя има изключително почтен вид. Изглеждаше дълбоко обезсърчена, когато разбра, че съобщението за появата на дъщеря й тук е напълно неоснователно и поне ние нищо не можахме да й кажем.
— Доста ме интересува мисис Катърик — рекох аз, продължавайки колкото се може по-дълго разговора. — Жалко, че не пристигнах вчера навреме, за да я видя. Поостана ли малко?
— Да — отговори икономката, — тя остана известно време и мисля, че щеше да остане още, ако не ме бяха извикали да говоря с един непознат господин, който дойде да попита кога очакваме завръщането на сър Пърсивъл. Мисис Катърик стана и си тръгна веднага щом чух прислужницата да ми съобщава по каква работа е дошъл посетителят. Като се разделяхме, заяви, че не е необходимо да казвам на сър Пърсивъл за идването й. Това ми се стори доста чудновато, като се има пред вид отговорното положение, което заемам.
На мен също ми се стори странно. В Лимъридж сър Пърсивъл ме бе накарал да повярвам, че между него и мисис Катърик съществува пълно доверие. В такъв случай защо тя ще иска така настойчиво да запази в тайна от него посещението си в Блакуотър Парк?
— Може би — казах аз, виждайки, че икономката очаква мнението ми относно изречените при раздяла думи на мисис Катърик, — може би е сметнала, че съобщението за нейното посещение ще обезпокои без нужда сър Пърсивъл, като му припомни, че изчезналата й дъщеря все още не е намерена. Тя говори ли много по този въпрос?
— Съвсем малко — отвърна икономката. — Говореше предимно за сър Пърсивъл и разпитваше много къде е пътувал и каква е новата му съпруга. Стори ми се по-ядосана и раздразнена, отколкото отчаяна от факта, че не можа да открие никаква диря от дъщеря си по тези места. „Вдигам ръце от нея“ — бяха, доколкото си спомням, последните й думи. „Вдигам ръце от нея, госпожо, и я смятам за загубена“ И от това веднага премина на въпросите за лейди Глайд, искайки да разбере дали тя е красива и симпатична дама, миловидна, здрава и млада… О, боже! Чудех се как ще свърши. Вижте, мис Халкъм, най-после мъченията свършиха за бедното животинче!
Кучето бе мъртво. От него се изтръгна слаб, ридаещ вик и крайниците му потрепераха конвулсивно в момента, в кой го последните думи „миловидна, здрава и млада“ се отрониха от устните на икономката. Промяната бе настъпила с изненадваща бързина: миг, и животинката лежеше безжизнена в ръцете ни.
