Жената в бяло

сториш, е да излезеш на разходка сутринта с книгата или ръкоделието си и да не се появяваш в къщата, докато не пристигне пратеникът с писмото. Аз ще го чакам тук цялата сутрин, за да предотвратя всякакви неприятности или грешки. Надявам се и вярвам, че ако следваме този план, ще избегнем вероятността да ни сварят неподготвени. Нека слезем сега в гостната. Можем да предизвикаме подозрение, ако стоим заедно много дълго.

— Подозрение? — повтори тя. — Чие подозрение можем да предизвикаме сега, когато сър Пърсивъл замина? Граф Фоско ли имаш пред вид?

— Може би да, Лора.

— Започваш да изпитваш към него не по-малка неприязън от моята, Мариан.

— Не, не изпитвам неприязън. Неприязънта е винаги повече или по-малко свързана с ненавистта. Не виждам нищо в графа, което да мразя.

— Да не би да се страхуваш от него?

— Може би — малко.

— Страхуваш се от него, след като днес се намеси в твоя полза!

— Да, страхувам се повече от неговата намеса, отколкото от гнева на сър Пърсивъл. Помни това, което ти казах в библиотеката. Каквото и да правиш, Лора, не превръщай графа в свой враг!

Слязохме долу. Лора влезе в гостната, а аз продължих през преддверието с писмото в ръка, за да го пусна в пощенската торба, която висеше на отсрещната стена.

Входната врата бе отворена и когато минавах покрай нея, видях графа и съпругата му, които стояха и разговаряха на стъпалата, с лица, обърнати към мен.

Графинята влезе в преддверието доста забързано и попита дали имам на разположение пет минути за личен разговор. Оставайки малко изненадана от подобна молба, отправена от подобна личност, пуснах писмото си в торбата и отговорих, че съм на нейно разположение. Тя ме хвана под ръка с непривично доброжелателство и фамилиарност и вместо да тръгнем към някоя празна стая, поведе ме със себе си към тревния пояс, който ограждаше езерцето с рибките.

Когато минахме покрай графа, който стоеше на стъпалата, той се поклони и се усмихна и после веднага влезе в къщата, като бутна входната врата зад себе си, без да я затваря изцяло.

Графинята крачеше кротко е мен около езерцето с рибките. Очаквах, че ще ми довери някаква изключителна тайна, и се учудих, когато разбрах, че това, което мадам Фоско имаше да ми съобщи тъй интимно, бе само любезно уверение за добрите й чувства към мен след случилото се в библиотеката. Съпругът й бил разказал всичко за арогантния начин, по който сър Пърсивъл се отнесъл към мен. Това така я поразило и разстроило, че взела решение, ако нещо от този род се случи отново, да изрази отношението си от възмутителното поведение на сър Пърсивъл, като напусне къщата. Графът одобрил идеята й и сега тя се надявала, че аз също ще я одобря.

Тази постъпка от страна на такава изключително въздържана личност като мадам Фоско ми се стори много необичайна, особено след размяната на остри реплики помежду ни по време на разговора в навеса за лодки същата сутрин. Въпреки това мой недвусмислен дълг беше да посрещна един любезен и приятелски опит за сближение от страна на по-възрастен от мен човек с учтив и дружелюбен отговор. Отвърнах на графинята подобаващо на тона й и после, смятайки, че сме си казали всичко необходимо, направих опит да се върна в къщата.

Но мадам Фоско, изглежда, бе решила да не се разделя с мен и за мое неописуемо учудване продължи да говори. Тя, която досега бе една от най-мълчаливите жени, изведнъж ме заля с порой общоизвестни истини за брачния живот, за сър Пърсивъл и Лора, за собственото й щастие, за поведението на покойния мистър Феърли по въпроса за нейното наследство, както и половин дузина други въпроси, докато се оказа, че ме бе накарала да обикалям около езерцето повече от половин час и при това доста ме бе изтощила. Не знам дали това й стана ясно, но тя ненадейно спря, както и бе започнала — погледна към входната врата, в миг възприе отново леденото си поведение и пусна ръката ми, преди още да бях измислила някакво извинение, за да се освободя сама от нея.

Когато бутнах вратата и влязох в преддверието, озовах се отново лице в лице с графа. Той точно пускаше едно писмо в пощенската торба.

След като затвори торбата, ме попита къде съм се разделила с мадам Фоско. Казах му и той веднага тръгна да се присъедини към съпругата си. Говореше ми тъй тихо и смирено, че аз се обърнах и се загледах след него, чудейки се дали не е болен, или пък е без настроение.

Защо следващата ми стъпка бе да отида право при пощенската торба, да извадя собственото си писмо и да го погледна отново със смътно недоверие в самата себе си и защо, поглеждайки го за втори път, веднага ми хрумна да запечатам плика за по-голяма сигурност, са загадки — твърде дълбоки или твърде плитки, за да ги проумея. Жените, както всички знаем, действуват по подбуди, които не са в състояние да обяснят дори и на себе си, и мога само да предполагам, че именно такава една подбуда бе тайната причина за моето необяснимо поведение в случая.

Какъвто и да бе подтикът за това, разбрах, че е било похвално от моя страна да му се подчиня в мига, когато се готвех да запечатам писмото в стаята си. Първоначално бях затворила плика по обичайния начин, навлажнявайки прилепващата ивица, след което я бях притиснала върху долната хартия, а сега, след като бе изтекъл три четвърти час, аз опитах с пръст и пликът се отвори на мига, без да лепне или да се скъса. Може би не съм го била затворила добре? Може би е имало някакъв дефект върху прилепващата ивица?

Или може би… Не! Доста противно е да усещам как в съзнанието ми се оформя това трето предположение. Бих предпочела да не се сблъсквам с него черно на бяло.

Почти изпитвам страх от утрешния ден — толкова много неща зависят от моята дискретност и самообладание. Във всеки случай има две предпазни мерки, които няма да забравя. Трябва внимателно да продължа да играя ролята на приятелски настроена към графа и трябва да бъда нащрек, когато пристигне тук пратеникът от кантората с отговора на писмото ми.

V

Седемнадесети юни. — Когато часът за вечеря ни събра отново, граф Фоско беше в традиционното си отлично настроение. Той правеше всичко възможно да ни забавлява, като че ли бе решил да изтрие от паметта ни спомена за случилото се следобеда в библиотеката. Живи описания на странствуванията му, забавни анекдоти за бележити личности, е които се бе срещал в чужбина, остроумни сравнения между социалните обичаи на различните народи, безразборно подкрепени с примери от поведението на мъже и жени от цяла Европа, смехотворни признания за невинните лудории на собствената му младост, когато е диктувал модата в някакъв второстепенен италиански градец и пишел нелепи стихове по френски образец за един второстепенен италиански вестник — всичко туй се лееше така леко и весело от устните му и разбуждаше разностранното ни любопитство и интереси така прямо и деликатно, че Лора в аз го слушахме с не по-малко внимание и — колкото в нелогично да изглежда — обожание от самата мадам Фоско. Жените могат да устоят на любовта, славата, външния вид и парите на един мъж, но те не могат да устоят на езика му, когато той знае как да си служи е него.

След вечерята, докато благоприятното впечатление, което бе породил, у нас, все още живееше в съзнанието ни, графът скромно се оттегли да чете в библиотеката.

Лора предложи да се поразходим, за да се насладим на завършека на една дълга вечер. Елементарната учтивост налагаше да поканим мадам Фоско да се присъедини към нас, но този път тя очевидно бе получила предварително своите нареждания и най-любезно ни помоли да я извиним.

— Графът вероятно ще има нужда от цигари — отбеляза тя, за да се оправдае, — а само аз ги правя така, както той ги обича.

Студените й сини очи почти се стоплиха, докато изричаше тези думи — тя наистина изглеждаше горда, че е този действен фактор, чрез който нейният повелител и господар се успокояваше с тютюневия дим!

Излязохме с Лора сами.

Вечерта бе мрачна и тежка. Във въздуха се носеше дъх на унилост; цветята в градината бяха клюмнали, а земята бе попукана и суха. Западното небе, така както го виждахме над смълчаните дървета, имаше бледожълт оттенък, а слънцето залязваше, обвито в лека омара. Идеше дъжд — сигурно щеше да завали с