Очевидно е разбрал, че Лора изпитва тайна неприязън към него (поне това призна пред мен, когато настойчиво я попитах), но също е открил, че тя обича неимоверно много цветята. Щом поиска букетче, то винаги се озовава в ръцете му, събрано и подредено от него самия; и аз всеки път се развеселявам, защото той винаги има да разположение още едно от съвършено същите цветя, подредени по същия начин, за да успокои ледено ревнивата си съпруга, преди дори да й дойде наум да се почувствува огорчена. Неговата грижовност към графинята (пред хората) е гледка, която заслужава да се види. Той се покланя; обикновено се обръща към нея с „ангеле мой“; води канарчетата си, както са на пръстите му, на кратки посещения при нея и те й пеят; целува й ръка, когато му подава цигарите; в замяна й поднася бонбони, извадени от кутията, която носи в джоба си, и закачливо й ги слага в устата. Желязната пръчка, с която властвува над нея, никога не се появява в обществото; тя е нещо лично и винаги се пази в стаята.
Начинът, по който се отнася към мен, за да ми се хареса, е напълно различен. Той ласкае суетата ми, като говори с мен сериозно и разумно, сякаш съм мъж. Да! Разбирам всичко това, когато не съм с него — зная, че ласкае суетата ми, когато мисля за него тук, в стаята си; и все пак, щом сляза долу и попадна отново в неговата компания, той пак ще ме заслепи и аз още веднъж ще се почувствувам поласкана, сякаш никога не съм си давала сметка за това! Той може да ме върти на пръста си, както върти съпругата си и Лора, както се справи с песа в двора на конюшнята, както върти и самия сър Пърсивъл всеки божи час. „Добри ми Пърсивъл, как ми харесва грубият ви английски хумор!“, „Добри ми Пърсивъл, как се възхищавам от здравия ви английски разум!“ Тъй тихичко той се справя с най-грубите забележки, които сър Пърсивъл може да направи по адрес на неговите женствени предпочитания и забавления — обръщайки се винаги към баронета на малко име, усмихвайки му се, недостижим в своето спокойствие, потупвайки го по рамото, отнасяйки се с него благо, както добродушният баща търпи своенравния си син.
Интересът, който не мога да превъзмогна спрямо този необикновен човек, ме накара да разпитам сър Пърсивъл за миналото му.
Но сър Пърсивъл или знае твърде малко, или не желае да ми го каже. Той и графът се запознали преди много години в Рим при онези опасни обстоятелства, за които вече споменах. Оттогава са непрекъснато заедно в Лондон, в Париж и във Виена, но в Италия — никога; и тъй, колкото и да е странно, графът от години не е пресичал границите на родната си страна. Може би е жертва на някакво политическо преследване? Във всеки случай, както изглежда, патриотизмът му не го оставя на мира и той изпитва силното желание да влезе във връзка с всеки свой съотечественик, който се намира в Англия. Вечерта при пристигането си попита на какво разстояние се намираме от най-близкия град и дали не сме чували за някой италианец, който да живее случайно там. Несъмнено си пише с хора от Европа, защото писмата му пристигат с най-различни марки по тях; а тази сутрин видях едно, сложено на неговото място върху масата за закуска, с голям, като че ли служебен печат. Може би поддържа писмена връзка със своето правителство. Това обаче трудно може да се съчетае с другото ми предположение, че е политически изгнаник.
Оказа се, че твърде много съм написала за граф Фоско! И какво заключаваме от всичко това? — би попитал клетият, скъп мистър Гилмор по своя невъзмутим делови начин. Само мога да повторя, че с положителност изпитвам, дори при такова кратко познанство, странна, полуохотна, полунеохотна симпатия към графа. Той, изглежда, ми оказва същото силно влияние, което очевидно упражнява и върху сър Пърсивъл. Колкото непринуден и дори груб понякога да е в държането си към своя дебел приятел, сър Пърсивъл въпреки всичко се бои, както ясно мога да видя, да изнесе каквато и да е сериозна обида на графа. Чудя се дали и аз се страхувам? Но все пак съм сигурна, че досега не съм срещала мъж, за който бих съжалявала повече, ако ми стане враг! Chi sa? — както би могъл да каже граф Фоско на родния си език. Кой знае?
Всички обядвахме в стаята с новата остъклена врата, която се отваря към терасата, и графът (който поглъща сладкиши така, както не съм виждала да ги поглъща друго човешко същество с изключение на момичетата от пансионите) току-що ни бе развеселил, като поиска сериозно четвъртото парче торта, когато прислужникът влезе, за да съобщи за посещението.
— Мистър Мериман пристигна току-що, сър Пърсивъл, и желае да ви види незабавно.
Сър Пърсивъл се сепна и погледна към слугата с явна тревога.
— Мистър Мериман! — повтори той, сякаш си мислеше, че собствените му уши го лъжат.
— Да, сър Пърсивъл — мистър Мериман от Лондон.
— Къде е?
— В библиотеката, сър Пърсивъл.
Той стана от масата в мига, в който чу този отговор, и излезе бързо от стаята, без да каже ни дума на някого от нас.
— Кой е мистър Мериман? — попита Лора, обръщайки се към мен.
— Нямам никаква представа — бе всичко, което можах да кажа в отговор.
Графът бе изял четвъртото си парче торта и бе отишъл до една странична маса да се занимава със злобното си какаду. Той се обърна към нас с птицата, кацнала на рамото му.
— Мистър Мериман е адвокатът на сър Пърсивъл — съобщи той спокойно.
Адвокатът на сър Пърсивъл. Това бе съвсем пряк отговор на Лориния въпрос и все пак, при дадените обстоятелства, не бе задоволителен. Ако мистър Мериман бе специално извикан от своя клиент, не би имало нищо чудно в това, че той напуска града, за да се отзове на неговото повикване. Но когато един адвокат изминава пътя от Лондон до Хампшър, без да са го викали, и когато пристигането му в дома на клиента сериозно изненадва самия клиент, спокойно може да се предположи, че правният съветник е приносител на много важни и неочаквани новини, които могат да бъдат добри или лоши, но и в двата случая не са от обикновен, всекидневен характер.
Лора и аз останахме в мълчание на масата около четвърт час или повече, очаквайки евентуалното бързо завръщане на сър Пърсивъл, като се чудехме тревожно какво се е случило. Нямаше никакви признаци за връщането му и ние станахме, за да си вървим.
Графът, внимателен както винаги, пристъпи от ъгъла, където хранеше папагала си, с птицата, все още кацнала на рамото му, и ни отвори вратата. Лора и мадам Фоско излязоха първи. Точно когато се канех да ги последвам, той направи знак с ръка и по най-странния начин ме заговори, преди да мина покрай него.
— Да — каза той, отговаряйки спокойно на неизречената мисъл, която в този момент занимаваше съзнанието ми, сякаш съвсем ясно му я бях доверила с думи, — да, мис Халкъм, нещо се е случило.
Тъкмо щях да му отговоря: „Нищо не съм казала“ — когато злобното какаду разтърси прибраните си крила и нададе писък, който така изопна нервите ми, че с радост напуснах стаята.
Присъединих се към Лора на долната площадка на стълбите. Тя мислеше това, което мислех и аз, което граф Фоско бе предусетил, и когато заговори, думите й прозвучаха почти като ехо на неговите. И тя се опасяваше, че нещо се е случило — каза ми го поверително.
III
Около два часа след като сър Пърсивъл стана от масата, за да приеме своя адвокат мистър Мериман в библиотеката, излязох сама от стаята си, за да се разходя из боровата горичка. Точно когато бях на края на стълбищната площадка, вратата на библиотеката се отвори и двамата джентълмени излязоха. Смятайки, че е по-добре да не ги безпокоя с появата си на стълбата, реших да не слизам долу, преди да са прекосили преддверието. Макар че говореха приглушено, те изричаха думите достатъчно ясно, за да стигнат до ушите ми.
— Успокойте се, сър Пърсивъл — чух адвоката да казва, — всичко зависи от лейди Глайд.
Бях се обърнала, за да се върна в стаята си за една-две минути, но името на Лора, произнесено от един непознат, ме накара да спра на мига. Зная, че е много осъдително и недостойно да се подслушва; но коя
