не по-малко подли, зли и жестоки от най-мършавия и проклетия сред съседите им. Питала съм дали Хенри VIII е имал приятен характер; дали папа Александър VI е бил добър човек; дали мистър Убиец и мисис Убийца Манинг не са били и двамата необикновено пълни хора; дали платените медицински сестри, пословични като най-жестоките жени в цяла Англия, не са в повечето случаи и сред най-дебелите жени на Англия… й така нататък чрез десетки други примери, съвременни и древни, родни и чуждестранни, както от висшите, така и от низшите кръгове. И ето че въпреки тези категорични мнения, отстоявани от мен с все сила, както правя това и в момента, граф Фоско, който е дебел, колкото самия Хенри VIII, успя без всякаква пречка от страна на противната си дебелина да спечели благосклонността ми. Наистина изумително!
Лицето му ли го показва в добра светлина?
Може да е лицето му. Той има забележителна прилика — в уголемен мащаб — с великия Наполеон. Чертите му са също така безупречно правилни, както и на Наполеон; изражението му събужда в паметта величественото спокойствие и непоклатимата мощ, излъчвани от лицето на големия воин. Като начало тази потресаваща прилика безспорно ме впечатлява; но в него освен приликата има още нещо, което ме впечатлява дори повече. Мисля, че въздействието, което сега се опитвам да открия, идва от очите му. Това са най-непроницаемите сиви очи, които съм виждала. Понякога в тях има такъв студен, ясен, красив й покоряващ блясък, който ме заставя да го погледна и същевременно, когато го погледна, предизвиква усещания, които бих предпочела да не изпитвам. Останалите части от лицето и главата му също имат своите странни особености. Кожата му например притежава рядка бледа свежест, която е в такъв разрез с тъмнокафявата му коса, че се съмнявам дали не е перука; а щателно избръснатото му лице е по-гладко и с по-малко петънца и бръчки от моето, макар че (според сър Пърсивъл) той наближава шестдесетте. Но не това са изявените лични белези, които го отделят в съзнанието ми от всички други познати мъже. Подчертаното своеобразие, разграничаващо го от ефрейторите и редниците на човешкия род, е заложено, доколкото мога да кажа засега, в изключителното изражение и изключителната сила на очите му.
Държането му и владеенето на нашия език биха могли също да повлияят, до известна степен, на доброто мнение, което си създавам за него. Той притежава онова ненатрапчиво уважение, онзи израз на доволство и внимателен интерес, когато слуша една жена, и скрита нежност в гласа, когато й говори, че каквото и да разправяме, никоя от нас не може да им устои. Тук, разбира се, му помага също неговото необичайно добро владеене на английския език. Често съм слушала за изключителната способност на много италианци в усвояването на нашата силна, твърда северняшка реч; но преди да се запозная с граф Фоско, никога не съм предполагала, че е възможно чужденец да говори английски като него. Понякога е почти невъзможно да се открие по акцента му, че той не е наш съотечественик; колкото до свободата на изразяването, не са много англичаните, които умеят да говорят с толкова малко запирания и повторения, както граф Фоско. Вярно е, че строи изреченията си повече или по-малко като чужденец, но досега не съм го чула да използува погрешен израз или за миг да се колебае при избора на дадена дума.
И в най-дребните черти на този необикновен човек има нещо поразяващо, оригинално, смущаващо, противоречиво. Независимо че е дебел и стар, движенията му са удивително леки и свободни. Когато седим, той е безшумен като нас, жените, но не е само това — въпреки своята непогрешима душевна твърдост й сила в чувствителността си той е не по-малко неустойчив от най-слабата сред нас. Стряска се от случайните шумове като самата Лора. Започна да премигва и изтръпна вчера, когато сър Пърсивъл наби един спаниел, и аз се почувствувах засрамена от това, че в сравнение с графа съм лишена от нежност и чувствителност.
Този случай ми напомни за една от неговите най-ексцентрични особености, за която все още не съм отворила дума — изключителната му обич към домашните животинки.
Някои от тях е оставил у дома си, но е донесъл тук един папагал какаду, две канарчета и цяло семейство бели мишки. Грижи се за всички потребности на необикновените си любимци и е приучил тези същества на изненадваща привързаност и близост към него. Какадуто, което проявява изключителна злина и коварност към всички останали, изглежда направо влюбено в него. Когато го пуска от кафеза, то скача на коляното му, започва да се катери с помощта на ноктите си нагоре по голямото дебело тяло и търка качулката си в бледата му двойна брадичка по възможно най-гальовния начин.
А щом отвори вратичките на кафезите им и ги извика, канарчетата — тези красиви, малки, добре обучени птички — кацат безстрашно на ръката му, едно подир друго преминават по дебелите му разперени пръсти, а като им каже „да се качат горе“, стигат до върха на пръста му и запяват заедно тъй, сякаш ще им се пръснат гърлата от удоволствие. Белите му мишки живеят в малка пагода, проектирана и направена от него самия, от тел, боядисана в жизнерадостни тонове. Те са опитомени почти колкото канарчетата й като тях непрекъснато биват пускани навън. Пъплят навсякъде връз него, влизат и излизат чевръсто под сакото му и седят по двойки, бели като сняг, върху обемистите му рамене. Той като че ли обича мишките си повече от другите животинки, усмихва им се, целува ги и ги нарича с най-различни гальовни имена. Ако е възможно да си представим, че съществува англичанин с вкус към подобни Детински интереси и забавления, то този англичанин несъмнено ще се срамува доста от тях и непременно ще моли за извинение в обществото на възрастни хора. Но графът очевидно не вижда нищо смешно в изумителния контраст между собствената си колосална фигура и своите крехки, малки животинчета. Ако попадне сред група англичани — ловци на лисици, — той би целувал ласкаво белите си мишки, би чуруликал на своите канарчета и би изпитал само съжаление към ловците, като към варвари, щом започнат да се смеят с пълен глас.
Трудно е да се повярва сега, когато пиша това, но е несъмнена истина, че същият този човек, който е привързан към папагала си като някоя стара мома и като момченце, свирещо на орган, и е обигран до последната подробност в отглеждането на белите си мишки, умее да говори винаги, когато нещо събуди интереса му, с дръзка и независима мисъл, с познания за книги, написани на всякакви езици, и житейски опит, събран от половината европейски столици, което би му отредило мястото на бележита личност сред всяко общество в цивилизования свят. Този дресьор на канарчета, този архитект на пагоди за бели мишки е (както сър Пърсивъл сам ми е казвал) един от първите химици-експериментатори на съвременността и е открил, редом с други чудесни изобретения, начин за вкаменяване на тялото след смъртта, така че да се запази твърдо като мрамор во веки веков. Този дебел, ленив, възрастен човек, чиито нерви са тъй чувствителни, че се стряска от случайни шумове и започва да премига, когато бият с камшик куче, отиде на сутринта след пристигането си в двора на конюшнята и сложи ръката си върху главата на един копой, вързан на верига — един толкова свиреп звяр, че дори конярят, който го храни, избягва да се приближава много до него. Присъствувах там заедно със съпругата му и не мога да забравя сцената, която последва, колкото и кратка да бе тя.
— Внимавайте с това куче, сър — каза конярят, — нахвърля се на всички.
— То прави това, приятелю — отвърна тихо графът, — защото всички се страхуват от него. Да видим дали ще се нахвърли срещу мен. — И той постави пухкавите си жълто-бели пръсти, по които преди десет минути бяха кацали канарчетата, върху огромната глава на чудовището и го погледна право в очите. — Вие, големите кучета, сте всичките страхливци — каза, обръщайки се презрително към животното, приближил съвсем близо лицето си до муцуната му. — Можеш да убиеш нещастното коте, проклет страхливецо. Можеш да се нахвърлиш срещу умиращ от глад бедняк, проклет страхливецо. Нахвърляш се срещу всичко, което можеш да изненадаш — всичко, което се страхува от голямото ти тяло, от злите ти бели зъби и олигавената ти, кръвожадна уста — срещу такива същества обичаш да се нахвърляш. Би могъл да се хвърлиш към гушата ми сега, иска ти се, нали, нещастни разбойнико, а не смееш дори да ме погледнеш в лицето, защото не ме е страх от теб. Я поразмисли и опитай зъбите си в дебелия ми врат? Бау! Няма да го направиш! — Графът се обърна, като се смееше на удивлението на мъжете в двора, а кучето смирено се пъхна обратно в колибата си. — Ах, хубавата ми жилетка! — възкликна той престорено. — Съжалявам, че дойдох тук. Това чудовище е олигавило хубавата ми, чиста жилетка.
Тези думи изразяват още една от неговите непонятни чудатости. Той обича елегантните дрехи не по- малко от най-големия глупак, който може да съществува някъде, и през двата дни от пребиваването си в Блакуотър Парк вече успя да се появи в четири великолепни жилетки — до една в светли, ярки тонове и всичките твърде големи дори за него.
Неговият такт и интелигентността му, проявена в дребните неща, се забелязват точно тъй, както и учудващите прояви на непоследователност в характера му и детинската дребнавост на обикновените му склонности и занимания.
Вече виждам, че по време на престоя си тук е решил да живее в отлични отношения с всички ни.
