Закрачих из къщата от стая в стая, скрила писмото на адвоката в пазвата си (вече се боях да го оставя дори и под ключ), побъркана от гнетящата ме неизвестност. Нямаше никакви признаци за завръщането на Лора и ми мина мисълта да изляза да я търся. Но бях така изтощена от сутрешните изпитания и тревоги, че жегата ме надви и се принудих да се върна в гостната, където легнах на най-близкото канапе, за да дойда на себе си.
Тъкмо се съвземах, когато вратата се открехна и графът надникна в стаята.
— Хиляди извинения, мис Халкъм — каза той. — Позволявам си да ви обезпокоя, защото съм вестител на добри новини. Пърсивъл, който, както знаете, е капризен във всичко — сметна за нужно да промени намеренията си в последния момент и засега историята с подписа се отлага — голямо облекчение за всички ни, мис Халкъм, което забелязвам с удоволствие и по вашето лице. Моля, предайте моите най-любезни почитания и поздравления на лейди Глайд, когато й съобщавате за тази приятна промяна на обстоятелствата.
Той ме остави сама, преди още да съм преодоляла удивлението си. Несъмнено бе, че тази странна промяна на намеренията относно подписа се дължеше на неговото влияние — след като бе научил за отправената от мен молба до Лондон и получения отговор, той е имал достатъчно доводи, за да се намеси с определен успех.
Тези мисли преминаха през ума ми, но той, изглежда, споделяше изтощението на тялото ми и аз не бях в състояние да разсъждавам върху тях в каквато и да е полезна връзка със съмнителното настояще или изпълненото със заплахи бъдеще. Опитах повторно да изтичам навън и да намеря Лора, но главата ми беше замаяна и коленете ми трепереха. Не ми оставаше нищо друго, освен да се откажа отново и да се върна на канапето пряко волята си.
Тишината на къщата и тихото жужене на летните насекоми навън ме успокоиха. Очите ми се затвориха и постепенно изпаднах в едно странно състояние, което не бе будност, защото не знаех какво става около мен, но не бе и сън, защото съзнавах, че си почивам. В това положение трескавият ми ум заброди сам, докато изтощеното ми тяло отдъхваше, и в транс или мечтание моето въображение — не зная как да го нарека — видя Уолтър Хартрайт. Не бях мислила за него, откакто станах тази сутрин — Лора не бе споменала и дума за него, — и все пак го видях така ясно, като че ли времето се бе върнало назад и отново бяхме заедно в Лимъридж Хаус.
Той се появи пред мен сред много други мъже, чиито лица не можех ясно да различа. Те всичките лежаха по стъпалата на огромен разрушен храм. Исполински тропически дървета с безкрайна плетеница от буйни пълзящи растения около стволовете и грозни каменни идоли, които проблясваха ухилени между листата, стъблата и клоните, ограждаха храма, като закриваха небето и хвърляха печална сянка върху самотната група мъже на стъпалата. Бели изпарения се издигаха на талази от земята, носеха се като валма от дим към мъжете, докосваха ги и ги поваляха мъртви един след друг там, където лежаха. В мъчителна смесица от жал и страх за Уолтър успях да проговоря и го замолих да бяга. „Върнете се, върнете се! — казах аз. — Помнете какво ни обещахте! Върнете се при нас, преди чумата да ви е достигнала и повалила мъртъв като останалите.“
Той ме погледна с лице, обзето от неземно спокойствие. „Чакайте — каза ми, — ще се върна. Нощта, когато срещнах загубената Жена на пътя, бе нощта, разделила живота ми на две, за да го превърне в инструмент на един Замисъл, който все още не е изплавал наяве. Тук, залутан в пустошта, или там, посрещнат сърдечно в родната страна, аз все още вървя по тъмния друм, отвеждащ мен, вас и сестра ви, към която е отправена вашата и моята обич, към едно неизвестно Възмездие и един неизбежен Край. Почакайте и вижте. Чумата, докоснала останалите, ще ме отмине.“
Видях го отново. Той все още беше в гората, а неговите залутани спътници бяха останали съвсем малко на брой. Нямаше ги храма и идолите; на тяхно място сред дърветата се бяха притаили тъмни мъже с ръст на джуджета и вид на убийци, които опъваха лъкове. Отново се изплаших за живота му и извиках да го предупредя. Той отново се извърна към мен и на лицето му бе изписано непоклатимо спокойствие. „Още една крачка — каза ми — по неизвестния път. Чакайте и вижте. Стрелите, които убиват другите, ще ме пощадят.“
Видях го за трети път в разбит кораб, заседнал в див, песъчлив бряг. Препълнени с хора лодки се отдалечаваха и само той бе останал на кораба, за да потъне с него. Извиках да даде знак на най-близката лодка и да направи последен опит да спаси живота си. Спокойното лице се извърна да ме погледне и равнодушният му глас прозвуча с неизменния отговор: „Още една крачка напред в пътуването. Чакайте и вижте. Морето, което удавя останалите, ще ме пощади.“
Видях го за последен път. Той коленичеше край гроб от бял мрамор, а сянката на жена, покрита с воал, се надигна от гроба и застана в очакване до него. Неземното спокойствие на лицето му се смени с неземна тъга. Но страшната увереност на словата му остана същата. „Все по-тъмно и по-тъмно — каза той, — все по-далеч и по-далеч. Смъртта покосява добрите, красивите и младите, а пощадява мен. Чумата, която унищожава, Стрелата, която се забива, Морето, което дави. Гробът, който се затваря над Любовта и Надеждата, са крачки от моето пътуване и ме приближават все повече към Края.“
Сърцето ми се сви от ужас и тъга, пред които думите и сълзите са безсилни. Мрак обгърна пътника край мраморния гроб и жената с воала, обгърна и бълнуващата, която ги гледаше. Не видях и не чух нищо повече.
Събудих се от нечия ръка, сложена на рамото ми. Беше Лора.
Бе се отпуснала на колене до канапето. Лицето й бе зачервено и възбудено, а очите й срещнаха моите с обезумял, объркан поглед.
— Какво се е случило? — запитах. — От какво си изплашена?
— Мариан! Фигурата край езерото — стъпките снощи… Току-що я видях! Току-що говорих с нея!
— С кого, за бога?
— Ан Катърик.
Бях така стъписана от смущението по лицето и в поведението на Лора, така поразена от първите впечатления след пробуждането ми, че не бях в състояние да реагирам на разкритието, стоварило се върху мен, когато устните й изрекоха това име. Останах само прикована към пода, гледайки я онемяла.
Тя бе твърде погълната от случилото се, за да забележи въздействието, което отговорът й произведе върху мен.
— Видях Ан Катърик! Говорих с Ан Катърик! — повтаряше тя, сякаш, не я бях чула. — О, Мариан, имам да ти разказвам толкова неща! Да вървим — тук могат да ни попречат, — ела веднага в моята стая.
С тези нетърпеливи думи тя ме хвана за ръката и ме поведе през библиотеката към крайната стая на партерния етаж, обзаведена специално за нея. Никой, с изключение на камериерката й, не би имал предлог да ни изненада тук. Тя ме бутна пред себе си, заключи вратата и дръпна пъстрите завеси, които висяха от вътрешната й страна.
Странното чувство на зашеметеност, което ме бе овладяло, все още не ме напускаше. Но растящото убеждение, че отдавна надвисналата над двете ни заплаха от усложнения ненадейно ни бе притиснала, започваше вече да прониква в съзнанието ми. Не можех да го изразя с думи — само смътно го схващах в мислите си.
— Ан Катърик! — прошепнах на себе си и пак го повторих безсмислено и безпомощно: — Ан Катърик!
Лора ме притегли към най-близкото място за сядане — един диван по средата на стаята.
— Виж — каза тя, — виж тук!
И посочи към деколтето на роклята си.
Едва сега видях, че брошката отново бе забодена на мястото й. Имаше нещо истинско в това, че я виждах, нещо истинско, когато после я докоснах, което сякаш успокои бъркотията и безредието в мислите ми и ми помогна да се съвзема.
— Къде намери брошката си?
Първите думи, които можах да изрека в този тъй важен момент, изразиха този незначителен въпрос.
— Тя я намерила, Мариан.
— Къде?
— На земята в навеса за лодки. Ох, как да започна — как да разкажа всичко? Тя разговаряше с мен
