По някаква необяснима причина графът и съпругата му променили рязко плановете си в края на миналата есен и отишли във Виена вместо в Рим, където сър Пърсивъл очаквал да ги види при заминаването си от Англия. Те напуснали Виена едва през пролетта и отпътували за Тирол, за да се срещнат с младоженците при тяхното обратно пътуване към родината. Лора охотно описва срещата, с мадам Фоско и ме уверява, че леля й тъй се е променила за добро — станала е много по-кротка и много по-разумна като съпруга, отколкото преди, — че аз едва ли бих я познала, когато я видя. Но по въпроса за граф Фоско (който ме интересува безкрайно повече от съпругата му) Лора е предизвикателно предпазлива и безмълвна. Само пише, че я озадачава и че няма да ми каже какво е впечатлението й от него, докато аз не си съставя свое собствено.
Това според мен не говори добре за графа. Лора съхрани у себе си много по-добре от мнозина други изключителната детска способност инстинктивно да разпознава приятеля и ако не греша в предположението си, че първото й впечатление от граф Фоско не е благоприятно, то, що се отнася до мен, съществува опасността да се съмнявам и изпитвам недоверие към този знатен чужденец, преди още да съм го зърнала. Но търпение, търпение — тази несигурност, както и много други, не може да продължава твърде дълго. Всичките ми съмнения са на път да се разсеят утре.
Удари дванадесет и аз току-що се върнах да затворя тези страници, след като погледнах през отворения прозорец.
Нощта е тиха, душна, безлунна. Звездите са мъждукащи и малобройни. Дърветата, които закриват гледката от всички страни, изглеждат мрачно черни и плътни в далечината, като висока каменна стена. Чувам слабото и далечно квакане на жаби и ехото от големия часовник отеква в душния покой дълго след като са замлъкнали ударите. Как ли ще изглежда Блакуотър Парк на дневна светлина? През нощта не ми харесва много.
Основната част на сградата е от времето на прехвалената кралица Елизабет. На партерния етаж има две прекалено дълги галерии с ниски тавани, разположени успоредно една на друга. Отвратителните семейни портрети ги правят още по-тъмни и неприветливи. Стаите на етажа над двете галерии са прилично поддържани, но много рядко се използуват. Любезната икономка, поела ролята на мой водач, предложи да ми ги покаже, но изрази деликатно опасението, че ще ми се видят запуснати. Уважението ми към изрядността на собствените ми фусти и чорапи безкрайно превъзхожда уважението ми към елизабетините спални в кралството, така че, от страх да не изцапам хубавите си чисти дрехи, аз категорично отказах да проуча слоевете прах и мръсотия. Икономката рече: „И аз съм на вашето мнение, мис“ — и, изглежда, ме възприе като най-разумната жена, която бе срещала от дълго време насам.
И така, толкова за основната сграда. По едно крило е прибавено към двата й края. Полуразрушеното крило отляво (когато идвате към къщата) е било някога отделно жилище и е построено през четиринадесетия век. Един от предците на сър Пърсивъл по майчина линия — не помня кой и не ме интересува — в споменатото вече елизабетино време добавил под прав ъгъл към него основната сграда. Икономката ми каза, че архитектурата на старото крило, както външната, така и вътрешната, се смятала от добрите познавачи за изключително красива. При по-нататъшното проучване открих, че добрите познавачи биха могли да упражнят способностите си спрямо старинното притежание на сър Пърсивъл, като предварително прогонят от съзнанието си страха от влагата, тъмнината и плъховете. При тези обстоятелства аз без всякакво колебание признах, че не съм никакъв познавач, и предложих да се отнесем към „старото крило“ така, както преди това се отнесохме към елизабетиновите спални. Още веднъж икономката каза: „Аз съм на вашето мнение, мис“ — и още веднъж погледна с Неприкрито обожание на моя изключително трезв разум.
Отправихме се след това към дясното крило, построено по времето на Джордж II, за да се придаде завършеност на тази чудесна архитектурна бъркотия.
Това е обитаемата част от къщата, ремонтирана и пребоядисана отвътре заради Лора. Моите две стая всички добри спални са на първия етаж, а в приземния се намират салон, трапезария, стая за сутрешни занимания, библиотека и един красив малък будоар за Лора, всичките обзаведени в съвременния светъл стил с много елегантни, радващи окото модерни и луксозни предмети. Нито една от стаите не е толкова голяма или просторна като нашите в Лимъридж, но всичките са приятни за обитаване. Ужасно се страхувах от онова, което бях чувала за Блакуотър Парк, от неудобни старинни столове и противни, захабени сервизи, от мухлясали, спарени завеси и всички нечисти вехтории, които хората, родени без чувство за уют, трупат около себе си, без да се съобразяват с удобствата, необходими за приятелите им. Неизразимо облекчение предизвиква у мен фактът, че деветнадесетият век е завладял този мой странен бъдещ дом и е помел ужасното „добро старо време“ от всекидневния ни живот.
Прекарах сутринта в шляене — част от времето бях в стаите долу, а останалата част навън в големия квадрат, очертан от трите страни на къщата и високата желязна ограда с портите, които я охраняват отпред. В центъра на квадрата се намира голямо кръгло езерце за рибки с каменни стени и една алегорична оловна фигура на чудовище по средата. Езерцето е пълно със златни и сребърни рибки и е оградено с широк пояс от най-меката трева, по която някога съм стъпвала. Разхождах се откъм сенчестата му страна, докато стана време за обяд, а след това взех широката си сламена шапка и тръгнах в топлата, галеща слънчева светлина да разгледам околностите.
Денят потвърди впечатлението, което бях придобила през нощта, че в Блакуотър има твърде много дървета. Повечето от тях са млади и засадени прекалено нагъсто. Подозирам, че преди времето на сър Пърсивъл е имало пагубна сеч за дървен материал из цялото имение и после следващият собственик с гняв и нетърпение се е постарал да заличи щетите колкото е възможно по-добре и по-бързо. След като се огледах наоколо, пред къщата вляво забелязах цветна градина и тръгнах към нея, за да видя какво мога да открия там.
Като наближих, градината се оказа неголяма, бедна и зле поддържана. Оставих я зад себе си, отворих малка портичка в една кръгова ограда и се озовах в борова горичка. Тръгнах сред дърветата по специално прокарана хубава, криволичеща пътечка и опитът ми на човек от севера скоро ми подсказа, че наближавам песъчлива пустош. Продължавайки между боровете, струва ми се, повече от половин миля, пътеката изведнъж направи завой — от двете ми страни дърветата изчезнаха и аз неочаквано се изправих на края на огромно открито пространство с поглед към езерото Блакуотър, от което къщата носи името си.
Земята, която се спускаше полегато под мен, беше само пясък, чието еднообразие се нарушаваше тук- там от малки хълмчета, обрасли с пирен. Очевидно някога езерото се е простирало до мястото, където стоях, но постепенно се е оттегляло и изсъхвало, докато е загубило повече от две трети от първоначалната си големина. Видях спокойните му, застояли води на около четвърт миля от мен в падината, разделени на малки блата и езерца от преплетени тръстики, папури и могилки. На отсрещния бряг дърветата отново се издигаха нагъсто, закриваха гледката и хвърляха тъмните си сенки върху плитчината с неподвижна вода. Като се спуснах надолу към езерото, забелязах, че по-нататък земята е влажна и блатиста, обрасла с избуяла трева и тъжни върби. Водата, която беше доста прозрачна откъм откритата пясъчна страна, огряна от слънцето, изглеждаше черна и отровна насреща ми, под дълбоката сянка на ронливите брегове и надвисналите, избуяли храсталаци и сплетени дървета. Жабите квакаха, а плъховете се стрелкаха напред- назад между сенчестата вода и брега и когато доближих блатистата страна на езерото, те самите ми заприличаха на живи сенки. Там видях наполовина във водата гниещи останки на стара, преобърната лодка. Тъжно слънчево петно проблясваше върху сухата й повърхност през пролуката на дърветата и една змия се грееше по средата му, фантастично навита и предателски неподвижна. И отдалеч, и отблизо гледката пораждаше едни и същи мрачни чувства за самота и разруха, а великолепното сияние на лятното небе над главата ми сякаш задълбочаваше и засилваше унинието и голотата на пустошта, която огряваше. Обърнах се и закрачих обратно по същия път към височината, като кривнах малко настрани от предишната пътека към един неугледен, стар дървен навес, който досега бе твърде незначителен, за да привлече вниманието ми редом с ширналата се дива гледка на езерото.
Като наближих, открих, че някога това е било навес за лодки и че по-късно очевидно са се опитвали да го превърнат в нещо като груба градинска беседка, поставяйки боров дънер за сядане, няколко стола и една
