вратата.
— Току-що видяхте сър Пърсивъл в най-лошата му светлина, мис Халкъм — каза той. — Като негов стар приятел съжалявам заради него и се срамувам. Като негов стар приятел обещавам ви, че утре няма да избухне по този недостоен начин, по който избухна днес.
Лора ме бе хванала за ръката, докато той говореше, и я стисна многозначително, когато свърши. За всяка жена би било тежко изпитание да види в собствения си дом как приятелят на съпруга й тихомълком поема ролята на защитник за неговото лошо държане — и за нея бе също изпитание. Благодарих учтиво на графа и я пуснах да излезе. Да! Благодарих му, защото бях усетила вече с чувство на неизразима безпомощност и унижение, че по-нататъшното ми пребиваване в Блакуотър Парк зависеше изцяло от неговите интереси или капризи, и знаех, че, след поведението на сър Пърсивъл към мен, без подкрепата на графа не можех да се надявам да остана тук. Неговото влияние, влиянието на всички останали, от които се страхувах най-много, бе в същност единствената връзка, която ме държеше към Лора в часа, когато тя най-много се нуждаеше от мен!
Когато, излязохме в преддверието, чухме скърцането на двуколката по алеята. Сър Пърсивъл бе заминал.
— Накъде е тръгнал, Мариан? — прошепна Лора. — Всяко ново нещо, което прави, ме кара да изпитвам ужас от бъдещето. Имаш ли някакви предположения?
След всичко, което бе преживяла тази сутрин, нямах никакво желание да й съобщавам предположенията си.
— Откъде да зная тайните му? — отвърнах уклончиво.
— Чудя се дали икономката знае? — настоя тя.
— Разбира се, че не — отговорих аз. — Трябва да е в същото неведение, както и ние.
Лора разтърси глава в съмнение.
— Не чу ли от икономката — говорело се, че Ан Катърик е била видяна наоколо? Не мислиш ли, че може да е тръгнал да я търси?
— Бих предпочела да се успокоя, Лора, като не мисля за всичко това, и след случилото се по-добре е и ти да последваш примера ми. Ела в моята стая да починеш и да се отпуснеш малко.
Седнахме заедно до прозореца и оставихме дъхавия летен въздух да освежи лицата ни.
— Срамувам се да те погледна, Мариан — каза тя, — след всичко, на което бе подложена долу заради мен. О, моя единствена обич, почти съм съкрушена, когато мисля за това! Но ще се опитам да се отблагодаря — наистина ще го направя!
— Шт, шт! — отговорих аз. — Не приказвай такива неща. Какво значи едно нищожно нараняване на гордостта ми в сравнение с жертвоприношението на твоето щастие?
— Чу ли какво ми каза той? — продължи тя бързо и разгорещено. — Чу думите, но не знаеш какво означават — не знаеш защо хвърлих перодръжката и му обърнах гръб. — Тя стана, обхваната от внезапна възбуда, и започна да крачи из стаята. — Не ти казах, всичко, Мариан, защото се страхувах, че ще се разстроиш и ще се чувствуваш нещастна още от самото начало на новия ни живот. Не знаеш как се отнася той с мен. И все пак трябва да узнаеш, защото видя как се държа към мен днес. Чу го как ми се присмя, когато заявих, че изпитвам скрупули, чу го как каза, че съм се примирила с мисълта да се омъжа за него. — Тя седна отново със силно зачервено лице, а ръцете й шаваха неспокойно в скута й. — Сега не мога да говоря за това, ще избухна в плач, ако ти кажа — по-късно, Мариан, когато съм по-сигурна в себе си. Главата ме боли, скъпа моя — боли, боли, боли! Къде е шишенцето ти с амоняк? Нека поговоря за теб. Ах, защо не подписах заради твоето спокойствие! Да отстъпя ли утре и да подпиша? Предпочитам себе си да изложа на риск, а не теб. Щом като ти застана на моя страна, ако откажа, той ще стовари цялата вина върху теб. Какво да правим? Ох, защо нямаме един приятел, който да ни помогне и да ни посъветва — приятел, комуто наистина да се доверим!
Тя въздъхна горчиво. Прочетох в погледа й, че мисли за Хартрайт — видях го съвсем ясно, защото последните й думи също ме накараха да си спомня за него. Шест месеца след като бе сключила брак, ние вече се нуждаехме от вярната услуга, която ни бе предложил с прощалните си думи. Колко малко се замислях тогава, че някога въобще ще ни бъде необходима.
— Трябва да направим каквото можем, за да си помогнем сами — казах аз. — Нека се опитаме да обсъдим всичко спокойно, Лора — да направим, което е по силите ни, за да вземем най-разумното решение.
След като съпоставихме това, което тя знаеше за затрудненията на съпруга си и дочутия от мен разговор с адвоката му, стигнахме естествено до заключението, че документът в библиотеката е бил изготвен с цел да се вземат назаем пари и че подписът на Лора върху него е абсолютно необходим, за да се сдобие сър Пърсивъл с това, което иска.
Вторият въпрос, засягащ правния договор, чрез който парите можеха да се получат, и степента на личната отговорност, поета от Лора, ако тя подпише в неведение, бе свързан със съображения, които бяха твърде далеч от знанията и опита и на двете ни. Аз лично бях убедена, че скритото съдържание на документа се отнасяше до сделка от най-непочтено и мошеническо естество.
Стигнала бях до това заключение не в резултат на отказа на сър Пърсивъл да покаже текста или да го обясни, защото този отказ би могъл да бъде следствие от неговото лошо настроение и властния му нрав.“ Единствената причина да се съмнявам в почтеността му идваше от промяната в езика и поведението му, направила ми впечатление в Блакуотър Парк — промяна, която ме убеди, че той се е преструвал през целия период на така наречения пробен срок в Лимъридж Хаус. Неговата прекалена деликатност, неговата церемониална учтивост, която съответствуваше тъй добре на старовремските представи на мистър Гилмор, почтеното му отношение спрямо Лора, сърдечността му спрямо мен, сдържаността му към мистър Феърли — всичко туй бе хитростта на един подъл, лукав и жесток човек, който бе хвърлил маската си, щом лицемерието му постигна целта си, и се бе разкрил днес напълно в библиотеката. Не казвам колко мъчно ми стана за Лора, защото нямам думи, с които да изразя тази болка. Споменавам за нея, тъй като това определи решението ми да направя каквото мога Лора да не подпише документа независимо от възможните последици, освен ако не бъде най-напред запозната със съдържанието, му.
При тези обстоятелства единственият шанс за нас, когато дойдеше утрешният ден, бе да се обезпечим с възражение срещу подписването на документа, достатъчно категорично обосновано от търговска или правна гледна точка, за да разколебае решителността на сър Пърсивъл и да го накара да подозира, че ние двете разбираме не по-малко от него законите и задълженията на деловите отношения.
След известно размишление реших да пиша на единствения почтен човек, с когото можех да установя контакт и комуто можех да се доверя да ни помогне дискретно в това окаяно положение. Този човек беше съдружникът на мистър Гилмор — мистър Кърл, който ръководеше делата, след като старият ни приятел бе принуден да се оттегли от тях и да напусне Лондон по здравословни причини. Обясних на Лора, че мистър Гилмор ми бе дал личното си уверение за безрезервното доверие, с което можехме да се отнесем към почтеността и дискретността на съдружника му, познаващ с прецизност всичките й дела, и с нейното одобрение седнах веднага да му пиша писмо.
Изложих пред мистър Кърл положението ни точно такова, каквото беше, и после помолих за съвета му — открито и прямо, за да ме разбере, без да стигне до неправилни тълкувания и грешки. Постарах се писмото ми да бъде колкото се може по-кратко и надявам се, че не го утежних с ненужни извинения и подробности.
Точно когато се готвех да надпиша плика, Лора се сети за една пречка, която в усилието и съсредоточението ми да съчиня писмото бе убягнала от вниманието ми.
— Как ще получим отговора навреме? — попита тя. — Писмото ти ще бъде в Лондон едва утре сутринта, а отговорът ще пристигне тук в други ден сутринта.
Единственият начин да се преодолее това затруднение бе да получим отговора от адвокатската кантора по специален пратеник. Поставих послепис в този смисъл, умолявайки пратеникът с отговора да вземе утрешния влак в единадесет часа, с който щеше да пристигне на нашата гара в един и двадесет и по този начин най-късно в два часа човекът можеше да бъде в Блакуотър Парк. Той трябваше да търси мен, да не отговаря на никакви въпроси, зададени му от други хора, и да не предава писмото в ничии други ръце освен моите.
— В случай че сър Пърсивъл се върне утре преди два часа — казах на Лора, — най-умното, което ще
