избягат. Какво е прикриването или откриването на престъплението? Състезание по умение между полицията, от една страна, и индивида, от друга. Когато престъпникът е жесток, невеж глупак, в девет от десет случая полицията печели. Когато престъпникът е решителен, образован, високо интелигентен човек, в девет от десетте случая полицията губи. Ако тя спечели, вие обикновено научавате всичко. Ако загуби, вие нищо не чувате за случая. И върху тази клатушкаща се основа изграждате вашата успокоителна модерна максима, че престъплението само поражда своето разкриване! Да — за всички престъпления, за които сте чували. А какво ще кажете за останалите?
— Дяволски вярно и много добре казано — възкликна един глас откъм входа на навеса. Сър Пърсивъл бе възвърнал самообладанието си и се бе върнал, докато слушахме графа.
— Може част от това да е вярно — заявих аз — и всичко да е казано много добре. Но не виждам защо граф Фоско трябва с такъв възторг да чествува победата на престъпника над обществото или защо вие, сър Пърсивъл, му ръкопляскате така гръмко за това, че го прави.
— Чухте ли, Фоско? — запита сър Пърсивъл. — Вслушайте се в съвета ми и се помирете със слушателите си. Кажете им, че добродетелта е нещо много хубаво — това им се харесва, бъдете сигурен.
Графът се изсмя безгласно и две от белите мишки в жилетката му, стреснати от конвулсията под себе си, се стрелнаха с бясна бързина и се прибраха отново в клетката си.
— Дамите, добри ми Пърсивъл, са тези, които ще ми разкажат за добродетелта — рече той. — Те са по-осведомени, защото за разлика от мен знаят какво е добродетелта.
— Чувате ли го? — каза сър Пърсивъл. — Не е ли ужасно?
— Така е — заяви тихо графът. — Аз съм гражданин на света и в живота си съм се срещал с толкова различни видове добродетелност, че изпитвам недоумение, на моята преклонна възраст, коя е добрата и коя е кривата добродетел. Тук, в Англия, съществува една. А в Китай — друга. Джон англичанинът казва — моята добродетел е истинската. Джон китаецът казва, че неговата е истинската. И аз казвам „да“ на единия или „не“ на другия и съм объркан както по отношение на Джон с ботушите, така и по отношение на Джон с плитчицата. А, хубав, малък мишок! Ела, целуни ме. Какво е личното ти мнение за добродетелния човек, хубавецо? Този, който те държи на топло и ти дава достатъчно храна? Правилно мнение, защото поне е разбираемо.
— Почакайте, графе — намесих се аз. — По повод на нагледните ви пояснения ще кажа, че в Англия има една неоспорима добродетел, която липсва в Китай. Китайските власти убиват хиляди невинни хора под най-незначителните претексти. Ние в Англия въобще не можем да бъдем обвинени в подобно нещо — не извършваме такива ужасяващи престъпления — ненавиждаме безразсъдното кръвопролитие с цялата си същност.
— Напълно вярно, Мариан — каза Лора. — Добре обосновано и добре изразено.
— Моля, дайте възможност на графа да продължи — обади се мадам Фоско. — Ще откриете, млади дами, че той никога не говори, без да има необорими причини за всичко, което казва.
— Благодаря ви, ангеле мой — отвърна графът. — Искате ли бонбон? — Той извади от джоба си красива инкрустирана кутийка и я постави отворена на масата. — Chocolat a ta vanille9 — извика този непроницаем мъж, като започна весело да раздрусва бонбоните в кутията и да се кланя на всички страни. — Предложени от Фоско в знак на уважение към очарователната компания.
— Бъдете така добър да продължите, графе — настоя съпругата му, намеквайки злостно за мен. — Ще ви бъда задължена, ако отговорите на мис Халкъм.
— Мис Халкъм е необорима — отвърна учтивият италианец. — Имам пред вид в това, което каза. Да! Съгласен съм с нея. Джон Бул10 наистина ненавижда престъпленията на Джон китаеца. Не съществува на земята друг като него, който много бързо да открива грешките на своите съседи и твърде бавно своите собствени. Нима така се чувствува по-добре от хората, които порицава заради недостатъците им? Английското общество, мис Халкъм, е толкова чест съучастник на престъплението, колкото често се обявява за негов враг. Да! Да! Престъплението в тази страна прилича на престъплението в другите страни — точно толкова добър приятел е на човека и тези около него, колкото и негов враг. Един голям мошеник, се грижи за жена си и семейството си. Колкото по-лош е той, толкова повече ги превръща в обекти на вашето съчувствие. Разюзданият разсипник, който непрекъснато взима пари назаем, получава от приятелите си повече, отколкото безкомпромисно честния, поискал само веднъж заем под натиска на бедствена нужда. В единия случай приятелите въобще няма да се учудят и ще дадат. В другия ще бъдат много изненадани и ще се поколебаят. Нима затворът, където мистър Нехранимайко доживява края на кариерата си, е по-неудобен от приюта за бедни, където мистър Честен доживява края на своята? Когато филантропът Джон: Хауърд иска да облекчи нечия мъка, той отива в затворите, където престъплението е окаяно, но не в колибите и бордеите, където пък добродетелта е окаяна. Кой английски поет спечели всеобщо съчувствие — същият, дето с лекота се справяше с всички трогателни теми? Онзи мил млад човек, чийто живот започна с фалшификация и завърши със самоубийство — вашият скъп, романтичен, интригуващ Чатъртън. Според вас от две бедни, умиращи от глад шивачки, коя (се оправя по-добре — която устоява на изкушението и е честна или онази, която се поддава на изкушението и краде? Вие всички знаете, че състоянието на втората е натрупано от кражби; то я представя надлъж и нашир из добродушната, либерална Англия и на нея, нарушителката на божията заповед, й помагат, защото, ако я беше спазила, щеше да умре от глад. Ела тук, мое хубавичко мишле! Хей! Presto!11 Минавай! Превръщам те сега в уважавана лейди. Поспри на дланта на голямата ми ръка и слушай! Ти се омъжваш за бедняка, когото обичаш, мишчице, и половината от приятелите ти те съжаляват, а другата половина те корят. Сега пък обратното — продаваш се за злато на мъж, който не те интересува, всичките ти приятели ликуват, в църквата свещеникът порицава тази най-отвратителна човешка сделка, а после се усмихва и лицемерничи пред теб на масата, ако си достатъчно любезна да го поканиш на закуска. Хей! Presto! Минавай! Бъди отново мишка и цвърчи. Ако те оставя по-дълго да бъдеш лейди, ще започнеш да ми говориш, че обществото ненавижда злодеянията; и тогава, мишчице, ще се усъмня дали собствените ти уши и очи ти служат за нещо. Ах! Лош човек съм аз, лейди Глайд, нали? Говоря това, което другите само мислят, и докато между останалата част от света съществува заговор да се приема маската за истинското лице, аз с необмислен жест смъквам дебелия напластен картон и под него лъсват голите кости. Ще се надигна на големите си слонски крака, преди да съм си навредил още в любезните ви преценки; ще стана, за да се поразходя и да подишам сам малко въздух. Скъпи дами, както го е казал вашият превъзходен Шеридан, отивам си и оставям моралния си облик зад мен.
Той стана, постави кафеза на масата и се спря за миг да преброи мишките в него.
— Една, две, три, четири… Ах! — извика той ужасен. — Къде, за бога, е петата — най-младата, най- бялата, най-милата от всичките — моят сладък Бенджамин?
Нито Лора, нито аз бяхме предразположени към смях. Хладнокръвният цинизъм на графа бе разкрил нова негова страна, която отврати и двете ни. Но бе невъзможно да се устои на комичното отчаяние на един толкова огромен човек от загубата на една мъничка мишка. Засмяхме се против волята си; и когато мадам Фоско стана, показвайки ни, че трябва да излезем, за да може съпругът й да претърси навеса, ние я последвахме.
Не бяхме направили и три крачки, когато живият поглед на графа откри загубената мишка под пейката, на която бяхме седели. Той я измести, взе животинчето в ръка и после изведнъж спря, както беше застанал на колене, и започна да се взира внимателно точно под пейката.
Когато отново се изправи на крака, ръката му трепереше толкова силно, че едва можа да върне мишката в кафеза, а лицето му придоби лек сивожълтеникав оттенък.
— Пърсивъл! — прошепна той. — Пърсивъл, елате тук!
През последните десет минути сър Пърсивъл не обръщаше внимание на никого от нас. Изцяло бе погълнат от писането на цифри по пясъка, които после изтриваше с върха на бастуна си.
— Какво има сега? — запита той, влизайки нехайно под навеса.
— Нищо ли не виждате там? — попита го графът, като го хвана нервно за яката с едната си ръка, а с другата посочи мястото, недалеч от което бе намерил мишката.
— Виждам сух пясък — отвърна сър Пърсивъл — и върху него някакво мръсно петно.
— Това не е мръсотия — прошепна графът, като вкопчи неочаквано другата си ръка в яката на сър Пърсивъл и във възбудата си я разтърси. — Кръв!
