Лицето й бе възвърнало отново обичайното си изражение и цвят. Но ръката, с която посочи към циферблата на барометъра, все още трепереше.
Дали бе успяла вече да каже на съпруга си, че е подслушала Лора, която в мое присъствие го е окачествила като „шпионин“? Дълбокото ми подозрение, че му е казала, моят непреодолим страх (още по- съкрушителен поради неяснотата, в която бе забулен) от вероятните последици, твърдото ми убеждение, произтичащо от малките издайнически признаци, които жените забелязват една в друга, че мадам Фоско въпреки добре усвоената външна учтивост не е простила На племенницата си това, че неволно се бе изправила между нея и наследството от десет хиляди лири — всичко това нахлу в съзнанието ми и ме принуди да говоря с напразната надежда, че мога да използувам собственото си влияние и сили, за да поискам изкупление за нанесената от Лора обида.
— Смея ли да се доверя на любезността ви да ме извините, мадам Фоско, и да си позволя да говоря с вас по един изключително болезнен въпрос?
Тя скръсти ръце и кимна тържествено, без да изрече ни дума и без да сваля нито за миг очите си от мен.
— Боя се, много се боя, че когато бяхте тъй любезна да ми донесете кърпичката — продължих аз, — вие вероятно случайно сте чули Лора да казва нещо, което нямам никакво желание да повторя и което няма да се опитвам да оправдая. Само мога да се надявам, че за вас то не е било достатъчно важно, за да го споменете пред графа?
— За мен то няма никакво значение — отвърна мадам Фоско остро и неочаквано. — Но — добави тя, възприемайки в миг леденото си държане — аз не крия нищо от съпруга си, дори и дреболиите. Когато той преди малко забеляза, че изглеждам разстроена, мой дълг бе, макар и болезнен, да му кажа защо съм разстроена, и трябва честно да заявя пред вас, мис Халкъм, че му казах всичко.
Бях готова да го чуя, и все пак ме полазиха тръпки, когато тя изрече тези думи.
— Позволете ми най-горещо да ви помоля, мадам Фоско, позволете ми най-горещо да помоля и графа да проявите снизхождение към окаяното положение, в което е изпаднала сестра ми. Тя говореше под влияние на обидата и неправдата, с която се отнесе към нея съпругът и. Не беше на себе си, когато изрече тези прибързани думи. Смея ли да се надявам, че те ще бъдат мило и благородно опростени?
— Без съмнение — прозвуча тихият глас на графа зад мен. С безшумната си походка и с книга в ръка той бе излязъл от библиотеката и се бе прокраднал до нас. — Лейди Глайд е била несправедлива към мен, казвайки тези думи — продължи той. — Аз съм наскърбен, но й прощавам. Нека повече никога да не говорим на тази тема, мис Халкъм. Нека всички заедно да забравим това.
— Много сте мил — казах аз, — доставяте ми неизразимо облекчение…
Опитах се да продължа, но очите му бяха вперени в мен. Ужасната му усмивка, която крие всичко, бе запечатана твърдо и нетрепващо на широкото му гладко лице. Подозрението, което питаех към непроницаемото му лицемерие, собственото ми чувство за унижение от това, че паднах дотам да търся помирение със съпругата му и него самия, така ме разстроиха и объркаха, че думите замряха на устните ми и останах безмълвна.
— На колене ви моля да не говорите повече за това, мис Халкъм — аз съм дълбоко потресен от факта, че сметнахте за необходимо да кажете толкова много. — При тези учтиви слова той взе ръката ми — о, как сама се ненавиждам, о, колко малко може да ме утеши съзнанието, че я подадох заради Лора! — той взе ръката ми и я поднесе до отровните си устни. До този момент не бях усетила целия ужас, който изпитвах от него. Тази невинна близост смрази кръвта ми, сякаш беше най-злонамерената обида, която един мъж би могъл да ми нанесе. Все пак скрих отвращението си от него — опитах се да се усмихна, — аз, която безмилостно ненавиждам притворството в поведението на други жени, бях лицемерна като най-лошите сред тях, като този Юда, чиито устни докоснаха ръката ми.
Не бих могла да поддържам това унизително за мен самообладание — знанието, че не бих могла, е моето единствено изкупление, — ако не бе свалил погледа си от мен. На помощ ми дойде жена му с нейната ревност на тигрица, която настоятелно отвлече вниманието му от мен, щом той взе ръката ми. Студените й сини очи засвяткаха, увехналото й бяло лице поруменя — в миг тя се подмлади с много години.
— Графе! — каза тя. — Англичанките не разбират вашите чуждестранни учтивости.
— Простете, ангеле мой! Най-добрата и най-скъпата за мен англичанка на света ги разбира. — При тези думи той пусна ръката ми и вместо нея вдигна нежно към устните си ръката на своята съпруга.
Изтичах горе, за да намеря убежище в стаята си. Ако имах време да разсъждавам, мислите ми, когато останах сама, биха ми причинили горчиво страдание. Но време за друго освен за действия нямаше и за щастие това ми помогна да запазя спокойствието и решителността си. Предстоеше ми все още да напиша писмата до адвоката и мистър Феърли и веднага, без никакво колебание, се заех с тях.
Място за двоумение нямаше, защото освен на себе си засега нямаше на кого другиго да разчитам. Наоколо нямаше приятели или роднини на сър Пърсивъл, към чието посредничество бих могла да прибягна. Той беше в най-хладни отношения, а в някои случаи и в съвсем обтегнати, със семействата от неговата класа и положение, с които беше съсед: Ние двете нямахме нито баща, нито брат, който да дойде да ни подкрепи. Нямах друг избор, освен да напиша тези писма, резултатът от които бе съмнителен, или да поставя Лора и себе си в неизгодно положение, като избягаме тайно от Блакуотър Парк и по този начин сложим непреодолима бариера пред възможността за помирителни преговори в бъдеще. Вторият ход можеше да бъде оправдан само ако над нас бе надвиснала гибелна заплаха. Най-напред трябваше да опитам с писмата и аз ги написах.
На адвоката не споменах нищо за Ан Катърик, защото (както заявих пред Лора) тази тема бе свързана с тайната, която засега не можехме да разгадаем и затова беше безполезно да занимаваме с нея един юрист. Оставих моя кореспондент да си обясни, ако желае, недостойното, поведение на сър Пърсивъл с нови спорове по парични въпроси и просто поисках съвет във връзка със съществуващите възможности за предприемане на правни действия в защита на Лора, в случай че съпругът й не й позволи да напусне за известно време Блакуотър Парк и да се върне с мен в Лимъридж. Помолих го да се обърне към мистър Феърли за подробностите около това споразумение, уверих го, че пиша със съгласието на Лора, и завърших с молбата да направи за нея всичко, което е по силите му, и то без да губи никакво време.
След това се заех с писмото до мистър Феърли. Обърнах се към него по начина, който бях споменала пред Лора, защото по всяка вероятност това щеше да му окаже най-силно въздействие. Приложих копие от моето писмо до адвоката, за да му покажа колко сериозен е случаят, и представих нашето преместване в Лимъридж като единствения компромис, при който биха могли да се предотвратят неизбежните неприятни последици в не тъй далечното бъдеще за чичо й и за самата Лора, произтичащи от опасното и злочесто положение, в което тя се намираше сега.
Когато свърших, запечатах и надписах двата плика, отидох отново в стаята на Лора, за да й покажа, че писмата са написани.
— Някой да те е безпокоил? — попитах аз, когато ми отвори вратата.
— Никой не е чукал — отвърна тя, — но чух, че има някой в преддверието.
— Мъж ли беше или жена?
— Жена. Чух как шумоли роклята й.
— На коприна ли ти напомни?
— Да, на коприна.
Мадам Фоско очевидно бе стояла отвън на пост. Едва ли трябваше да изпитвам големи опасения от злината, която би могла да извърши сама. Но злината, която можеше да извърши като драговолен инструмент в ръцете на съпруга си, бе твърде застрашителна, за да се пренебрегва.
— Какво стана, когато спря да чуваш шумоленето на роклята в преддверието? — запитах аз. — Чу ли го да преминава по коридора?
— Да. Стоях, без да се движа, и го чух, понеже се ослушвах.
— Накъде отиде?
— Към твоята стая.
Размислих отново. Звукът бе убягнал от слуха ми. Но аз бях погълната от писмата и освен това пиша с паче перо, стържа и дращя шумно върху хартията. По-вероятно бе мадам Фоско да е чула скърцането на перото ми, отколкото аз — шумоленето на роклята й. Ето още една причина (ако търсех такава), за да не се доверя на пощенската торба в преддверието.
