падането на нощта.
— Накъде ще вървим? — попитах аз.
— Към езерото, Мариан, ако искаш — отговори тя.
— Изглеждаш необяснимо привързана към това езеро, Лора.
— Не, не към езерото, а към пейзажа около него. Пясъкът, степта, покрита с пирен, и боровите дървета са единствените неща, напомнящи ми за Лимъридж, които откривам в това огромно пространство. Но ако предпочиташ, можем да вървим и в друга посока.
— Нямам любими пътеки в Блакуотър Парк, моя обич. За мен всичките са еднакви. Да отидем към езерото — там, на откритото, може да ни се види по-прохладно.
Преминахме през сенчестата горичка в мълчание. Тежестта на вечерния въздух подтискаше и двете ни, затова, когато стигнахме до навеса с лодките, с радост седнахме вътре да си починем.
Бяла мъгла висеше ниско над езерото. Гъстата кафява линия на дърветата на отсрещния бряг се открояваше над него като миниатюрна гора, плаваща в небето. Песъчливата земя, която се спускаше полегато надолу от мястото, където седяхме, чезнеше загадъчно в най-близките пластове на мъглата. Тишината бе ужасяваща. Никакво шумолене на листа — никакъв птичи глас в гората — никакъв крясък от водните пернати, обитаващи невидимото езеро. Дори жабите не крякаха тази нощ.
— Много е пусто и неприветливо — каза Лора. — Но тук сме повече сами, откъдето и да е другаде.
Тя говореше тихо и гледаше тази пустош от пясък и мараня с втренчен, замислен поглед. Виждах, че съзнанието й е твърде ангажирано, за да изпита мрачното въздействие на околната гледка, което вече бе успяло да ме обземе.
— Мариан, обещах да ти кажа истината за моя брачен живот, вместо да те оставям сама да правиш догадки — започна тя. — Тази тайна е първата, която съм имала от теб, скъпа моя, и аз взех твърдото решение да бъде и последната. Мълчах, както знаеш, заради теб и може би малко и заради себе си. Много е трудно за една жена да признае, че мъжът, комуто е отдала целия си живот, изцяло нехае за този дар. Ако ти самата беше омъжена, Мариан, и особено ако бе омъжена щастливо, щеше да ме разбереш както никоя друга жена, колкото и мила и искрена да е тя.
Какво можех да отговоря? Можех само да взема ръката й и да я погледна с цялото си сърце, доколкото очите можеха да предадат чувствата ми.
— Колко често — продължи тя — съм те чувала да се присмиваш над това, което наричаш твоята „бедност“! Колко често с присмехулни и забавни речи си ме поздравявала за моето богатство! О, Мариан, никога вече не ми се смей за това. Благодари на господа за своята бедност — поради нея ти сама си господарка на себе си, тя те спаси от ориста, сполетяла мен.
Тъжно начало, изречено от устните на една млада жена! Тъжно със своята ясна, неподправена истина. Няколкото дни, които всички заедно прекарахме в Блакуотър Парк, бяха повече от достатъчни, за да ми покажат — за да покажат на всички — за какво съпругът й се беше оженил за нея.
— За да не те натъжавам, няма да ти разказвам — заяви тя — колко скоро започнаха моите разочарования и изпитания, нито дори какви бяха те. Достатъчно лошо е, че се запечатаха в паметта ми. Ако ти кажа как той прие мря пръв и последен опит да му възразя, ще разбереш и без много думи как се отнася въобще към мен. Това стана един ден в Рим, когато отидохме заедно до гробницата на Чечилия Метела. Небето беше спокойно и възхитително, величествената старина изглеждаше красива, а мисълта, че обичта на един съпруг я е изградила някога в памет на жена му, ме накара да изпитам нежност и загриженост към моя съпруг, каквито никога не бях изпитвала дотогава. „Бихте ли построили такава гробница за мен, Пърсивъл? — попитах го. — Преди да се оженим, казахте, че ме обичате нежно, и все пак след това…“ Не можах да продължа по-нататък. Мариан, той дори не ме гледаше! Пуснах воала си, защото реших, че е по-добре да не вижда сълзите, появили се в очите ми. Въобразявах си, че не ми е обърнал никакво внимание, но не беше така. Той каза: „Да вървим“ — изсмя се и ми помогна да се кача на коня си. После се качи на своя и се засмя отново, когато потегляхме. „Ако вее пак ви построя гробница — каза той, — това ще бъде направено със собствените ви пари. Интересно дали Чечилия Метела е била богата и е платила за Своята?“ Не отговорих нищо — как бих могла, след като плачех, скрита под воала? „Ах, вие русите жени сте всичките глупави — каза той. — Какво искате? Комплименти и нежни слова? Хубаво! Аз съм в добро настроение тази сутрин, така че да приемем комплиментите за направени и словата за изречени.“ Едва ли мъжете предполагат колко добре помним тежките думи, когато ни ги казват, и колко силно те ни нараняват. Щеше да бъде по-добре за мен, ако бях продължила да плача, но неговата ненавист пресуши сълзите ми и вкорави сърцето ми. От този момент, Мариан, аз вече никога не се възпирах да мисля за Уолтър Хартрайт. Оставях спомените за онези щастливи дни, когато тайно се обичахме, да идват и да ме успокояват. В какво друго бих могла да търся утешение? Ако бяхме заедно, ти щеше да ми помогнеш по- добре. Зная, че постъпвах неправилно, скъпа, но кажи ми — грешила ли съм, без да имам извинение за това?
Трябваше да извърна лице от нея.
— Не ме питай! — казах й. — Нима съм страдала, както си страдала ти? Какво право имам аз да решавам?
— Мислех за него — продължи тя, като снижи глас и се приближи до мен, — мислех за него, когато Пърсивъл ме оставяше нощем сама и отиваше при хората от операта. Често си представях каква щях да бъда, ако бог бе решил да ме благослови с бедност и ако бях станала негова съпруга. Виждах се облечена в спретната евтина рокля как седя в къщи и го чакам, докато той припечелва хляба ни — седя и работя заради него и го обичам още повече именно защото трябва да работя заради него. После си представях как се връща изморен, а аз му помагам да свали палтото и шапката си и му угаждам на вечеря с малките ястия, които съм се научила да готвя заради него. Ох! Надявам се никога да не бъде толкова самотен и тъжен, за да не мисли за мен и да ме вижда както аз него!
Докато изричаше тези думи, цялата й загубена нежност се върна в гласа й и цялата й загубена хубост озари лицето й. Погледът й се спря с толкова обич върху унилата, пуста и зловеща картина пред нас, сякаш в смраченото надвиснало небе съзираше приветливите хълмове на Къмбърланд.
— Не говори повече за Уолтър — казах, щом успях да се овладея. — О, Лора, пощади и двете ни от злочестието да говорим за него сега!
Тя стана и ме погледна нежно.
— Предпочитам да не го споменавам никога вече — отговори тя, — отколкото дори и за миг да ти причинявам болка.
— Говоря в твой интерес и заради теб — замолих я аз. — Ако съпругът ти те чуе…
— Не би се учудил, ако ме чуеше.
Тя изрече този странен отговор с примирение и студенина. Промяната в държането й в този момент ме слиса почти толкова, колкото и самият отговор.
— Не би се учудил! — повторих аз. — Лора, опомни се, плашиш ме!
— Това е вярно — рече тя, — исках да ти го кажа днес, когато бяхме в стаята ти. Моята единствена тайна, когато му открих сърцето си в Лимъридж, беше безобидна тайна, Мариан — самата ти го каза. Не му казах само името, но той го научи.
Чух я, но не можех да проговоря. Последните й думи бяха убили и малката надежда, която все още живееше в мен.
— Това стана в Рим — продължи тя, по-хладнокръвна и спокойна в изтощението си от всякога. — Бяхме на един малък прием, даван за англичаните от някакви приятели на сър Пърсивъл — мистър и мисис Маркланд. Мисис Маркланд е известна с голямото си умение да рисува и някои от гостите настояха да покаже рисунките си. Ние всички им се възхитихме, но нещо, което казах, привлече вниманието й към мен. „Навярно вие самата рисувате?“ — попита тя. „Някога рисувах по малко — отговорих й, — но сега вече се отказах.“ — „Ако някога сте рисували — каза тя, — може отново да се заловите с това в бъдеще и в такъв случай бих искала да ми позволите да ви препоръчам учител.“ Не отговорих нищо — ти знаеш защо, Мариан, и се опитах да сменя темата. „Имала съм най-различни учители — продължи тя, — но най-добрият, най- интелигентният и най-внимателният беше един мистър Хартрайт. Ако някога отново се заемете да рисувате, непременно опитайте с него. Той е млад човек, скромен и добре възпитан — сигурна съм, че ще го одобрите.“ Представи си как тези думи бяха отправени към мен публично в присъствието на непознати хора, поканени да се запознаят с младоженците! Направих всичко, за да се овладея — не казах нищо и се
