свещта ми, и вдигна предупредително ръка:
— Чуйте! — каза той. — Утре ще има промяна.
VII
Според най-точните пресмятания на времето, които двете с Лора направихме, стигнахме до заключението, че Ан Катърик трябва да се е появила в навеса за лодки вчера следобед в два и половина. Съответно нагласих нещата така, че Лора само да се яви на обедната маса и подир туй да се измъкне при първа възможност, като аз трябваше да остана малко за приличие и да я последвам веднага щом можех да сторя това безопасно. По този начин, ако не се появяха пречки, които да осуетят действията ни, тя щеше да бъде в навеса преди два и половина, а (когато на свой ред напуснех масата) аз щях да заема сигурна позиция в горичката преди три часа.
Промяната във времето, за която ни предизвести снощният вятър, настъпи рано сутринта. Валеше силен дъжд, когато станах, и продължи да вали до дванадесет часа, когато облаците се разсеяха, небето се изясни и слънцето изгря със светлото обещание за един хубав следобед.
Неспокойствието ми да узная как сър Пърсивъл и графът щяха да прекарат ранните часове на деня не се уталожи, що се отнася до сър Пърсивъл, защото въпреки дъжда той ни напусна след закуската и излезе сам. Не каза къде отива, нито пък кога да очакваме завръщането му. Видяхме го да минава забързано покрай прозореца на стаята за закуска, обут с високите си ботуши и облечен с непромокаемото си палто — и това беше всичко.
Графът прекара сутринта спокойно в къщата, като известно време беше в библиотеката, а после в салона, където свиреше разни мелодийки на пианото и си тананикаше. Съдейки по вида му, сантименталната страна на неговия характер все още упорито проявяваше склонността да се изразява. Той бе мълчалив и чувствителен, готов да въздиша и да се отдава на мечтания, както само дебелите мъже могат да правят това при най-малкото предизвикателство.
Дойде време за обяд, но сър Пърсивъл не се върна. Графът зае мястото на своя приятел на масата, тъжно погълна по-голямата част от един плодов сладкиш, залят с цяла кана сметана, и в мига, в който приключи, ни разясни достойнствата на постижението си.
— Вкусът към сладкишите — заяви той с най-нежните си нотки и най-внимателни обноски — е невинният вкус на жените и децата. Обичам да го споделям с тях — това е още една връзка, скъпи дами, между вас и мен.
Лора стана от масата след десет минути. Изпитах силното изкушение да, я придружа. Но ако бяхме излезли заедно, можехме да предизвикаме подозрение и дори нещо по-лошо — ако допуснехме Ан Катърик да види Лора, придружена от непознато за нея лице, ние по всяка вероятност щяхме мигновено да загубим доверието й и никога вече да не го възвърнем.
Ето защо изчаках колкото се може по-търпеливо, докато прислужникът влезе, за да разчисти масата. Когато напуснах стаята, нямаше никакви признаци в къщата или извън нея за завръщането на сър Пърсивъл. Оставих графа с бучка захар между устните; злобното какаду се катереше по жилетката му, за да я достигне, а мадам Фоско, седнала срещу съпруга си, наблюдаваше птицата и самия него тъй внимателно, сякаш нивга в живота не бе виждала подобно нещо. Вървейки към горичката, аз внимателно избягвах полезрението, откриващо се от прозореца на трапезарията. Никой не ме видя и не тръгна подире ми. Часовникът ми показваше три без петнадесет.
Щом се озовах сред дърветата, закрачих бързо, докато не извървях по-голямата половина от пътя през горичката. Там забавих ход и продължих предпазливо, но не видях никого и не чух никакви гласове. Бавно се приближих до навеса за лодки откъм задната му страна — спрях, ослушах се — и после продължих, докато стигнах на разстояние, от което би трябвало да чуя всеки, който говореше вътре. Все още цареше пълна тишина — все още наблизо и надалеч нямаше и следа от присъствието на жива душа.
След като заобиколих сградата от едната страна, а после от другата и не открих нищо, осмелих се да мина отпред и да надникна вътре. Нямаше никой. Извиках: „Лора!“ — отначало тихичко, после по-високо и по-високо. Никой не отвърна и никой не се появи. По всичко личеше, че единственото човешко същество около езерото и горичката бях аз.
Сърцето ми взе да бие ожесточено, но останах твърда в намеренията си и започнах да търся внимателно най-напред в навеса за лодки, а сетне и по земята пред него някакви следи, които да ми покажат дали Лора е стигнала дотук, или не. По нищо не личеше, че е била вътре, но отвън по пясъка открих следите й.
Различих стъпките на двама души — големи, вероятно мъжки, и малки, които, след като наложих собствените си нозе в тях и по този начин измерих големината им, бях сигурна, че са на Лора. Така бе утъпкана цялата земя точно пред навеса. Близо до едната му страна, под заслона на издадения покрив, зърнах малка дупка в пясъка — не естествена, а без съмнение изкопана. Забелязах я и веднага се обърнах, за да проследя стъпките докъдето мога и да тръгна в посоката, в която щяха да ме отведат.
Те ме изведоха, тръгвайки от лявата страна на навеса и минавайки покрай дърветата, на разстояние от около двеста-триста ярда. После се изгубиха в песъчливата почва. Реших, че лицата, по чиито стъпки вървях, по всяка вероятност са влезли в горичката точно на това място, така че продължих. Отначало не открих никаква пътека, но после различих една, която едва забележимо минаваше сред дърветата, и тръгнах по нея. Известно време се движих в посока към селото, но на едно място спрях, защото я пресичаше друга пътечка. Тя бе оградена от двете си страни е гъсти къпинови храсти. Стоях и гледах, колебаейки се накъде да тръгна, и в това време забелязах на един от бодливите клони конци от ресните на женски шал. Разгледах ги по-внимателно, установих, че са от шала на Лора, и веднага закрачих по втората пътека. Тя ме изведе най-сетне, за мое голямо облекчение, откъм задната страна на къщата. Казвам за мое голямо облекчение, защото стигнах до извода, че по някаква неизвестна причина Лора трябва да се е върнала в къщата преди мен по този заобиколен път. Влязох вътре откъм вътрешния двор и сервизните помещения. Първият човек, когото срещнах в преддверието на черния вход, бе икономката мисис Мичелсън.
— Знаете ли — попитах аз — дали лейди Глайд се е върнала от разходката си, или не?
— Господарката се прибра преди малко със сър Пърсивъл — отвърна икономката. — Боя се, мис Халкъм, че се е случило нещо много лошо.
Сърцето ми се сви.
— Някаква злополука ли? — запитах премаляла.
— Не, не, слава богу — злополука няма. Господарката избяга в стаята си, обляна в сълзи, а сър Пърсивъл ми нареди да предупредя Фани, че трябва да напусне до един час.
— Къде е Фани? — попитах я аз.
— В моята стая, мис Халкъм. Момичето е доста сломено и аз й казах да седне и да се опита да се съвземе.
Отидох в стаята на мисис Мичелсън и сварих Фани горчиво да плаче в ъгъла. До нея бе сандъчето й с багажа.
Тя не можа да ми даде никакво обяснение за ненадейното си уволнение. Сър Пърсивъл наредил да й платят едномесечно възнаграждение вместо едномесечното предупреждение и да напусне. Обяснение не й било дадено — никакво възражение срещу поведението й не било направено. Забранено й било да се обръща с молби към господарката си, забранено й било да я види дори за миг, за да си вземе довиждане. Трябвало да замине без обяснения и сбогувания, и то незабавно.
След като успокоих момичето с няколко приятелски думи, попитах я къде възнамерява да пренощува. Тя отвърна, че смятала да отиде в малката странноприемница в селото, чиято стопанка била почтена жена, позната на слугите от Блакуотър Парк. Тръгвайки рано на другата утрин, тя се надявала да стигне до приятелите си в Къмбърланд, без да спира в Лондон, където не познавала никого.
Веднага осъзнах, че заминаването на Фани ни предоставяше сигурен начин за връзка с Лондон и Лимъридж Хаус, който можеше да се окаже от голямо значение за нас. Съответно я уведомих, че довечера може да очаква вести от господарката си или от мен и че може да разчита и на двете ни да й помогнем според възможностите си. След тези думи се ръкувах с нея и се качих горе.
