загледах в рисунките. Когато се осмелих отново да вдигна глава, моите очи и очите на съпруга ми се срещнаха и от погледа му разбрах, че лицето ми ме е издало. „Ще обсъдим въпроса за мистър Хартрайт — каза той, като ме гледаше през цялото време, — когато се завърнем в Англия. Съгласен съм с вас, мисис Маркланд — мисля, че лейди Глайд непременно ще го хареса.“ Той наблегна на последните думи, при което страните ми пламнаха и сърцето ми заби така, сякаш щеше да ме задуши. Нищо повече не бе казано. Прибрахме се рано. Той мълча, докато се връщахме с каретата в хотела. Помогна ми да сляза и както обикновено ме последва нагоре по стълбите. Но в мига, когато се озовахме във всекидневната, заключи вратата, блъсна ме в едно кресло и застана над мен с ръце върху раменете ми. „От мига, когато онази сутрин направихте дръзкото си признание в Лимъридж — каза той, — исках да узная кой е мъжът и го разбрах тази вечер от лицето ви. Това е учителят ви по рисуване и името му е Хартрайт. Ще се каете за това и двамата, докато сте живи. Сега си лягайте и го сънувайте, ако ви се иска, с белезите от камшика ми по раменете му.“ Оттогава винаги, когато ми се сърди, той с насмешка или закана споменава онова, което му признах в твое присъствие. Нямам никаква сила, за да му попреча да тълкува по такъв начин доверието, с което се отнесох към него. Не мога да му повлияя, за да ми повярва, или да го накарам да замълчи. Ти се учуди днес, когато го чу да ми казва, че съм се примирила да се омъжа за него. Вече няма да се учудиш, когато го чуеш да го повтаря отново, щом избухне… О, Мариан! Недей, недей! Причиняваш ми болка!
Обгърнала я бях с ръцете си и жилото на моето разкаяние ги беше сключило около нея с все сила. Да, моето разкаяние! Отчаянието върху пребледнялото лице на Уолтър, когато жестоките ми думи пронизаха сърцето му в беседката в Лимъридж, се изправи пред мен с безмълвен, непоносим укор. Моята ръка бе посочила пътя, повел мъжа, обичан от сестра ми, стъпка по стъпка далеч от родината и приятелите му. Застанала бях между тези две млади сърца, за да ги разделя завинаги, и сега като доказателство за деянието си виждах пропилени неговия и нейния живот. Аз бях направила това, и то заради сър Пърсивъл Глайд.
Заради сър Пърсивъл Глайд.
Чух я, че говори, и по гласа й разбрах, че ме утешаваше — мен, която не заслужавах нищо друго освен мълчаливото й порицание! Колко време е изтекло, докато превъзмогна погълналото ме окаяние, не мога да кажа. Най-напред осъзнах, че тя ме целуваше, а после очите ми като че ли изведнъж възвърнаха зрението си за външния свят и разбрах, че гледам механично право напред към езерото.
— Късно е — чух я да шепне. — В горичката ще бъде тъмно. — Тя разтърси ръката ми и повтори: — Мариан, в горичката ще бъде тъмно.
— Дай ми още една минута — казах аз, — още една минута, за да дойда на себе си.
Все още не се осмелявах да я погледна и не свалях втренчените си очи от пейзажа.
Беше късно. Сгъстената кафява линия на дърветата в небето бе избледняла в падащия мрак и напомняше на дълга гирлянда от пушек. Мъглявината над езерото се бе увеличила неусетно и напредваше към нас. Тишината бе все тъй бездиханна, но ужасът, който носеше, бе отминал и бе останала само тържествената загадка на нейния покой.
— Далеч сме от къщата — прошепна тя. — Да се връщаме.
После млъкна изведнъж и обърна лице към входа на навеса за лодки.
— Мариан! — каза тя, силно разтреперана. — Нищо ли не виждаш? Погледни!
— Къде?
— Там долу, под нас…
Тя посочи. Очите ми проследиха ръката й и аз също видях.
— В далечината над степната пустош се движеше една фигура. Тя пресече кръгозора ни откъм навеса за лодки и тъмните й очертания продължиха покрай най-външните талази на мъглата. Спря далече пред нас — почака — и тръгна по-нататък; движеше се бавно с белия облак на мъглата зад нея и над нея — бавно, бавно, докато се плъзна покрай ъгъла на навеса и вече не я видяхме.
И двете бяхме напрегнати от случилото се помежду ни тази вечер. Изтекоха няколко минути, преди Лора да се осмели да навлезе в горичката и преди да се реша да я поведа обратно към къщи.
— Мъж ли беше или жена? — шепнешком попита тя, когато най-сетне навлязохме в тъмната влага на заледеното пространство.
— Не мога да кажа със сигурност.
— Все пак какво мислиш?
— Приличаше на жена.
— Уплаших се, защото помислих, че е мъж с дълго наметало.
— Може да е и мъж. Невъзможно е да бъдем сигурни в тази тъмнина.
— Чакай, Мариан! Страх ме е — не виждам пътеката. Ами ако фигурата ни последва?
— Малко вероятно е, Лора. Наистина няма причина за тревога. Бреговете на езерото не са далеч от селото и всеки може да върви по тях денем или нощем. Чудно е как досега не сме виждали там никакво живо същество.
Вече бяхме в горичката. Беше много тъмно — толкова тъмно, че с мъка следвахме пътеката. Подадох ръка на Лора и закрачихме колкото се може по-бързо. Още не бяхме изминали и половината път, когато спря и ме накара също да спра. Ослуша се.
— Шшт! — промълви тя. — Чувам нещо зад нас.
— Сухи листа — казах аз, за да я ободря. — Или някоя клонка, обрулена от дърветата.
— Сега е лято, Мариан, и няма и полъх от вятър. Слушай!
Аз също чух звука — приличаше на звук от леки стъпки, които ни следват.
— Няма значение кой е или какво е — казах аз, — нека да вървим. Ако нещо ни уплаши, след минутка ще бъдем достатъчно близо до къщата, за да ни чуят.
Продължихме бързо нататък — толкова бързо, че Лора остана без дъх, когато стигнахме края на горичката и вече виждахме осветените прозорци на къщата. Изчаках миг, за да се съвзема. Точно когато щяхме отново да тръгнем, тя ми направи знак с ръка да се ослушам отново. И двете ясно чухме една дълга, тежка въздишка зад себе си от тъмните дълбини на гората.
— Кой е там? — провикнах се. Никой не отговори.
— Кой е там! — повторих аз.
Последва секунда тишина и после отново чухме лекия шум от стъпките — все по-слаб и по-слаб, глъхнещ надалеч в мрака — все по-тих и по-тих, докато се загуби в тишината. Излязохме бързешком от горичката към откритата морава, пресякохме я и без да си разменим ни дума повече, стигнахме до къщата.
На светлината на лампата в преддверието Лора ме погледна с побеляло лице и ужасени очи.
— Полумъртва съм от страх — каза тя. — Кой би могъл да бъде?
— Ще се опитаме да отгатнем утре — отговорих й. — Междувременно не казвай никому нищо за това, което чухме и видяхме.
— Защо?
— Защото мълчанието е безопасно, а ние се нуждаем от безопасност в тази къща.
Изпратих веднага Лора горе, забавих се минутка, за да сваля шапката си и да си пригладя косите, и после незабавно отидох да направя първото си разследване в библиотеката под предлог, че търся някаква книга.
Там си седеше графът, изпълнил най-голямото кресло в къщата, пушеше и четеше кротко, изтегнал нозе на един диван, поставил връзката върху коленете си, отворил широко яката на ризата си. И мадам Фоско си седеше като кротко дете на един стол до него и му правеше цигари. При никакви обстоятелства нито един от двамата не би могъл да излезе късно тази вечер и вече да се е върнал обратно. Разбрах, че целта на посещението ми в библиотеката получи отговор в мига, в който ги зърнах.
Щом влязох в стаята, граф Фоско учтиво и смутено завърза връзката си.
— Много ви моля, не искам да ви безпокоя — казах аз. — Дойдох само да взема една книга.
— Всички злочести мъже с размери като моите страдат от жегата — отвърна графът, като започна да си вее сериозно с голямо зелено ветрило. — Защо не бях на мястото на превъзходната си съпруга? В този момент на нея й е прохладно като на рибките в езерцето.
Графинята си позволи да се отпусне под влияние на странното сравнение на съпруга си.
