Жената в бяло

— Никога не ми е топло, мис Халкъм — отбеляза тя със скромния вид на жена, която прави признание за някоя от личните си добродетели.

— Излизахте ли с лейди Глайд тази вечер? — запита графът, докато аз взимах една книга от рафта, за да запазя приличие.

— Да, излязохме малко на чист въздух.

— Смея ли да попитам в каква посока?

— В посока на езерото чак до навеса за лодки.

— Аха! Чак до навеса за лодки?

При други обстоятелства вероятно щях да се възмутя от любопитството му. Но тази вечер го приех с радост като още едно доказателство за това, че нито той, нито съпругата му имат нещо общо с появата на загадъчната фигура край езерото.

— Предполагам, че не сте имали повече приключения тази вечер? — продължи той. — Нито пък открития като вашето с раненото куче?

Той втренчи непроницаемите си сиви очи в мен с онзи хладен покоряващ блясък, който винаги ме принуждава да го гледам и ме кара да се чувствувам неловко, когато вече съм го погледнала. В такива моменти ме завладява неизразимото подозрение, че надзърта в съзнанието ми, и сега то отново ме завладя.

— Не — отвърнах късо. — Никакви приключения, никакви открития.

Опитах се да отместя погледа си от него и да напусна стаята. Колкото и странно да звучи, едва ли щях да успея, ако мадам Фоско не ми бе помогнала, като го накара да смени позата си и пръв да отмести поглед.

— Графе, държите мис Халкъм права — каза тя.

Щом той се обърна, за да ми подаде стол, възползувах се от възможността, благодарих му, извиних се и се измъкнах навън.

По-късно, когато камериерката на Лора беше в стаята на господарката си, намерих сгоден случай да заговоря за късния вечерен час, за да отворя след това дума как прислугата е прекарала времето си.

— Долу мъчи ли ви много горещината? — запитах аз.

— Не, мис — отвърна момичето. — Почти не я усещаме.

— Сигурно сте се разхождали в гората?

— Някои от нашите имаха такова намерение, мис. Но готвачката каза, че ще си изнесе стола в прохладния вътрешен двор, навън пред кухненската врата, и като поразмислихме и ние изнесохме столовете си там.

Сега оставаше само да се изясни къде е била икономката.

— Легна ли си вече мисис Мичелсън? — запитах аз.

— Едва ли, мис — заяви с усмивка момичето. — По-вероятно е току-що да е станала, отколкото да си е легнала.

— Защо? Какво искаш да кажеш? Нима мисис Мичелсън лежи през деня?

— Не, мис, не съвсем, но нещо подобно. Тя спа цяла вечер на канапето в стаята си.

Съпоставяйки собствените ми наблюдения в библиотеката и това, което току-що чух от прислужницата на Лора, стигнах До едно категорично заключение. Фигурата, която видяхме край езерото, не е била фигурата на мадам Фоско, на съпруга й или на някой от слугите. Стъпките, които чухме зад себе си, не са били стъпки на никого от живеещите в къщата.

Кой би могъл да бъде?

Изглежда безполезно да се разпитва. Не мога дори да кажа дали фигурата беше мъж — а или женска. Зная само, че ми се стори женска.

VI

Осемнадесети юни. — Мъката на самопорицанието, която изпитах снощи, чувайки разказа на Лора в навеса, ме обзе отново в самотата на нощта и часове наред ме държа будна и нещастна.

Най-сетне запалих свещта си и се зачетох в старите си дневници, за да видя какъв в същност е бил моят дял във фаталната грешка с брака й и какво съм можела да направя тогава, за да я спася от него. Резултатът ми донесе известно успокоение, защото показваше, че независимо от заслепението и невежеството си съм действувала възможно най-разумно. По принцип плачът ми вреди, но снощи не беше така — мисля, че от него ми олекна. Тази сутрин станах с ясно решение и спокойно съзнание. Нищо, което сър Пърсивъл може да Каже или да направи, няма вече да ме накара да се раздразня или да забравя, че се намирам тук, въпреки всички огорчения, обиди или закани, за да служа на Лора и само на Лора.

Тази сутрин въобще не стигнахме до предположенията, на които бихме могли да дадем воля, относно фигурата край езерото и стъпките в горичката поради една дребна случка, която много натъжи Лора. Тя бе изгубила малката брошка, която й подарих за спомен в деня преди сватбата й. Тъй като беше с нея, когато излязохме снощи, можехме единствено да допуснем, че е паднала от роклята й или в навеса за лодки, или когато сме се връщали. Изпратихме слугите да търсят и те се върнаха без резултат. А сега и Лора отиде да я дири. Независимо дали ще я намери, или не, загубата ще послужи като извинение за отсъствието й от дома, ако сър Пърсивъл се върне, преди да ми бъде връчено писмото от съдружника на мистър Гилмор.

Току-що удари един часът. Обмислям дали е по-добре да остана тук в очакване на пратеника от Лондон, или да се измъкна тихичко и да вардя за него пред портата на къщичката на пазача.

Поради подозрителността ми към всеки и всичко в тази къща съм склонна да мисля, че вторият план е може би най-добрият. Графът е на безопасно място — в стаята за закуска. Когато преди десет минути изтичах нагоре, чух го през вратата как обучава канарчетата си на техните номера: „Елате тук на пръстите ми, мои кра-кра-красавци! Елате и подскокнете по стълбичките! Едно, две, три и горе! Три, две, едно и долу! Едно, две, три — чурулик-чурулик, чурулик!“ Птичките се отприщиха в обичайния си певчески възторг, а графът цвърчеше и свиреше с уста в отговор, като че ли и той самият бе птичка. Вратата на стаята ми е отворена и аз чувам пронизителното пеене и свиркане. Ако наистина ще се измъквам, без да ме забележат, сега е моментът.

Четири часът. — Трите часа, изтекли, откакто написах последните редове в дневника си, обърнаха целия ход на събитията в Блакуотър Парк в нова посока. Дали за добро или за лошо, не мога и не смея да се произнеса.

Нека най-напред се върна там, където бях спряла, иначе ще се загубя в бъркотията на собствените си мисли.

Излязох, както възнамерявах, да пресрещна пратеника с писмото от Лондон при портата на къщичката на пазача. По стълбите не видях никого. В преддверието чух, че графът все още се занимава със своите птички. Прекосявайки четириъгълния двор отвън, минах покрай мадам Фоско, която обикаляше сама в любимия си кръг около рибното езерце. Веднага забавих крачка, за да не се издам, че бързам, и дори стигнах дотам, че от предпазливост я запитах дали смята да се разхожда преди обяда. Тя се усмихна най- приятелски, заяви, че предпочитала да не се отдалечава от къщата, кимна мило и се прибра. Обърнах се и видях, че бе затворила вратата, преди още да бях отворила портичката, която се намираше отстрани на изхода за каретите.

За по-малко от петнадесет минути стигнах до къщичката на пазача.

Пътеката, която минаваше пред нея, извиваше рязко наляво, после около стотина ярда вървеше направо и след това правеше друг остър завой надясно, за да се включи в главния път. Между тези два завоя, скрита, от една страна, от къщичката и, от друга, от пътя, водещ към гарата, аз зачаках, крачейки напред-назад. Обграждаха ме високи живи плетове и цели двадесет минути, както показваше часовникът ми, нито виждах, нито чувах нещо. После до слуха ми достигна шум от карета и когато вървях към втория завой, насреща ми се появи кабриолет, идващ откъм гарата. Направих знак на кочияша да спре. Когато той изпълни молбата ми, един господин с почтен вид подаде глава от прозорчето да види какво става.

— Моля да ме извините — казах аз, — но мисля, че не греша, като предполагам, че отивате в Блакуотър Парк?

— Да, госпожо.