семейни дела. Напълно погрешно, уверявам ви, в моя случай.
Както и да е — седях си аз, заобиколен от моите безценни предмети на изкуството, и мечтаех да прекарам една тиха сутрин. Но понеже мечтаех за тиха сутрин, Луи, разбира се, влезе. Съвсем естествено бе да попитам какво, по дяволите, означаваше неговото появяване, след като не бях позвънил: Рядко ругая — този навик не приляга на джентълмен, — но когато Луи отвърна с гримаса, мисля, че бе съвсем естествено и заслужено да то пратя по дяволите. Във всеки случай — сторих го.
Забелязал съм, че това сурово отношение неизменно вкарва в правия път хората от по-низшите слоеве на обществото. То вкара и Луи в правия път. Бе любезен да прекрати гримасниченето и да ме уведоми, че една Млада особа чака навън, за да ме види. Добави (с противната приказливост на слугите), че се казвала Фани.
— Коя е Фани?
— Камериерката на лейди Глайд, сър.
— Каква работа има камериерката на лейди Глайд при мен?
— Писмо, сър…
— Вземете го.
— Тя отказва да го предаде другиму освен на вас.
— Кой праща писмото?
— Мис Халкъм, сър.
Щом чуя името на мис Халкъм, аз отстъпвам. Създал съм си навика да отстъпвам пред нея. Опитът ме е научил, че това ми спестява една врява. Отстъпих и в този случай. Скъпата Мариан!
— Нека камериерката на лейди Глайд да влезе, Луи. Чакайте! Обувките й скърцат ли?
Принуден бях да задам въпроса. Скърцащи обувки винаги ме разстройват за цял ден. Примирих се да приема Младата особа, но нямаше да допусна обувките й да ме разстроят. Дори и моята търпеливост не е безгранична.
Луи заяви недвусмислено, че може да се разчита на обувките й. Махнах с ръка. Той я въведе. Необходимо ли е да казвам, че тя даде израз на смущението си, като затвори уста и започна да диша през носа си? Едва ли — за онези, които изучават природата на жените от низшите класи.
Нека бъда справедлив към момичето. Обувките й не скърцаха. Но защо ръцете на всички млади особи, работещи като прислужници, се потят? Защо всичките са с топчести носове и твърди бузи? И защо лицата им са така несъвършени, особено в ъгълчетата на клепачите? Нямам достатъчно сили, за да разсъждавам задълбочено по който и да е въпрос, но призовавам професионалните писатели, които ги имат, да разяснят случая. Защо в природата няма разнообразие от млади особи?
— Носите писмо за мен от мис Халкъм? Оставете го на масата, моля, и не размествайте нищо. Как е мис Халкъм?
— Много е добре, благодаря, сър.
— А лейди Глайд?
Отговор не последва. Лицето на Младата особа стана още по-несъвършено и мисля, че тя започна да плаче. Сигурен съм, че видях някаква влага в очите и. Сълзи или пот? Луи (с когото току-що се посъветвах) е склонен да смята, че са били сълзи. Той принадлежи към нейната класа и би трябвало да знае най-добре. Да кажем — сълзи.
Категорично негодувам срещу сълзите, освен когато пречистващата сила на Изкуството благоразумно премахва от тях всякаква прилика с Естеството. Науката нарича сълзите секрет. Разбирам, че секретът може да бъде здравословен или нездравословен, но не виждам смисъла на секрета от гледна точка на чувствата. Може би съм предубеден по въпроса, тъй като собствените ми секрети са в пълна каша. Няма значение. В случая се отнесох с цялото си благоприличие и съчувствие. Затворих очи и казах на Луи:
— Постарайте се да разберете какво се опитва да обясни.
Луи се постара и двамата с Младата особа успяха да се объркат до такава степен, че елементарната благодарност ме кара да призная, че дори ме развеселиха. Мисля, че ще ги повикам отново, когато падна духом. Току-що споменах тази идея пред Луи. Колкото и да е странно, той се почувствува неудобно. Бедният дявол!
Естествено не се очаква от мен да повторя сълзливите обяснения на камериерката на племенницата ми, чието тълкуване на английски език направи моят швейцарски камериер. Това е напълно невъзможно. Може би ще успея да предам собствените си впечатления и усещания. Ще бъде ли достатъчно? Моля, кажете „да“.
Според мен в началото тя ми съобщи (чрез Луи), че господарят й я е освободил от службата й при господарката. (Забележете колко нелогична бе Младата особа през цялото време. Аз ли съм виновен, че е загубила мястото си?) След като я уволнил, тя отишла да преспи в странноприемницата. (Аз не съм собственик на странноприемницата — защо трябва да ми го казва?) Между шест и седем часа мис Халкъм дошла да се сбогува и й предала две писма — едното за мен, а другото за един джентълмен в Лондон. (Аз не съм джентълмен от Лондон — по дяволите джентълмена от Лондон!) Тя внимателно поставила двете писма в пазвата си (какво общо имам с нейната пазва?); почувствувала се много нещастна, когато мис Халкъм си тръгнала; сърцето не й давало да сложи хапка или капка в устата си, докато не дошло време да си ляга и тогава, когато наближавало девет, помислила, че с удоволствие би изпила чаша чай. (Каква отговорност мога да нося аз за всички тези просташки отклонения, които започват с нещастието и завършвате чая?) Точно когато сгрявала чайника (предавам думите по инициатива на Луи, който заявява, че знае какво означават и настоява да обясни, но по принцип не му позволявам много да се проявява) — точно когато сгрявала чайника, вратата се отворила и тя се изцъклила от изумление (отново нейните собствени думи, този път съвършено неразбираеми както за Луи, така и за мен) при появата в стаичката на странноприемницата на нейно благородие графинята. Предавам титлата на сестра ми, назована от камериерката на моята племенница, с върховно удоволствие. Моята бедна скъпа сестра е досадна жена, която се омъжи за чужденец. Да продължа: вратата се отворила, нейно благородие графинята се появила в стаичката и Младата особа се изцъклила от изумление. Колко забележително!
Наистина ми се налага да почина, преди да продължа по-нататък. След като се отпусна за няколко минути със затворени очи и след като Луи освежи нещастните ми, пронизвани от болка слепоочия с малко одеколон, вероятно ще бъда в състояние да продължа.
Нейно благородие графинята.
Не. Мога да продължа, но не съм в състояние да седя. Ще полегна и ще диктувам. Луи има ужасен акцент, но знае езика и може да пише. Колко удобно!
Нейно благородие графинята обяснила неочакваната си поява в странноприемницата, като казала на Фани, че е дошла да предаде едно-две малки съобщения, за които мис Халкъм забравила в бързината. След което Младата особа зачакала нетърпеливо да чуе какви са съобщенията, но графинята, изглежда, не била склонна да говори за тях (колко присъщо за досадния маниер на сестра ми!), докато Фани не изпиела чая си. Нейно благородие проявила изключителна любезност и внимание по този въпрос (колко неприсъщо за сестра ми!) и казала: „Сигурна съм, бедното ми момиче, че много искаш да изпиеш чая си. След това ще поговорим. Хайде, хайде, ако нищо не може да те успокои, аз ще направя чая и ще изпия една чаша с теб.“ Мисля, че това са били думите й, както възбудено ми ги предаде Младата особа. Както и да е, графинята настояла да направи чая и стигнала дотам в нелепото си унижение, че самата изпила една чаша и накарала момичето да изпие другата. Момичето изпило чая и според собствените й обяснения пет минути по-късно отбелязала тържествено изключителния случай, като паднала в несвяст за първи път в живота си. Тук отново използувам нейните думи. Луи смята, че те са били придружени с изобилен секрет от сълзи. Аз не мога да го твърдя. Тъй като усилието да слушам бе всичко, което можех да направя, очите ми бяха затворени.
Докъде бях стигнал? А, да — тя припаднала, след като изпила чаша чай с графинята — факт, който би могъл да ме заинтересува, ако бях неин лечител, но тъй като не съм, беше ми твърде отегчително да го чуя; нищо повече. Когато дошла на себе си половин час по-късно, лежала на канапето и при нея била само съдържателката. Тъй като графинята сметнала, че е много късно да остава още в странноприемницата, тръгнала си, щом момичето започнало да дава признаци, че се свестява, и съдържателната била тъй добра да му помогне да се качи горе и да си легне.
Останала сама, тя бръкнала в пазвата си (съжалявам, че се налага повторно да споменавам за тази
