направих неизбежното заключение.
В този момент графът и съпругата му се присъединиха към нас. Тя носеше бродираната кесия за тютюн на съпруга си и запас от хартия в ръката си за вечните цигари. Джентълменът, облечен, както винаги, с блузата и със сламената шапка на глава, държеше малката пагода-клетка с любимите си бели мишки, усмихваше им се, усмихваше се и на нас с такава ласкава дружелюбност, на която бе невъзможно да се устои.
— С вашето любезно позволение — каза графът, — ще взема това мое малко семейство — моите клети, мънички, безобидни, красиви мишленца — да се поразходи заедно с нас на чист въздух. В къщата има кучета и аз не мога да изоставя белите дечица на произвола на кучетата. Не, никога!
Той зацвърча бащински на малките си бели деца през пръчиците на пагодата и всички тръгнахме за езерото.
В горичката сър Пърсивъл ни остави. Той винаги се отделя от спътниците си при такива случаи, което, изглежда, се дължи на неспокойния му нрав и винаги когато остава сам, започва да си дялка нови бастуни. Като че ли му доставя удоволствие просто да реже и подкастря тояги. Къщата е пълна с бастуни, негова направа, с нито един от които не излиза повторно. След като ги е използувал веднъж, интересът му към тях изчезва и единственото, за което мисли, е да си направи други.
При стария навес за лодки той отново се присъедини към нас. Ще предам последвалия, след като заехме местата си, разговор, точно както протече. Това е важен разговор, що се отнася до мен, защото ме накара да се усъмня във влиянието, което граф Фоско упражнява върху мислите и чувствата ми, и ме настрои да му оказвам в бъдеще колкото се може по-категорична съпротива.
Навесът за лодки бе достатъчно голям, за да ни побере всичките, но сър Пърсивъл остана навън да подкастря с джобно ножче последния си бастун. За нас, трите жени, имаше достатъчно място на голямата скамейка. Лора извади ръкоделието си, а мадам Фоско започна да свива цигарите. Аз, както винаги, нямах какво да правя. Ръцете ми винаги са били и ще бъдат непохватни като на мъж. С добродушно изражение графът придърпа един стол, твърде малък за неговите размери, и се настани на него, запазвайки равновесие, като се опря на стената на навеса, която заскърца и застена под тежестта му. Той постави пагодата на скута си и пусна мишките, както винаги, да пълзят по него. Те са красиви, невинни на вид малки същества, но когато ги гледам да пъплят по човешкото тяло, изпитвам неприятно усещане. То неволно ме кара да потръпвам нервно и извиква у мен ужасната мисъл за умиращи в затворите мъже, където, несмущавани от никого, пълзящите обитатели на тъмницата са ги превърнали в своя плячка.
Утринта беше ветровита и облачна и от бързите смени на сянка и слънце над повърхността на езерото гледката беше дваж по-пуста, зловеща и мрачна.
— Някои хора наричат това живописно — каза сър Пърсивъл, сочейки простора с незавършения си още бастун. — Аз го наричам неприятно петно върху земята на собственика. По времето на прадядо ми езерото е стигало дотук. Вижте го сега! Никъде не е по-дълбоко от четири фута и е цялото на локви и гьолове. Хубаво би било, ако можех да го пресуша и засадя цялото. Моят управител (един суеверен идиот) твърди, че върху езерото има проклятие, точно както върху Мъртво море. Вие какво мислите, Фоско? Изглежда съвсем като място за убийство, нали?
— Добри ми Пърсивъл — възрази графът. — Какво ви казва вашият здрав английски разсъдък? Много е плитко, за да се скрие тялото, и навсякъде има пясък, по който ще останат стъпките на убиеца. Това е, общо взето, най-неподходящото място за убийство, което някога са виждали очите ми.
— Глупости — отвърна сър Пърсивъл и започна ожесточено да дялка бастуна си. — Знаете какво имам пред вид. Пейзажът е мрачен, мястото е изолирано. Ако искате да ме разберете — добре, ако не — няма да се главоболя да ви обяснявам.
— А защо не — запита графът, — когато всеки би могъл да обясни мислите си с две думи? Ако някой глупак се готви да извърши убийство, вашето езеро е първото място, което ще избере. Ако някой умен човек се готви да извърши убийство, то е последното място, на което би се спрял. Това ли имахте пред вид? Ако е така, получихте неговото и своето обяснение. Приемете го, Пърсивъл, с благословията на добрия ви Фоско.
Лора погледна графа и неприязънта й към него се изписа прекалено ясно върху лицето й. Но той бе погълнат от мишките и не я забеляза.
— Съжалявам, че езерната гледка се свързва с нещо тъй ужасно като мисълта за убийство — каза тя. — И ако граф Фоско се чувствува задължен да разделя убийците на категории, мисля, че никак не сполучи в избора на изразите си. Да ги обрисуваш като глупаци, означава само, че се отнасяш към тях със снизхождение, на което те нямат никакво право. А да ги обрисуваш като умни мъже, струва ми се, е явно противоречие от гледна точка на езика. Винаги съм чувала, че истински умните мъже са и добри, а добрите хора изпитват ужас от престъплението.
— Скъпа ми лейди — заяви графът, — това са възхитителни чувства и аз съм ги срещал изписани по обложките на разни тетрадчици. — Той вдигна една от белите мишки на дланта си и й заговори по своя причудлив начин: — Хубавичкото ми, мъничко, гладичко бяло разбойниче! — каза той. — Чуй този урок по морал. Истински умната мишка е и истински добра мишка. Предай това, ако обичаш, на другарите си и никога, докато си жива, да не гризеш пръчките на кафеза си.
— Лесно е да се взима всичко на присмех — продължи решително Лора, — но няма да ви бъде лесно, граф Фоско, да ми дадете за пример някой умен човек, който е бил голям престъпник.
Графът сви огромните си рамене и се усмихна на Лора най-приятелски.
— Колко вярно! — рече той. — Престъплението на глупака бива разкрито, а престъплението на умния остана неразкрито. Ако можех да ви дам пример, той няма да бъде за някой умен мъж. Скъпа лейди Глайд, здравият ви английски разум ми дойде в повече. Този път съм матиран, нали, мис Халкъм?
— Не се предавайте, Лора — подметна с насмешка сър Пърсивъл, който слушаше от мястото си при вратата. — Кажете му, че престъпленията сами довеждат до своето разкритие. Ето ви още една поука от тетрадчиците, Фоско. Престъпленията сами довеждат до своето разкритие. Ама че глупости!
— Аз вярвам, че е така — тихо каза Лора.
Сър Пърсивъл избухна в смях тъй грубо и безобразно, че стресна всинца ни — и графа повече от всеки друг.
— Аз също го вярвам — заявих, идвайки на помощ на Лора.
Сър Пърсивъл, който се развесели необяснимо от забележката на жена си, се раздразни също тъй необяснимо от моята. Той заби яростно новия си бастун в пясъка и се отдалечи от нас.
— Клетият, скъп Пърсивъл! — възкликна граф Фоско, гледайки засмяно след него. — Той е жертва на английското лошо настроение. Но, скъпа ми мис Халкъм, скъпа ми лейди Глайд, наистина ли вярвате, че престъпленията сами водят до своето разкритие? А вие, ангеле мой — продължи той, обръщайки се към съпругата си, която дотогава не бе отворила уста, — вие също ли мислите така?
— Аз чакам да бъда поучена — отговори графинята с тон на смразяващо порицание, насочен срещу Лора и мен, — преди да се осмеля да изразя мнението си в присъствието на добре осведомени мъже.
— Наистина ли? — възкликнах аз. — Спомням си времето, графиньо, когато пледирахте за правата на жените, а свободата на женското мнение бе едно от тях.
— Какъв е вашият възглед по въпроса, графе? — попита мадам Фоско, като продължи спокойно да свива цигари, без изобщо да ми обърне внимание.
Преди да отговори, графът погали замислено една от мишките с малкия си топчест пръст.
— Удивително е — каза той — как лесно, с няколко голи фрази обществото може да намери утеха и за най-ужасните си недостатъци. Механизмът, който е създало за разкриване, на престъпленията, е крайно неефикасен — и все пак съчинете само една морална епиграма, която разгласява, че той работи добре, и оттук нататък настъпва заслепение за всички и те ще са слепи за грешките му. Престъпленията сами пораждат разкриване, така ли? И убийството ще излезе наяве (друга морална епиграма), така ли? Попитайте следователите, които разследват смъртните случаи в големите градове, дали това е вярно, лейди Глайд. Попитайте агентите, занимаващи се със застраховките за живот, дали е вярно, мис Халкъм. Четете вашите собствени вестници и списания. Малкото случаи, които стигат до вестниците, не са ли все примери за заклани трупове и неоткрити убийци. Умножете случаите, за които се съобщава, по случаите, за които се премълчава, и труповете, които са намерени, по труповете, които не са намерени, и до какво заключение идвате? Ето какво: че има глупави престъпници, които биват разкрити, и умни престъпници, които успяват да
