— Благодарете на щастливата си звезда — чух отново графът да казва, — че съм в тази къща, за да оправям бедите ви. Благодарете на щастливата си звезда, че казах „не“, когато полудяхте днес до такава степен, че искахте да заключите мис Халкъм, както зловредното ви неблагоразумие стори това спрямо жена ви. Къде са ви очите? Нима като гледате мис Халкъм, не виждате, че тя има проницателността и решителността на мъж? Ако имах такава жена за приятел, бих пренебрегнал всичко. Но тъй като тя ми е враг, аз, с целия си ум и опит — аз, Фоско, който съм не по-малко лукав от дявола и вие самият стотици пъти сте ми го казвали, пипам, както вие англичаните се изразявате, с ръкавици! И това благородно създание — пия за нейно здраве подсладена водица, — това благородно създание застава със силата на обичта и смелостта си, непоклатимо като скала между нас двамата и вашата нещастна, слаба, хубава руса съпруга, а вие я принуждавате да отива до крайности, като че ли тази великолепна жена, която обожавам с цялата си душа, макар че съм против нея заради взаимните ни интереси, не е по-умна и по-смела от останалите представителки на нейния пол. Пърсивъл, Пърсивъл! Вие заслужавате своя провал и стигнахте до него.
Настъпи мълчание. Пиша това, което злодеят изрече за мен, защото искам да го запомня — защото все още вярвам, че ще дойде денят, когато ще мога да заговоря открито пред него и дума по дума да отправя обвиненията си.
Пръв наруши мълчанието сър Пърсивъл.
— Да, да, ругайте и беснейте колкото ви е угодно — каза намусено той. — Не е само затруднението с парите. Самият вие щяхте да вземете строги мерки срещу жените, ако знаехте, колкото аз зная.
— Полека, ще стигнем и до второто затруднение — обади се графът. — Вие може да се обърквате колкото си искате, Пърсивъл, но мен няма да объркате. Нека най-напред да уредим въпроса с парите. Успях ли да победя упорството ви? Показах ли ви, че вашият нрав няма да ви помогне? Или може би трябва да продължа (както го казахте на вашия трогателен, прям английски език) още малко да ругая и беснея?
— Лесно е да роптаете срещу мен. Кажете какво да правим — това е малко по-трудно.
— Така ли? Ах! Ето какво трябва да се направи: от тази вечер нататък вие няма повече да ръководите нещата — оставяте ги в бъдеще в мои ръце. Говоря на един практичен англичанин, нали? Е, Практични, това устройва ли ви?
— Какво предлагате, ако оставя всичко на вас?
— Отговорете ми най-напред. Ще оставите ли нещата в моите ръце?
— Да кажем, че съм съгласен — какво тогава?
— Няколко въпроса, Пърсивъл, като начало. Налага ми се още малко да изчакам, за да се възползувам от обстоятелствата и трябва да зная — на всяка цена — какви ще бъдат тези обстоятелства. Време за губене няма. Казах ви вече, че днес за втори път мис Халкъм писа писмо на адвоката.
— Как разбрахте? Какво каза тя?
— Ако започна да ви разказвам, Пърсивъл, само ще се върнем на мястото, на което сме сега. Достатъчно е, че разбрах, но това ми струваше тревогите и грижите, поради които вие не можахте да се доберете до мен през целия ден. Сега нека да освежа паметта си относно вашите дела — мина известно време, откакто ги обсъждах с вас. След като не получихте подписа на жена си, парите бидоха намерени посредством полици с тримесечен срок — само като си помисля за цената, и сиромашката ми коса настръхва! Наистина, кажете ми честно — няма ли някакъв друг начин да се изплатят полиците, когато изтече падежът им, освен с помощта на жена ви?
— Никакъв!
— Какво? Никакви пари ли нямате при банкерите?
— Само няколкостотин, а аз се нуждая от хиляди.
— Нямате ли никакви ценни книжа, срещу които, да вземете заем?
— Никакви.
— Какво в същност получавате понастоящем по линия на съпругата си?
— Нищо освен лихвата от нейните двадесет хиляди лири, която едва стига за всекидневните ни нужди.
— Какво очаквате от нея?
— Три хиляди лири годишно, когато чичо й умре.
— Добро състояние, Пърсивъл. Що за човек е този чичо? Стар ли е?
— Не нито стар, нито млад.
— Благ човек ли е, нашироко ли живее? Женен? Не, мисля, че съпругата ми спомена — не е женен.
— Разбира се, че не е. Ако беше женен и имаше син, лейди Глайд нямаше да бъде пряка наследница на имуществото. Ще ви кажа какъв е той — един сълзлив бърборко и егоистичен глупак, който додява на всеки, изправил се пред очите му, със здравословното си състояние.
— Подобни мъже, Пърсивъл, живеят дълго и се женят напук, когато най-малко го очаквате. Според мен, приятелю мой, шансът ви за трите хиляди годишно не е много голям. Нищо ли повече няма да получите от съпругата си?
— Нищо.
— Абсолютно нищо?
— Абсолютно нищо, освен ако почине.
— Аха! Ако почине…
Последва нова пауза. Графът излезе от верандата на пясъчната пътека отвън. Разбрах това по гласа му.
— Дъждът най-сетне дойде — чух го да казва. Да, беше дошъл. Пелерината ми показваше, че преди малко бе заваляло силно.
Графът се върна обратно на верандата — столът изскърца под тежестта му, когато седна отново.
— Е, Пърсивъл — каза той, — в случай че лейди Глайд се помине, какво получавате тогава?
— Ако няма деца…
— Това вероятно ли е?
— Ни най-малко…
— Е?
— Тогава ще получа нейните двадесет хиляди.
— В брой?
— В брой.
Отново настъпи тишина. Гласовете им замлъкнаха и сянката на мадам Фоско пак затъмни щората. Вместо да отмине този път, тя остана за миг неподвижна. Видях как пръстите й се пресягат и повдигат щората от едната й страна. Неясното бяло очертание на лицето й, което гледаше право над мен, се появи зад прозореца. Не помръднах, покрита от главата до петите с черната пелерина. Дъждът, който бързо ме мокреше, се стичаше по стъклото, премрежваше го и тя не можеше да види нищо. „Вали ли, вали!“ — чух я да казва на глас. После пусна щората и аз отново започнах да дишам свободно.
Разговорът под мен продължаваше, този път подет, от графа.
— Пърсивъл! Държите ли на жена си?
— Фоско! Това е доста прям въпрос.
— Аз съм прям човек и го повтарям отново.
— Защо, по дяволите, ме гледате така?
— Не искате да ми отговорите? Добре тогава, да кажем, че съпругата ви умре, преди да е свършило лятото…
— Престанете, Фоско!
— Да кажем, че съпругата ви умре…
— Престанете, казвам ви!
— В такъв случай ще спечелите двадесет хиляди лири и ще загубите…
— Ще загубя вероятните три хиляди годишно.
— Малко вероятни, Пърсивъл — само малко вероятни. А вие имате незабавна, нужда от пари. Във вашето положение печалбата е сигурна, загубата — съмнителна.
— Говорете и за себе си, не само за мен. Част от парите бе взета назаем заради вас. И ако говорите за печалба, смъртта на съпругата ми би означавала десет хиляди лири в джоба на вашата съпруга. Умен мъж сте, но за удобство забравихте наследството на мадам Фоско. Не ме гледайте така! Тази няма да я бъде!
