— Носите ли писмо за някого?
— Писмо за мис Халкъм, госпожо.
— Можете да ми дадете писмото. Аз съм мис Халкъм.
Мъжът докосна шапката си, слезе веднага от кабриолета и ми даде писмото.
Отворих го незабавно и прочетох следните редове. Преписвам ги тук, защото смятам, че е най- благоразумно да унищожа оригинала.
„Уважаема госпожо,
Полученото от Вас писмо тази сутрин ме разтревожи силно. Ще Ви отговоря колкото се може по-кратко и по-ясно.
Обмисляйки съсредоточено изложеното от Вас и бидейки запознат с положението на лейди Глайд, определено в договора, стигам за съжаление до заключението, че се замисля вземането назаем на парите, поставени под попечителството на сър Пърсивъл (или, с други думи, заем върху известна част от двадесетте хиляди лири от състоянието на лейди Глайд), и че се предвижда тя да подпише документа, за да се осигури одобрението й спрямо едно очевидно нарушение на задълженията и да се използува подписът й срещу самата нея, ако впоследствие изрази възражение. Пред вид финансовото й положение не е възможно никакво друго предположение, което да мотивира искането за участието й в сделката.
Ако лейди Глайд подпише подобен документ, както съм принуден да допусна, че се поставя въпросът в случая, финансовите й опекуни ще могат свободно да авансират сър Пърсивъл със суми от нейните двадесет хиляди лири. Ако изплатените по този начин средства не бъдат възвърнати и ако лейди Глайд има деца, тяхното състояние ще се намали с взетата взаем сума, била тя голяма или малка. Още по-ясно казано, сделката, доколкото нещата са известни на лейди Глайд, може да се окаже мошеничество спрямо неродените й деца.
При тези сериозни обстоятелства бих препоръчал лейди Глайд да изтъкне като причина за отказа си да подпише желанието документът да се предостави най-напред на мен като неин семеен адвокат (в отсъствието на моя съдружник мистър Гилмор). Никакво приемливо възражение не може да бъде направено при поддържането на такава позиция, защото, ако сделката е почтена, от моя страна не би могла да се очаква никаква пречка при одобряването й.
Като ви уверявам най-искрено в готовността си да окажа всякаква допълнителна помощ или съвет, които биха могли да бъдат поискани, оставам, госпожо, Ваш верен слуга.
Прочетох това любезно и разумно писмо с голяма благодарност. То предоставяше на Лора предлог да откаже да подпише, на който не можеше да се възрази и който и двете можехме да разберем. Пратеникът чакаше близо до мен, докато четях, за да получи нареждания, когато свърша.
— Ще бъдете ли така добър да предадете, че разбирам писмото и че съм много задължена? — казах аз. — Засега друг отговор не се налага.
В мига, когато изричах тези думи, държейки писмото отворено в ръката си, граф Фоско се зададе откъм завоя на пътеката, идеща от главния път, и застана пред мен, сякаш бе изникнал от земята.
Внезапната му поява на последното място под слънцето, където очаквах да го видя, ме порази напълно. Пратеникът си взе довиждане и отново се качи в кабриолета. Не можах да му кажа ни дума — дори не бях в състояние да отвърна на поклона му. Убеждението, че съм разкрита, и то тъкмо от този човек, ме беше вкаменило.
— Към къщата ли се връщате, мис Халкъм? — запита ме, без да показва ни най-малко удивление от своя страна и без дори да погледне след кабриолета, който потегли, докато ми говореше.
Овладях се достатъчно, за да кимна утвърдително.
— И аз се връщам — каза той. — Моля ви, доставете ми удоволствието да ви придружа. Ще ме хванете ли под ръка? Изглеждахте изненадана, че ме срещате!
Хванах го под ръка. Първата мисъл, дошла ми наум, когато се съвзех, бе предупредителната мисъл, че е по-добре да жертвувам всичко, отколкото да го направя свой враг.
— Мисля, графе, че ви чух да се занимавате с птичките си в стаята за закуска — отговорих колкото се може по-спокойно и по-твърдо аз.
— Съвсем вярно. Но моите малки пернати дечица, скъпа лейди, приличат твърде много на другите деца. Те имат своите опърничави дни и днес бе един от тях. Съпругата ми дойде, когато ги връщах в клетката им, и съобщи, че ви е оставила да отидете на разходка сама. Така сте й казали, нали?
— Точно така.
— И ето, мис Халкъм удоволствието да ви придружа бе за мен твърде голямо изкушение, за да му устоя. На моята възраст такива признания не могат да причинят голямо зло, нали? Грабнах шапката си и тръгнах да ви предложа своето кавалерство. Дори и един дебел старик като Фоско е все пак нещо по-добро от липсата на всякакъв кавалер? Сгреших, пътеката, върнах се отчаян и ето ме тук, постигнал (смея ли да се изразя така) своите въжделения.
Той продължи в същия дух да сипе комплименти с красноречие, което не изискваше от мен друго, освен да запазя самообладание. Нито веднъж не направи и най-далечен намек за това, което бе видял на пътя, или за писмото, намиращо се все още в ръката ми. Тази зловеща сдържаност потвърди убеждението ми, че вероятно с най-непочтени средства се бе добрал до тайната на молбата, която бях отправила до адвоката; че ставайки лично свидетел на начина, по който бях получила писмото, сега знаеше достатъчно, за да преследва целите си, и желаеше да успокои подозренията, които бе сигурен, че е предизвикал у мен. Бях достатъчно разумна, при дадените обстоятелства, да не се опитвам да го мамя с правдоподобни обяснения и достатъчно жена, въпреки страха ми от него, да почувствувам ръката си като че ли опетнена от това, че почиваше върху неговата.
На пътя за екипажите пред къщата видяхме как откарват двуколката отзад в конюшните. Сър Пърсивъл току-що се бе завърнал. Той излезе да ни посрещне на вратата. Не зная какви бяха последиците от пътуването му, но то не бе усмирило свирепото му настроение.
— О, ето двама, които се връщат — каза той навъсено. — Какво значи тази празна къща? Къде е лейди Глайд?
Съобщих му за загубената брошка и заявих, че Лора е отишла в горичката да я търси.
— Брошка или не — изръмжа той начумерено, — препоръчвам й да не забравя за уговорката, която има днес следобед в библиотеката. Очаквам да я видя след половин час.
Пуснах ръката на графа и бавно се качих по стълбите. Той ме почете с един от великодушните си поклони, а после се обърна весело към свъсения господар на дома.
— Кажете ми, Пърсивъл, приятно ли беше пътуването ви? Сигурно красивата и лъскава Кафява Моли въобще не е успяла да се умори?
— По дяволите и Кафявата Моли, и пътуването! Искам да обядвам.
— А аз искам преди това да поговоря с вас за пет минути, Пърсивъл — отвърна графът. — Пет минути, приятелю мой, тук на тревата.
— За какво?
— За дело, което много ви засяга.
Проточих влизането си достатъчно дълго, за да чуя въпроса и отговора и да видя, че сър Пърсивъл мушна ръце в джобовете си в мрачно колебание.
— Ако искате пак да ме тормозите с проклетите си скрупули — заяви той, — нямам намерение да ги слушам. Искам да обядвам.
— Елате да поговорим — повтори графът, оставайки напълно незасегнат от грубите думи, с които приятелят му се обърна към него.
Сър Пърсивъл слезе по стълбите. Графът го хвана под ръка и нежно го поведе. Сигурна бях, че „делото“ се отнасяше до подписа. Извън всяко съмнение бе, че говореха за Лора и за мен. Сърцето ме заболя и ми премаля от притеснение. Може би в момента си говореха нещо от първостепенно значение и за двете ни, но до ушите ми не достигаше ни дума от разговора.
