Лора видя, че се замислих.
— Нови изпитания! — въздъхна тя изтощено. — Нови изпитания и опасности!
— Няма никакви опасности — отвърнах й — Малко затруднение може би. Мисля как най-сигурно да предам писмата в ръцете на Фани.
— Значи, си ги написала? О, Мариан, не поемай никакви рискове! Моля, моля те, не поемай никакви рискове!
Беше шест без петнадесет. Имах време да стигна до селската странноприемница и да се върна обратно преди вечерята. Ако чаках да се стъмни, може би нямаше да ми се удаде повторно изгоден случай да изляза безопасно от къщата.
— Стой затворена и не вади ключа, Лора — казах аз. — И не се страхувай за мен. Ако някой те пита нещо, без да отваряш, кажи, че съм отишла да се разходя.
— Кога ще се върнеш?
— Непременно преди вечерята. Кураж, скъпа моя! По това време утре за теб ще действува един човек с бистър ум, на когото можем изцяло да се доверим. Съдружникът на мистър Гилмор е най-добрият ни приятел след самия мистър Гилмор.
Кратко размишление, щом останах сама, ме убеди, че е по-добре да не се появявам в костюма си за разходка, преди да съм разбрала какво става на долния етаж. Все още не бях установила дали сър Пърсивъл е в къщата.
Песента на канарчетата в библиотеката и миризмата на тютюневия дим, която се носеше от отворената врата, ми подсказаха веднага къде е графът. Погледнах през рамо, докато минавах покрай портала, и за голяма изненада видях как с изключителното си очарование и любезност той демонстрира пред икономката възприемчивостта на птичките. Сигурно й бе отправил специална покана да ги види, защото никога по собствена инициатива не би й хрумнало да влезе в библиотеката. И най-незначителните действия на този човек криеха някаква причина. Каква можеше да бъде тя?
Но време да разследвам подбудите му нямаше. Потърсих мадам Фоско и я видях да прави любимите си обиколки около езерцето с рибките.
Малко съмнително беше как ще ме посрещне след пристъпа на ревност, за който бях станала повод преди малко. Но междувременно съпругът й бе успял да я укроти и сега тя разговаряше с обичайната си учтивост. Заприказвах я с единствената цел да разбера дали знае къде е отишъл сър Пърсивъл. Съумях да го спомена в беседата ни и след известни извъртания от страна и на двете ни тя най-сетне каза, че бил излязъл.
— Кой кон взе? — попитах между другото.
— Не е взимал кон — отговори тя. — Тръгна пеша преди два часа. Както разбрах, искал да разпита отново за тази Ан Катърик. Изглежда обхванат от някакво прекомерно желание да я открие. Знаете ли случайно дали тя е опасна в лудостта си, мис Халкъм?
— Не зная, графиньо.
— Прибирате ли се обратно?
— Да, така смятам да направя. Предполагам, че скоро ще трябва да се обличаме за вечеря.
Влязохме в къщата заедно. Мадам Фоско се отправи към библиотеката и затвори вратата. Отидох веднага да взема шапката и шала си. Всяка минута беше от значение, ако исках да се свържа с Фани в странноприемницата и да се върна преди вечерята.
Когато прекосявах отново преддверието, там нямаше никой и песента на птичките в библиотеката бе спряла. Не можех да спирам, за да правя нови проверки. Уверих се само, че пътят ми е чист, и напуснах къщата с двете писма, прибрани на сигурно място в джоба ми.
По пътя към селото се подготвих за вероятността да срещна сър Пърсивъл. Убедена бях, че ако трябва да се разправям насаме с него, няма да изгубя присъствие на духа. Жена, сигурна в собствения си разсъдък, може по всяко време да излезе насреща на мъж, който не е сигурен в собствения си нрав. Не се боях от сър Пърсивъл така, както се страхувах от графа. Вместо да се стресна, успокоих се, когато чух по каква работа е излязъл. Докато той бе погълнат от голямата си грижа да открие Ан Катърик, с Лора можехме да се надяваме, че няма да бъдем обект на непосредствено преследване от негова страна. Заради нас, както и заради Ан вярвах и горещо се молех тя да му убегне.
Вървях бързо, доколкото бе възможно това в горещината, и стигнах до кръстопътя, водещ към селото, като от време на време се обръщах, за да се уверя, че никой не ме следи.
През целия път зад мен нямаше нищо друго освен един празен селски фургон. Шумът на трополящите колела ме дразнеше и когато видях, че фургонът тръгна по пътя за селото, спрях, за да го пропусна да мине и да не го чувам повече. Като погледнах по-внимателно, ми се стори, че зад него се движат краката на някакъв мъж, но това не бе коларят, който вървеше отстрани до конете си. Частта от кръстопътя, по която току-що бях минала, бе тъй тясна, че идващият след мен фургон обрули клоните и храстите от двете страни и аз трябваше да изчакам, докато отмине, за да проверя, дали наистина съм видяла нещо. Очевидно впечатлението ми е било погрешно, защото, когато фургонът мина покрай мен, пътят зад него беше празен.
Стигнах странноприемницата, без да срещна сър Пърсивъл, без да забележа нищо повече, и с радост разбрах, че стопанката се е отнесла към Фани много учтиво. Тя бе предоставила на момичето една стаичка, където то седеше, необезпокоявано от шума в пивницата, и една чиста спалня на втория етаж на къщата. Щом ме видя, Фани отново заплака и каза, бедничката, че се чувствувала ужасно, изхвърлена по този начин, сякаш е извършила непростимо прегрешение, когато в същност никой не можеше да я обвини в нищо — дори и господарят й, който я бе пропъдил.
— Опитай се да се примириш с положението, Фани — посъветвах я аз. — Двете с господарката ти ще се погрижим да не пострада доброто ти име. Сега ме чуй. Разполагам с твърде малко време и искам да ти се доверя за нещо много важно. Трябва да се погрижиш за тези две писма. Това с марката ще пуснеш в пощата утре, когато пристигнеш в Лондон. Другото, адресирано до мистър Феърли, ще му предадеш собственоръчно, щом се прибереш у дома. Дръж и двете писма в себе си и не ги давай никому. Те са от първостепенно значение за интересите на господарката ти.
Фани сложи писмата в пазвата си.
— Там ще останат, мис — каза тя, — докато не сторя това, което ми поръчахте.
— Гледай навреме да отидеш на гарата утре сутринта — продължих аз. — А когато се видиш с икономката на Лимъридж, предай й моите поздравления и й кажи, че си на служба при мен, докато лейди Глайд бъде в състояние да те вземе обратно. Може би ще се срещнем по-скоро, отколкото предполагаш. Така че горе главата и не изпускай влака в седем часа.
— Благодаря ви, мис, благодаря ви сърдечно. Гласът ви ми вдъхва смелост. Моля, предайте почитанията ми на миледи и й кажете, че се постарах да подредя всичко, колкото ми позволяваше времето. О, боже, боже! Кой ще й помогне да се облече днес за вечеря? Сърцето ми се къса, мис, само като си помисля за това.
Когато се върнах, имах на разположение четвърт час, за да се приготвя за вечерята и да кажа две думи на Лора, преди да сляза долу.
— Писмата са в ръцете на Фани — прошепнах й на вратата. — Ще слезеш ли за вечерята?
— Не, не, за нищо на света.
— Случи ли се нещо? Обезпокои ли те някой?
— Да, току-що, сър Пърсивъл…
— Влезе ли?
— Не, изплаши ме, като потропа на вратата. По питах: „Кой е?“ — „Вие знаете — отговори той. — Ще промените ли решението си, ще ми кажете ли останалото? Ще го промените! Рано или късно ще измъкна всичко от вас. Вие знаете къде се намира сега Ан Катърик.“ — „Честна дума, наистина не зная“ — казах аз. „Знаете! — провикна се той. — Ще смачкам упорството ви, внимавайте — всичко ще измъкна от вас.“ При тези думи се отдалечи. Тръгна си, Мариан, преди по-малко от пет минути.
Той не бе намерил Ан! За тази нощ бяхме спасени — все още не беше я намерил.
— Долу ли слизаш, Мариан? Качи се после отново.
— Да, да. Не се притеснявай, ако закъснея малко, трябва да внимавам — може да ги засегна, ако ги напусна твърде бързо.
