В този миг на вратата на спалнята леко се почука.
Все още не бях седнала и отидох да видя кой е. Когато отворих, насреща си видях мадам Фоско с моята носна кърпичка в ръка.
— Изпуснали сте това долу, мис Халкъм — каза тя, — и реших да ви го донеса, тъй като бях тръгнала за моята стая.
Лицето й, по природа бледо, бе покрито с такава мъртвешка белота, че се стреснах от вида му. Ръцете й, които винаги бяха сигурни и уверени, сега трескаво трепереха, а погледът й с вълче изражение се плъзна покрай мен през отворената врата и се спря върху Лора. Тя бе подслушвала, преди да почука! Разбрах го от бялото й лице, от треперещите й ръце, от погледа й, отправен към Лора.
След като изчака секунда, тя се обърна мълчаливо и бавно се отдалечи.
Затворих отново вратата.
— О, Лора, Лора! И двете ще проклинаме деня, в който нарече графа шпионин!
— И ти би го нарекла така, Мариан, ако знаеш това, което зная аз. Ан Катърик бе права. Наистина е имало трети човек, който ни е следил вчера в горичката, и този човек…
— Сигурна ли си, че е бил графът?
— Напълно съм сигурна. Той е бил шпионинът на сър Пърсивъл, той е бил осведомителят на сър Пърсивъл — той е накарал сър Пърсивъл да дебне и да ни причаква двете с Ан Катърик цялата сутрин.
— Намерена ли е Ан? Видя ли я при езерото?
— Не, тя се спаси, като не дойде. Когато стигнах до навеса, там нямаше никой.
— Е, и?
— Влязох и седнах да почакам няколко минути. Но от притеснение станах отново да се поразходя наоколо. Излизайки, видях някакви следи по пясъка близо до предната страна на навеса. Наведох се да ги разгледам и разчетох една дума, написана с големи букви на пясъка. Думата беше — ПОГЛЕДНИ.
— И ти разрови пясъка и издълба дупка в него?
— Откъде знаеш, Мариан?
— Видях дупката, след като тръгнах подир теб. Продължавай, продължавай!
— Да, разрових пясъка и открих отдолу листче, на което бе написано нещо. Подписано бе с инициалите на Ан Катърик.
— Къде е листчето?
— Сър Пърсивъл го взе от мен.
— Можеш ли да си спомниш какво пишеше? Мислиш ли, че можеш да го повториш?
— По същество — да, Мариан. Беше съвсем кратък текст. Ти би го запомнила дума по дума.
— Опитай се да ми кажеш същността, преди да сме продължили по-нататък.
Тя прие. Записвам текста тук точно както го повтори пред мен:
„Един висок, едър възрастен мъж ме е видял вчера с вас и трябваше да бягам, за да се спася. Краката му не бяха тъй бързи, за да ме догонят, и той ме изгуби сред дърветата. Не мога да поема риска да дойда днес тук по същото време. Пиша това, за да ви уведомя, и го скривам в пясъка в шест часа сутринта. Когато следващия път говорим за Тайната на вашия зъл съпруг, трябва да бъдем на сигурно място или въобще да не говорим. Бъдете търпелива. Обещавам, че ще ме видите отново и при това скоро. — А. К.“
Думите „един висок, едър възрастен мъж“ (думи, които Лора бе сигурна, че е повторила пред мен точно) не оставяха никакво съмнение за това кой е бил преследвачът. Припомних си как предния ден в присъствието на графа съобщих на сър Пърсивъл, че Лора е отишла към навеса за лодки да търси брошката си. По всяка вероятност той я е последвал, подтикван от досадния си маниер, за да я успокои относно въпроса с подписа, веднага след като ме уведоми за промяната в плановете на сър Пърсивъл. В такъв случай той се е приближил до навеса и Ан Катърик го е забелязала. Подозрителната бързина, с която се е разделила с Лора, несъмнено е дала повод за безполезния му опит да я проследи. Разстоянието между къщата и езерото и времето, по което той излезе от всекидневната, сравнено с времето, по което Лора и Ан Катърик са разговаряли, бяха за нас недвусмислено доказателство за този факт.
След като стигнах тъй до някакво заключение, следващото нещо, което много ме интересуваше, бе да разбера какви открития е направил сър Пърсивъл, когато граф Фоско му е доложил откритието си.
— Как стана така, че ти отнеха писмото? — запитах аз. — Какво направи с него, след като го намери в пясъка?
— След като го прочетох веднъж — отговори тя, — взех го със себе си в навеса за лодки, за да седна и да го прегледам повторно. Докато четях, върху листа падна сянка. Вдигнах очи и видях сър Пърсивъл, който стоеше на прага и ме наблюдаваше.
— Опита ли се да скриеш писмото?
— Опитах се, но той ме възпря. „Не си правете труда да го криете — каза ми. — Вече съм го чел.“ Аз го гледах безпомощно, без да мога да кажа нищо. „Разбирате, нали? — продължи той. — Аз го прочетох. Изрових го от пясъка преди два часа, зарових го отново и пак написах отгоре думата, за да бъде готово за вас. Сега не можете да се измъкнете от неприятното положение, в което попаднахте. Вчера сте се срещнали тайно с Ан Катърик и в този момент държите писмото й в ръцете си. Нея все още не съм хванал, но хванах вас. Дайте ми писмото.“ Той пристъпи към мен — аз бях сама, Мариан, какво можех да сторя? Дадох му писмото.
— Какво ти каза, когато му го даде?
— Отначало не каза нищо. Хвана ме за лакътя и ме изведе от навеса за лодки, като се оглеждаше, сякаш се страхуваше, че някой може да ни види или да ни чуе. След това вкопчи ръката си в моята и ми пошепна: „Какво ви каза вчера Ан Катърик? Държа да чуя всяка дума — от първата до последната.“
— Каза ли му?
— Бях сама с него, Мариан — грубата му ръка ми причиняваше болка, — какво можех да сторя?
— Има ли все още следи по ръката ти? Дай да видя. — Защо?
— Защото, Лора, днес трябва да сложим край на търпеливостта си и да започнем да се съпротивяваме. Този белег е оръжие, с което можем да му нанесем удар. Нека да погледна. Може да ми се наложи да дам клетва за това.
— О, Мариан, не гледай така! Сега не ме боли!
— Дай да видя!
Тя ми показа белезите. Не можех нито да се натъжа, нито да се разплача, нито да потръпна пред вида им. Казват, че сме били или по-добри от мъжете, или по-лоши. Ако изкушенията, които са се изправяли на пътя на някои жени и са ги направили по-лоши, бяха препречили моя в този миг… Благодаря ти, господи! По лицето ми тя не можа да прочете нищо. Това нежно, невинно, любвеобилно създание помисли, че се уплаших заради нея и ми е мъчно за нея — и толкова.
— Недей да го взимаш толкова надълбоко, Мариан — каза простичко тя, издърпвайки отново ръкава си надолу. — Вече не ме боли.
— Ще се опитам да мисля спокойно, скъпа моя, заради теб. Да! Да! И ти му разправи всичко, което Ан Катърик ти бе казала — всичко, което Знам и аз?
— Да, всичко. Той беше толкова настойчив — бях сама с него, — не можах да скрия нищо.
— Каза ли ти нещо, когато свърши?
— Погледна ме и се изсмя някак си иронично и горчиво. „Ще измъкна и останалото от вас — каза той. — Чувате ли? И останалото.“ Заявих сериозно, че съм казала всичко, което зная. „Вие ли? — възкликна той. — Знаете повече, отколкото ви е угодно да кажете. Няма ли да го чуя? Ще го чуя! Ще го изтръгна от вас в къщи, ако не мога тук.“ Поведе ме по една непозната пътека през горичката — пътека, по която за мен нямаше никаква надежда да те срещна, и не проговори повече, докато не стигнахме къщата. Тогава спря отново и каза: „Ако ви дам още един шанс, ще се възползувате ли от него? Няма ли да поразмислите и да ми кажете останалото?“ Можах само да повторя думите, които вече бях казала. Той прокле упорството ми и ме повлече след себе си към къщата. „Не можете да ме измамите — рече. — Знаете повече, отколкото ви е угодно да ми кажете. Ще измъкна тайната и от вас, и от сестричката ви. Повече няма да заговорничите и да си шепнете. Няма да се видите с нея, докато не признаете истината. Ще бъдете под наблюдение сутрин,
