Само една утеха съществува срещу тях — една утеха, която би трябвало да ми носи успокоение и наистина ме успокоява. Всички достойнства и нежността на характера й, цялата откровена привързаност на природата й, цялото сладко, простосърдечно, женско очарование, което я превръщаше в любимка и радост за всеки, попаднал в досег с нея, се завърнаха при мен заедно с Лора. Колкото до другите ми впечатления, понякога съм малко склонна да се съмнявам в тях. Но в това последно, най-добро и най-радващо от всички впечатления се убеждавам с всеки изминал час от деня.
Нека сега се обърна от нея към спътниците й. Съпругът й трябва да привлече вниманието ми пръв. Какво забелязвам в сър Пърсивъл след завръщането му, което да подобри мнението ми за него?
Трудно ми е да кажа. Изглежда, че откакто се върна, е в плен на малки раздразнения и избухвания, но нито един мъж при тези обстоятелства не може да се представи в най-добра светлина. Вижда ми се по-слаб, отколкото когато напусна Англия. Изтощителната му кашлица и смущаващото му безпокойство несъмнено са се увеличили. Поведението му — поне спрямо мен — е много по-рязко. Вечерта на завръщането си ме поздрави почти без следа от някогашната официалност и вежливост — без любезни речи за добре дошла, без да показва някакво изключително удоволствие, че ме вижда; нямаше нищо подобно, освен кратко ръкостискане и едно остро: „Здравейте, мис Халкъм. Радвам се, че ви виждам отново.“ Той сякаш ме прие като една от необходимите дадености на Блакуотър Парк, доволен, че се намирам на определеното ми място, а после ме забрави напълно.
Когато са у дома си, повечето мъже показват нещо от своите наклонности, което са прикривали другаде, и сър Пърсивъл вече демонстрира манията си за ред и постоянство в навиците — едно съвсем ново разкритие, що се отнася до предишните ми впечатления за характера му. Ако взема книга от библиотеката и я оставя на масата, той върви след мен и я връща на мястото й; Ако стана от някой стол и го зарежа там, където съм седяла, той внимателно го отнася на определеното му място до стената. Събира падналите цветни листенца по килима и си мърмори тъй недоволно, сякаш те са горещи въглени, оставили дупки по него; и се нахвърля срещу слугите, ако на покривката има гънка или някой нож липсва от мястото си на масата, така жестоко, като че ли лично са го обидили.
Вече споменах за малките раздразнения, които, изглежда, го тормозят от завръщането му насам. Голяма част от промяната към по-лошо, която забелязвам у него, може би се дължи на тях. Опитвам се да се убедя, че е така, защото много желая да не се обезверявам повече относно бъдещето. Несъмнено изпитание за нрава на всеки човек е да го посрещнат с неприятна вест в мига, когато след дълго отсъствие е стъпил отново в собствения си дом, а това досадно преживяване наистина се случи на сър Пърсивъл в мое присъствие.
Вечерта, когато пристигнаха, икономката ме последва в преддверието, за да посрещне господаря и господарката си и техните гости. Щом я видя, сър Пърсивъл попита дали някой не е идвал напоследък. В отговор икономката спомена онова, което каза и пред мен относно посещението на непознатия господин, дошъл да попита кога ще се върне господарят й. Той попита тутакси за името на господина. Не го бил съобщил. За професията на господина? Не я бил споменал. Как изглеждал господинът? Икономката направи опит да ги опише, но не успя да посочи нито една характерна особеност на безименния посетител, която господарят й да разпознае. Сър Пърсивъл се намръщи, удари с крак гневно по пода и влезе вътре, без да обръща внимание никому. Защо трябваше да се тревожи толкова за такава дреболия, не мога да кажа, но е извън всякакво съмнение, че той сериозно се разтревожи.
Общо взето, може би е най-добре да се въздържал от съставянето на категорично мнение за обноските, езика и поведението му в собствения му дом, докато с течение на времето не се отърси от притесненията, каквито и да са те, които сега очевидно измъчват тайно съзнанието му. Ще отгърна нова страница, а засега перото ми ще остави на спокойствие съпруга на Лора.
Гостите — граф и графиня Фоско — са следващите от списъка ми. Най-напред ще се занимая с графинята, за да приключа с нея колкото се може по-бързо.
Лора наистина не може да бъде обвинена в никакво преувеличение, пишейки ми, че сигурно трудно ще позная леля й, когато я видя отново. Никога досега не бях забелязвала такава голяма промяна в една жена след брака й, каквато е настъпила у мадам Фоско.
Като Еленор Феърли (тридесет и седем годишна] тя винаги изричаше претенциозни измислици и винаги притесняваше нещастните мъже с какви ли не дребни изисквания, каквито само една суетна и глупава жена може да предяви към многострадалната мъжка половина от човечеството. Като мадам Фоско (четиридесет и три годишна) тя седи часове наред, без да каже нито дума, вглъбена по най-странен начин в себе си. Грозните смешни къдрици, които висяха от двете страни на лицето й, са заместени сега от малки редици твърди и много къси букли от рода на онези, които виждаме по старовремските перуки. Обикновена шапчица покрива главата й и откакто я помня, за първи път в живота си тя има вид на благоприлична жена. Никой (като естествено се изключи съпругът й) не вижда от нея това, което всеки виждаше преди — имам предвид частта от женското тяло, която обхваща ключиците и лопатките. Облечена в скромни черни или сиви одеяния, закриващи почти цялата шия — рокли, на които в моминските си дни би се присмивала или пък срещу които (в зависимост от моментната си прищявка) би крещяла, — тя седи безмълвна по ъглите, а белите й сухи ръце (толкова сухи, че порите на кожата й изглеждат като тебеширени) са непрекъснато заети или с еднообразна бродерия, или пък безспирно свиват цигари за графа, който има особени изисквания в пушенето. В малкото случаи, когато студените сини очи не са съсредоточени върху работата й, те по принцип са обърнати към съпруга й с онзи израз на, безмълвно подчинение, който познаваме така добре от погледа на вярното куче. Единственият знак за вътрешно размразяване, който досега съм открила под външното прикритие на ледената, й въздържаност, се прояви един или два пъти под формата на подтискана, подхождаща за тигрица ревност към всяка жена в къщата (включително и прислужниците), с която графът говори или пък към която поглежда с нещо наподобяващо на интерес или внимание. Като се изключи тази подробност, тя е винаги — сутрин, обед или вечер, вътре или навън, в добро или лошо време — студена като статуя и непроницаема като камъка, от който е издялана статуята. За целите на общуването настъпилата в нея изключителна промяна е за добро, като се има пред вид, че се е превърнала в учтива, мълчалива, дискретна жена, която никому не пречи. До каква степен се е променила положително или отрицателно вътре в себе си, е друг въпрос. Веднъж или дваж забелязах неочаквани промени в стиснатите й устни и чух неочаквани интонации в спокойния й глас, което ме кара да подозирам, че сегашното й състояние на сдържаност може би е изолирало нещо опасно в природата й, което при свободата на предишния й живот се изпаряваше в безобидна форма. Съвсем възможно е изцяло да греша в това предположение. Собственото ми впечатление обаче е, че съм права. Времето ще покаже.
А магьосникът, извършил това чудесно преобразование — съпругът-чужденец, укротил тази някога своенравна англичанка дотолкова, че дори и за роднините й е трудно да я познаят, — самият граф — какво да кажа за графа?
С две думи, следното. Прилича на човек, който може да укроти всичко. Ако бе се оженил за тигрица вместо за жена, той щеше да укроти тигрицата. Ако бе се оженил за мен, щях да му свивам цигарите, както прави това жена му; щях да си държа езика зад зъбите, когато ме поглежда, както тя държи своя.
Почти се боя да призная това дори и върху тези поверителни страници. Този човек ме интригува, привлича ме и ме кара да го харесвам. В краткия срок от два дни той несъмнено завоюва моето благосклонно мнение, а аз съвсем не мога да си обясня как извърши това чудо.
Напълно съм поразена от откритието, че сега, когато мисля за него, си го представям съвсем ясно — много по-ясно, отколкото си представям сър Пърсивъл или мистър Феърли, или Уолтър Хартрайт, или някой друг от отсъствуващите, които владеят съзнанието ми, с изключение само на Лора! Чувам гласа му, сякаш говори в този момент. Зная за какво приказваше вчера, сякаш го слушам сега. Как да го опиша? Във вида му, навиците и забавленията му има особености, които, видени в друг мъж, щяха да предизвикат най-смелите ми обвинения или най-безпощадното ми присмехулство. Кое е туй, което ме кара да не ги осъждам и да не им се присмивам у него?
Например той е невероятно дебел. Досега, винаги съм изпитвала особена неприязън към пълните представители на човешкия род. Винаги съм твърдяла, че широко разпространеното схващане да се възприемат като неразделни съюзници прекалената обемност и необикновената доброта е равностойно на твърдението, че само приятните хора могат да дебелеят и че случайната добавка на няколко килограма към собственото тегло оказва благотворно влияние върху нрава на особата, върху чието тяло те са се струпали. Водя постоянна борба и срещу двете нелепи твърдения, цитирайки примери на дебели хора, които са били
