Писмото ми е оказало своето въздействие. Повече този адвокат не ми писа.
Това може би не бе тъй изненадващо. Но безспорно забележително бе обстоятелството, че не получих второ писмо от Мариан, нито някакви признаци за нейното пристигане. Неочакваното й отсъствие ми се отрази изумително добре. Толкова успокоително и приятно бе да заключа (както, разбира се, направих), че родствениците ми отново са се помирили. Петте дни на ненарушаван покой и блажено ергенуване възстановиха до голяма степен силите ми. На шестия ден се почувствувах достатъчно добре, за да повикам моя фотограф и да го накарам да се залови отново с работата по копията на моите безценни предмети на изкуството, с оглед, както вече споменах, подобряване вкуса в този варварски край. Тъкмо го бях отпратил в лабораторията му и бях започнал да се наслаждавам на моите монети, когато неочаквано се появи Луи с визитна картичка в ръка.
— Още една Млада особа? — запитах аз. — Няма да я приема. Младите особи не действуват добре на здравословното ми състояние. Поне не у дома.
— Този път е един джентълмен, сър.
Един джентълмен, разбира се, бе нещо по-различно. Погледнах визитката.
Милостиви боже! Чужденецът — съпруг на моята досадна сестра — граф Фоско.
Необходимо ли е да казвам какво беше първото ми впечатление, когато погледнах визитната картичка на моя гост? Едва ли. След като сестра ми се бе омъжила за чужденец, всеки разумен човек би могъл да изпитва само едно усещане. Графът, разбира се, бе дошъл да иска пари назаем от мен.
— Луи — казах, — смятате ли, че ще си отиде, ако му дадете пет шилинга?
Луи изглеждаше потресен. Той ме изненада неочаквано, като заяви, че чужденецът — съпруг на моята сестра, бил облечен превъзходно и представлявал портрет, на самото благоденствие. При тези обстоятелства първото ми впечатление се измени до известна степен. От това следваше, че графът имаше лични затруднения от семейно естество и че бе дошъл, подобно на останалите ми роднини; да ги стовари върху мен.
— Спомена ли какво го води насам? — запитах аз.
— Граф Фоско съобщи, че е дошъл тук, сър, защото мис Халкъм не била в състояние да напусне Блакуотър Парк.
Нови тревоги очевидно. Не негови, както предполагах, но на скъпата Мариан. Но така или иначе, тревоги. О, боже!
— Въведете го — заявих примирено.
Първата поява на графа наистина ме стресна. Той бе тъй застрашителен в размерите си, че се разтреперах. Сигурен бях, че ще разтресе пода и ще събори изящните ми предмети. Но той не направи нито едното, нито другото. Облечен бе в приятен летен костюм, обноските му бяха приятно овладени и тихи, имаше очарователна усмивка. Първото ми впечатление от него бе изключително благоприятно. Не прави чест на проницателността ми — както впоследствие ще стане ясно — да признавам това, но по природа съм прям човек и затова го признавам.
— Позволете ми да ви се представя, мистър Феърли — каза той. — Идвам от Блакуотър Парк и имам честта и Щастието да бъда съпруг, на мадам Фоско. Позволете ми за пръв и за последен път да се възползувам от това обстоятелство и да ви помоля да не се отнасяте с мен като с непознат. Моля ви, не нарушавайте покоя си — моля ви, не ставайте.
— Много сте мил — отговорих аз. — Как бих искал да имам достатъчно сили, за да стана. Очарован съм да ви видя в Лимъридж. Моля, седнете.
— Боя се, че днес страдате — каза графът.
— Както обикновено — отвърнах му. — Аз съм само едно кълбо от нерви, облечено, за да изглежда като човек.
— В живота си съм изучавал много въпроси — отбеляза тази симпатична особа, — между които и неизчерпаемата тема за нервите. Смея ли веднага да ви направя едно съвсем просто и много смислено предложение? Ще ми позволите ли да променя светлината в стаята ви?
— Да, разбира се, ако бъдете тъй любезен да не я оставяте да пада върху мен.
Той пристъпи към прозореца. Какъв контраст със скъпата Мариан! Колко внимателни са движенията на този човек!
— Светлината — заяви той с онзи приятно доверителен тон, който действува тъй успокояващо на всеки болен — е най-първа по своето значение. Тя стимулира, храни, запазва. Вие не можете да живеете без нея, мистър Феърли, тъй като не би могло без нея нито едно цвете. Забележете. Там, където седите, затварям капаците, за да ви успокоя. Там, където не седите, вдигам щората, за да пусна вътре живителното слънце. Приемете светлината в своята стая, ако не можете да я понасяте върху себе си. Светлината, сър, е великата повеля на Провидението. Вие приемате Провидението със собствените си ограничения. Приемете и светлината по същия начин.
Той бе не само много убедителен, но и внимателен. Успя да ме накара да му повярвам за светлината; наистина го постигна.
— Вие ме виждате смутен — каза той, връщайки се на мястото си. — Честна дума, Мистър Феърли, аз съм смутен във ваше присъствие.
— Поразен съм да го чуя, уверявам ви. Смея ли да запитам защо?
— Сър, мога ли да вляза в тази стая (където седите вие, страдалецът) и да ви видя заобиколен от тези възхитителни предмети на изкуството, без да открия, че сте човек невероятно чувствителен и с винаги будна отзивчивост? Кажете, мога ли да направя това?
Ако имах достатъчно сили, за да седна, изправен на стола си, щях, разбира се, да се поклоня. Но тъй като ги нямах, вместо това изразих признателността си с усмивка. Тя беше напълно достатъчна. Ние се разбрахме.
— Моля ви, следвайте мисълта ми — продължи графът. — Ето ме седнал тук — човек с деликатна чувствителност в присъствието на друг човек също с деликатна чувствителност. Съзнавам ужасната необходимост да нараня тази чувствителност, засягайки много тъжни семейни събития. Каква е неизбежната последица? Вече имах честта да ви я посоча. Седя смутен.
Дали в този момент започнах да подозирам, че ще ме отегчи? Мисля, че да.
— Абсолютно наложително ли е да говорите за тези неприятни въпроси? — запитах аз. — Както гласи нашият непретенциозен английски израз, граф Фоско, не търпят ли те отлагане?
С най-обезпокояваща сериозност графът въздъхна и поклати глава.
— Наистина ли трябва да ги чуя?
Той сви рамене (това бе първият жест, присъщ на чужденеца, който направи, откакто бе влязъл в стаята) и се взря с неприятна проницателност в очите ми. Моите инстинкти ми подсказаха, че е по-добре да затворя очи. Подчиних се на инстинктите си.
— Моля ви, съобщете ми известието си внимателно — помолих аз. — Починал ли е някой?
— Починал! — възкликна графът с излишния плам на чужденеца. — Мистър Феърли, вашето национално спокойствие ме ужасява. В името на бога, какво съм казал или направил, за да ме сметнете за пратеник на смъртта?
— Моля, приемете моите извинения — отговорих аз. — Вие нищо не сте казали или направили. Мое правило е при такива печални случаи да очаквам, най-лошото. Пресрещнатият удар се поема по-леко. Облекчението ми е неизразимо, уверявам ви, да чуя, че никой не е починал. Болен ли е някой?
Отворих очи й го погледнах. Блед ли е бил, когато влезе, или бе прежълтял през последните една-две минути? Наистина не мога да кажа и не мога да попитам Луи, защото по това време той не беше в стаята.
— Болен ли е някой? — повторих аз, забелязвайки, че все още е под въздействието на националното ми спокойствие.
— Това е част от моите тъжни вести, мистър Феърли. Да, някой е болен.
— Опечален съм, уверявам ви. Коя от тях?
— За мое голямо съжаление — мис Халкъм. Може би до известна степен сте били подготвен да го чуете? Може би след като сте разбрали, че мис Халкъм няма да дойде тук, както сте очаквали, и след като не ви е писала втори път, вашата предана загриженост е породила опасението, че е болна?
