така странно, изглеждаше ужасно болна, тръгна си някак ненадейно…
Гласът й започна да се повишава ведно с възбудата от спомените, които напираха в съзнанието й. Недоверието, тежащо нощ и ден на душата ми в тази къща, тутакси се надигна в мен, за да я предупреди — точно както видът на брошката бе предизвикал миг преди това въпроса ми.
— Говори тихо — казах аз. — Прозорецът е отворен и под него минава градинската пътека. Започни от началото, Лора. Кажи ми, дума по дума, какво се случи между вас двете?
— Да затворя ли прозореца?
— Не, само говори тихо и помни, че Ан Катърик е опасна тема за разговор под покрива на съпруга тя. Къде я срещна?
— В навеса за лодки, Мариан. Излязох, както знаеш, да търся брошката и минах по пътеката през горичката, като на всяка крачка оглеждах внимателно земята. Така след доста време стигнах до навеса за лодки и щом влязох вътре, коленичих, за да огледам пода. Все още търсех, обърната с гръб към входа, когато чух зад себе си непознат нежен глас да казва: „Мис Феърли.“
— Мис Феърли!
— Да, моето старо име — скъпото семейно име, с което мислех, че съм се разделила завинаги. Трепнах, без да се изплаша — гласът бе твърде мил и нежен, за да изплаши когото и да било, — но бях много изненадана. Там, на вратата, загледана в мен стоеше жена, чието лице не помнех някога да съм виждала…
— Как беше облечена?
— Беше със спретната, хубава бяла рокля, наметната с протрит, тънък, тъмен шал. Кафявата и сламена шапчица бе също така бедняшка и стара като шала. Поразих се от разликата между роклята и останалата част от облеклото й и тя видя, че я бях забелязала. „Не гледайте шапчицата и шала ми — каза, заговаряйки някак си бързо, задъхано и неочаквано, — ако не е бяло, не обръщам внимание какво нося. Гледайте роклята ми колкото ви е угодно — не изпитвам срам от нея.“ Много странно, нали? Преди да успея да кажа нещо, за да я успокоя, тя протегна ръка и аз видях брошката си. Бях толкова радостна и признателна, че се приближих до нея, за да изразя чувствата, които изпитвах. „Достатъчно ли сте благодарна, за да извършите една малка добрина за мен?“ — пепита тя. „Да, разбира се — отвърнах аз, — ще засвидетелствувам с радост всяка добрина, която е по силите ми.“ — „Тогава позволете ми да ви закопчея брошката, след като вече я намерих.“ Молбата й бе тъй неочаквана, Мариан, и тя я отправи с такава настойчивост, че аз се отдръпнах една-две храчки назад, като не знаех какво да сторя. „Ах! — въздъхна тя. — Вашата майка би ми позволила да закопчея брошката.“ Имаше нещо в гласа и изражението й, както и в укора, прозвучал при споменаването на майка ми, което ме накара да се засрамя от недоверието си. Взех ръката й с брошката в нея и я положих нежно върху гърдите си. „Познавали сте майка ми? — запитах аз. — Отдавна ли беше това? Срещала ли съм ви друг път?“ Ръцете й бяха заети със закопчаването на брошката: тя спря и ги притисна към гърдите ми. „Не помните ли един хубав пролетен ден в Лимъридж — каза тя, — когато майка ви вървеше надолу по пътеката към училището с по едно малко момиченце от двете си страни? Оттогава нямам друго, за което да мисля, и много добре го помня. Вие бяхте едното момиченце, а аз — другото. Красивата, умна мис Феърли и бедната, замаяна Ан Катърик бяха по-близко една до друга тогава, отколкото са сега…“
— Спомни ли си за нея, Лора, когато тя ти каза името си?
— Да, спомних си, че в Лимъридж ти ме бе питала — за Ан Катърик и ми бе казала, че прилича на мен.
— Кое ти напомни за това, Лора?
— Тя самата. Докато я гледах, докато бе съвсем близо до мен, изведнъж ми мина през ума, че много си приличаме! Лицето й бе бледо, слабо и измъчено, но видът му ме стресна, сякаш това бе отражението на собственото ми лице в огледалото след дълго боледуване. Откритието — не зная защо — ме порази тъй силно, че за миг бях напълно неспособна да говоря.
— Стори ли ти се наскърбена от твоето мълчание?
— Боя се, че да. „Вие нямате лицето на майка си — каза тя, — нито сърцето на майка си. Лицето на вашата майка бе мургаво, а сърцето й, мис Феърли, бе сърце на ангел.“ — „Уверявам ви, че ви съчувствувам — отвърнах аз, — макар че може би не съм способна да изразя това както трябва. Защо ме наричате мис Феърли?“ — „Защото обичам името Феърли и мразя името Глайд“ — избухна тя. До този момент не бях забелязала нищо налудничаво в нея, но сега ми се стори, че го виждам в очите й. „Само помислих, че може би не знаете, че съм омъжена“ — казах аз, спомняйки си безумното писмо, което ми бе написала в Лимъридж, и опитвайки се да я успокоя. „Да не зная, че сте омъжена? — повтори тя. — Аз съм тук, защото вие сте омъжена. Тук съм, за да изкупя вината си към вас, преди да срещна майка ви в отвъдния свят.“
Тя се отдръпваше вее повече от мен, докато излезе извън навеса и известно време се оглеждаше и ослушваше. Когато се обърна да ме заговори отново, спря, където беше, и ме загледа, опряла двете си ръце на входа. „Видяхте ли ме снощи при езерото? — запита тя. — Чухте ли ме, когато ви последвах в гората? Дни наред чакам, за да говоря с вас насаме — оставих единствената приятелка на света, която имам, разтревожена и уплашена за мен, — рискувах да ме затворят отново в приюта — и всичко заради вас, мис Феърли, всичко заради вас.“ Думите й ме обезпокоиха, Мариан, и все пак имаше нещо в начина, по който говореше, и то именно ме караше да я съжалявам с цялото си сърце. Сигурна съм, че съчувствието ми е било искрено, защото то ми вдъхна достатъчно смелост да помоля нещастното създание да влезе под навеса и да седне до мен.
— Тя направи ли го?
— Не. Поклати глава и ми каза, че трябва да остане, където беше, за да наблюдава и да се ослушва да не ни изненада някое трето лице. И отначало докрай тя дебна до вратата, опряла ръцете си на двете й страни, като понякога се накланяше неочаквано навътре да ми говори, друг път се отдръпваше неочаквано да погледне наоколо си. „Бях тук вчера — каза тя, — преди да се стъмни, и ви чух, когато разговаряхте с дамата, която беше с вас. Чух ви да й разказвате за съпруга си. Чух ви да казвате, че нямате никакво влияние върху него, за да го накарате да ви повярва, нито пък да го накарате да запази мълчание; Ах, аз разбрах какво значат тези думи съвестта ми го подсказа, докато слушах. Защо ви оставих да се омъжите за него? Ох, моят страх — моят луд, окаян, проклет страх…“ Тя покри лице с бедняшкия си протрит шал и застена, като си шепнеше нещо под него. Започнах да се боя, че може да изпадне в някакво ужасно отчаяние, което нито тя, нито аз бихме могли да овладеем. „Опитайте се да се успокоите — помолих я, — опитайте се да ми кажете как бихте могли да предотвратите брака ми.“ Тя свали шала от лицето си и ме погледна с блуждаещи очи. „Трябваше да имам храбростта да остана в Лимъридж — отвърна тя. — Не биваше да позволя на вестта за неговото пристигане там да ме подплаши и да избягам. Защо смелостта ми стигна само за да ви напиша онова писмо? Защо само навредих, когато мислех и исках да сторя добро? Ох, моят страх — моят луд, окаян, проклет страх!“ Тя повторя тези думи отново и пак скри лице в края на бедняшкия си протрит шал. Беше страшно да я гледам и слушам.
— Лора, ти нали я попита какъв е този страх, за който тъй сериозно ти е говорила?
— Да, попитах я.
— Какво каза тя?
— На свой ред ме запита дали аз не бих се страхувала от човека, който ме е затворил в приют за душевноболни и който би ме затворил отново, ако можеше. Казах й: „Все още ли се боите? Вие несъмнено нямаше да бъдете тук сега, ако се бояхте?“ — „Не, отговори тя. — Сега не се боя.“ Не попитах защо. Тя неочаквано се наклони навътре и рече: „Не се ли досещате защо?“ Поклатих глава. „Погледнете ме“ — продължи тя. Казах й, че се изпълвам с порест, като виждам колко печална и болна изглежда Тогава се усмихна за първи път. „Болна? — повтори тя. — Аз умирам. Сега вече знаете защо не се боя от него. Мислите ли, че ще срещна майка ви на небето? Дали ще ми прости, ако я срещна?“ Бях така стресната и поразена, че не можах да отвърна нищо. „Мисля за това — рече тя — през цялото време, откакто се крия от съпруга ви, през цялото време, докато лежах болна. Моите мисли ме доведоха тук — искам да изкупя вината си — искам да поправя всички злини, които някога сторих.“ Помолих я най-горещо да ми обясни какво има пред вид. Тя все още ме гледаше с втренчени, празни очи. „Да поправя ли злината? — запита се с колебание. — Имате приятели, които ще застанат на ваша страна. Ако знаете Тайната му, той ще се бои от вас, няма да посмее да ви използува, както използуваше мен. Ще се отнася благосклонно, ако се страхува от вас и приятелите ви. А ако се отнася благосклонно и аз мога да кажа, че това е мое дело…“ Слушах е
