никаква друга възможност, освен да изразя становището си в мига, в който бях попитана за него.
— Извинете ме, сър Пърсивъл — казах аз, — но като свидетелка при подписването, осмелявам се да мисля, че имам нещо общо с този въпрос. Възражението на Лора ми се вижда напълно справедливо, а колкото до мен, не мога да поема отговорността да свидетелствувам за подписа й, преди да е разбрала за какво се отнася документът, който искате да подпише.
— Хладнокръвно изявление, няма що! — извика сър Пърсивъл. — Препоръчвам ви следващия път, когато се самопоканите в нечий дом, да не се отплащате за гостоприемството на стопанина, като застанете на страната на съпругата му срещу него самия по въпрос, който не ви засяга, мис Халкъм.
Скочих на крака, сякаш ме бе ударил. Ако бях мъж, щях да го поваля на прага на собствената му врата и да напусна тази къща, за да не се върна никога. Но аз съм жена и обичам с цялото си сърце съпругата му!
Слава богу, че истинската обич ми помогна и аз седнах отново, без да кажа дума. Тя знаеше каква мъка съм изпитала и какво съм подтиснала. Дотича при мен, а сълзите се стичаха по лицето й.
— О, Мариан! — прошепна ми нежно. — Ако майка ми беше жива, не би могла да направи повече за мен.
— Елате тук и подпишете! — изкрещя сър Пърсивъл от другия край на масата.
— Да го направя ли? — попита ме тя на ухото. — Ще го направя, ако ми кажеш.
— Не — отговорих й. — Правото и истината са с теб. Не подписвай нищо, преди да си го прочела.
— Елате тук и подпишете! — изкрещя повторно той с най-гневни нотки в гласа си.
Графът, който мълчаливо бе наблюдавал Лора и мен с изключително внимание, се намеси за втори път.
— Пърсивъл! — каза той. — Аз не забравям, че съм в обществото на дами. Бъдете тъй добър, ако обичате, да не го забравяте и вие.
Сър Пърсивъл се обърна към него, онемял от ярост. Твърдата ръка на графа се вкопчи бавно, но още по-силно в рамото му и спокойният му глас тихо повтори:
— Бъдете тъй добър, ако обичате, да не го забравяте и вие.
Двамата се спогледаха. Сър Пърсивъл бавно измъкна рамото си изпод ръката на графа, отмести поглед от очите на графа, за миг-два се взря упорито в документа на масата и после проговори по-скоро с покорството на навъсено укротено животно, отколкото с подобаващото примирение на човек, когото са успели да убедят.
— Не искам да обиждам никого — каза той, — но упорството на жена ми може да постави на изпитание търпението и на светеца. Казах й, че това е просто един формален документ. Какво още може да иска? Говорете каквото желаете, но част от дълга на съпругата е да се подчинява на съпруга си. Още веднъж и за последен път, лейди Глайд — ще подпишете ли, или не?
Лора се върна до мястото си на масата и взе отново перодръжката.
— Ще подпиша с удоволствие — каза тя, — ако се отнасяте с мен като с разумно същество. Не се безпокоя за жертвата, която се изисква от мен, ако тя няма да навреди другиму и да доведе до лоши последици…
— Кой е казал, че от вас се иска жертва? — попита той и в гласа му отново прозвуча полуподтисната предишната ярост.
— Искам да кажа — продължи отново Лора, — че не отказвам да отстъпя, ако мога да сторя това почтено. Ако изпитвам съмнения дали да сложа подписа си под задължение, за което не зная нищо, защо трябва да ме наказвате така жестоко? Струва ми се твърде несправедливо, че се отнесохте към скрупулите на граф Фоско снизходително, а към моите — сурово.
Този неудачен и все пак съвсем естествен намек за изключителната власт на графа над съпруга й, колкото и непряко да бе изразен, раздуха мигновено тлеещия гняв на сър Пърсивъл.
— Скрупули! — повтори той. — Вашите скрупули! Доста е късно да изпитвате скрупули. Мислех, че сте преодолели всякакви подобни слабости, когато се примирихте с факта, че се омъжвате за мен.
В мига, в който той изрече тези думи, Лора хвърли перодръжката, очите й го погледнаха с изражение, което никога досега не бях виждала в тях, и в мъртво мълчание му обърна гръб.
Това категорично изражение на най-открита и непримирима ненавист бе толкова непривично за нея, толкова несвойствено за същността й, че ни накара всички да замлъкнем. Бе извън всякакво съмнение, че имаше нещо скрито под явната жестокост на думите, с които съпругът й току-що се бе обърнал към нея. Под тях се таеше някаква обида, напълно неизвестна за мен, но тя бе поставила тъй явно скверния си отпечатък върху лицето й, че дори един непознат би могъл да го забележи.
Графът, който не беше непознат, го видя тъй отчетливо, както и аз. Когато станах от стола си, за да отида към Лора, чух го да шепне под носа си на сър Пърсивъл: „Какъв сте глупак!“
Докато отивах към нея, Лора вече се бе запътила към вратата, а в същото време съпругът й се обърна още веднъж към нея.
— Значи, категорично отказвате да подпишете? — запита той с променения глас на човек, който осъзнава, че невъздържаните му изрази сами са му нанесли сериозна вреда.
— След това, което току-що ми казахте — заяви тя твърдо, — отказвам да сложа подписа си, докато не прочета този документ от първата до последната дума. Да вървим, Мариан, останахме тук твърде дълго.
— Момент! — намеси се графът, преди сър Пърсивъл да е заговорил отново. — Един момент, лейди Глайд, умолявам ви!
Лора щеше да напусне стаята, без да му обърне внимание, но аз я възпрях.
— Не прави графа свой враг! — прошепнах. — Каквото и да вършиш, не прави графа свой враг!
Тя ме послуша. Затворих отново вратата и застанахме в очакване до нея. Сър Пърсивъл седна на масата, като постави лакътя си върху сгънатия документ и отпусна глава върху свития си юмрук. Графът стоеше помежду ни — господар както винаги и всякога на ужасното положение, в което бяхме изпаднали.
— Лейди Глайд — изрече той с нежност, която, изглежда, бе отправена не към самите нас, а към окаяното ни състояние. — Моля да ме извините, че се осмелявам да предложа нещо, и моля да повярвате, че говоря, ръководен от дълбоката си почит и приятелско отношение към господарката на дома. — Той се обърна рязко към сър Пърсивъл. — Абсолютно наложително ли е това нещо тук, под лакътя ви, да бъде подписано днес?
— Наложително е поради моите планове и желания — отговори другият навъсено. — Но това съображение, както може би сте забелязали, не е от значение за лейди Глайд.
— Отговорете ясно на ясния ми въпрос. Може ли подписването да се отложи до утре? Да или не?
— Да, ако настоявате.
— Тогава за какво си губите времето? Да оставим подписа да изчака до утре — докато се върнете.
Сър Пърсивъл го погледна начумерен и каза сърдито:
— Говорите ми с тон, който не ми харесва. Тон, който няма да търпя от никого!
— Само ви съветвам за добро — отвърна графът с усмивка, изразяваща тихо задоволство. — Дайте си време, дайте време и на лейди Глайд. Забравихте ли, че двуколката ви чака пред вратата? Тонът ми ви изненадва, значи? Сигурно е така, защото това е тонът на човек, който умее да се владее. Откакто се знаем, колко пъти съветите ми са се оказвали добри? Не можете да ги изброите. Грешил ли съм някога? Хайде, дайте поне един пример. Вървете! Тръгвайте! Подписът може да чака до утре. Да го оставим да чака и да се заемем отново с него, когато се върнете.
Сър Пърсивъл се поколеба и погледна часовника си. Нетърпението му относно тайното пътуване, което щеше да „предприеме, съживено от думите на графа, сега очевидно завладя съзнанието му редом с нетърпението да получи подписа на Лора. Той се замисли малко и после стана.
— Лесно е да ме оборите — каза той, — когато нямам време да ви отговоря. Ще приема съвета ви, Фоско, не защото имам нужда от него или му вярвам, а защото не мога да остана повече тук. — Той спря и погледна мрачно към жена си. — Ако не сложите подписа, си, когато се върна утре… — Останалото се загуби в шума от повторното отваряне на шкафа и заключването на документа в него. Той взе шапката и ръкавиците си от масата и тръгна към вратата. Лора и аз се отдръпнахме, за да му сторим място. — Помнете — утре! — каза той на жена си и излезе.
Изчакахме да прекоси преддверието и да замине. Графът се приближи към нас, както стояхме близо до
