Жената в бяло

използуват фактите срещу мен.

— Спокойно, Пърсивъл, спокойно! Нима сте равнодушен към целомъдрието на лейди Глайд?

— Я стига — целомъдрието на лейди Глайд! Единственото нещо, свързано с нея, в което вярвам, са парите. Не виждате ли как стоят нещата? Сама, тя може да е безобидна, но заедно с онзи нехранимайко Хартрайт…

— Да, да, разбирам. Къде е мистър Хартрайт?

— Извън страната. Препоръчвам му да не бърза с връщането си, ако иска да си запази кожата цяла.

— Сигурен ли сте, че е извън страната?

— Сигурен съм. Мои хора го следиха, откакто напусна Къмбърланд, докато корабът му отплава. Мога да ви уверя, че проявих достатъчно предпазливост! Ан Катърик бе отседнала при някакви хора в една ферма близо до Лимъридж. Отидох там, след като успя да ми се изплъзне, и се убедих, че те не знаят нищо. Накарах майка й да напише писмо, в което да обясни, че не съм поставил дъщеря й под запрещение поради някакви лоши подбуди. Изхарчих — страх ме е да кажа колко, за да я открия, и въпреки всичко тя се появява тук, в моите земи, и избягва! Откъде да зная дали няма да се види с някой друг, дали и друг някой няма да я разпитва? Този негодяй Хартрайт, който си пъха носа навсякъде, може да се върне, без да разбера, и още утре да я използува…

— Няма да му се удаде, Пърсивъл! Докато съм тук и докато тази жена е наоколо, аз поемам отговорността да се доберем до нея преди мистър Хартрайт — дори ако той наистина се върне. Разбирам! Да, да! Разбирам! Преди всичко трябва да намерим Ан Катърик; за останалото не се безпокойте. Вашата съпруга е тук, във властта ви; мис Халкъм е неразделна с нея и следователно и тя е във властта ви; а мистър Хартрайт е извън страната. Засега трябва да мислим само за тази ваша невидима Ан. Вие я търсите, нали?

— Да. Ходих при майка й. Преобърнах селото, но напразно.

— Може ли да се разчита на майка й?

— Да.

— Веднъж тя е издала тайната ви.

— Втори път няма да го направи.

— Защо? Като вас ли е заинтересована да я пази?

— Да — много.

— Радвам се да го чуя, Пърсивъл — заради вас. Не се отчайвайте, приятелю мой. Както ви казах, разполагам с достатъчно време, за да се справя с нашите парични дела, и може би утре ще започна да търся Ан Катърик, при това с по-голям успех от вас. Един последен въпрос, преди да си легнем?

— Какъв е той?

— Следният: когато отидох при навеса за лодки да съобщя на лейди Глайд, че малкото затруднение, свързано с подписа й, се отлага, случайно се оказах там, когато една непозната жена се раздели със съпругата ви по много подозрителен начин. Но случайността не ме приближи достатъчно, за да видя ясно лицето й. Нали трябва да позная вашата невидима Ан — как изглежда?

— Как изглежда ли? Ще ви кажа с две думи. Тя прилича по най-противен начин на жена ми.

Столът изскърца и дървената решетка отново се разклати. Графът пак скочи от мястото си — този път от изумление.

— Какво! — възкликна той нетърпеливо.

— Представете си жена ми след тежко боледуване и малко не наред в главата — и ето ви Ан Катърик — отговори сър Пърсивъл.

— Имат ли някаква родствена връзка помежду си?

— Никаква.

— И въпреки това си приличат толкова?

— Да, приличат си. Защо се смеете?

Не се чу никакъв отговор и никакъв звук. Графът се смееше по своя тих, безгласен маниер.

— Защо се смеете? — повтори сър Пърсивъл.

— Може би на собственото си въображение, добри ми приятелю. Нека за малко да се отдам на италианския си хумор — та нали не произхождам от тази славна нация, която даде живот на „Пънч“14? Така, така, значи, ще позная Ан Катърик, когато я видя. Толкоз за тази вечер. Не се тревожете, Пърсивъл. Спете, сине мой, съня на праведните и вижте какво ще направя за вас, когато дойде новият ден да помогне и на двама ни. Идеите и плановете са вече тук, в голямата ми глава. Вие ще изплатите полиците и ще намерите Ан Катърик — кълна се в честта си, — това ще стане! Приятел ли съм аз, комуто трябва да отделите най-съкровеното кътче на сърцето си, или не? Нима не заслужавам паричните заеми, за които тъй деликатно ми напомнихте преди малко? Каквото и да правите, недейте никога вече да накърнявате чувствата ми. Отдайте им дължимото, Пърсивъл! Прощавам ви отново — отново ви подавам ръка. Лека нощ!

Повече нищо не бе казано. Чух как графът затваря вратата на библиотеката. Чух как сър Пърсивъл залоства дървените решетки на прозорците. Бе валяло, непрекъснато бе валяло. Цялата бях схваната и вкочанена. При първия опит да стана изпитах такава болка, че се принудих да спра. Опитах повторно и успях да се изправя на колене на мокрия покрив.

Когато се промъкнах до стената и се изправих, подпирайки се на нея, погледнах назад и видях, че прозорецът на графа светна. Слабодушието отново ме обзе и взорът ми бе втренчен в прозореца през цялото време, докато стъпка по стъпка се прокрадвах обратно.

Часовникът удари един и четвърт, когато сложих ръце на перваза на собствената си стая. Не видях и не чух нищо, което би ме накарало да смятам, че убежището ми е било разкрито.

X

Двадесети юни. Осем часът. Слънцето блести на безоблачното небе. Не съм се доближавала до леглото си — за миг не съм затваряла морните си, безсънни очи. От същия прозорец, от който се взирах в мрака снощи сега гледам светлия покой на утрото.

Броя изтеклите часове, откакто се подслоних в стаята си, по собствените си усещания и тези часове ми изглеждат като седмици. Колко кратко е времето и колко дълго е то за мен, откакто се строполих тук на пода в тъмнината — мокра, със схванати крайници, вкочанена от студ, едно безполезно, безпомощно, обзето от ужас същество!

Почти не помня кога съм се надигнала. Почти не помня кога съм намерила слепешката пътя си до спалнята и съм запалила свещта, за да потърся сухи дрехи да се стопля. Тези действия са в съзнанието ми, но не помня кога и как съм ги извършила. Дори не мога да си спомня кога ме е напуснало чувството за студ и болка и на негово място е дошла пулсиращата топлина.

Сигурно е било преди изгрев слънце. Да, чух часовника да удря три пъти. Спомням си, че този момент бе придружен с внезапна яснота и просветление, с трескавото напрежение и възбудата, обхванали цялото ми същество. Спомням си категоричната решителност да се владея; да чакам търпеливо час след час, докато ми се удаде случай да махна Лора от това ужасно място, без заплахата да ни открият и да тръгнат незабавно подир нас. Спомням си как у мен узря убеждението, че думите, които двамата мъже си размениха, ще бъдат не само основание да напуснем къщата, но и отбранително оръжие срещу тях. В паметта ми възкръсва пробудилият се импулс да запиша тези думи точно както бяха изречени, докато разполагам с времето си и са живи в паметта ми. Всичко това си спомням ясно: все още мислите ми не са объркани. Идването тук от спалнята с перо, мастило и хартия, още преди изгрев слънце — сядането пред широко отворения прозорец, за да се охладя на свежия въздух, безконечното писане, все по-бързо и по-бързо, все по-разгорещено и по-разгорещено, нарастващото състояние на будност през целия този кошмарен промеждутък, докато къщата отново се оживи — колко ясно си спомням всичко това от запалването на свещта до края на предидущата страница, написана на светлината на новия ден!

Защо все още седя тук? Защо продължавам да пиша и моря зачервените си очи и пламналата си глава? Защо не легна да отдъхна? Защо не опитам да угася със сън треската, която ме гори?