част от разговора) и видяла, че писмата са невредими, но странно намачкани. През нощта имала световъртеж, но на сутринта станала навреме, за да замине. Пуснала писмото, адресирано до този натрапчив непознат, джентълмена от Лондон, в пощата и сега предавала другото писмо в ръцете ми, както й било наредено. Точно такава била истината и макар че самата не можела да се обвини в преднамерена небрежност, била много разтревожена и се нуждаела много от съвет. Луи смята, че на това място секретът отново се е появил. Може би е било така, но от много по-голямо значение е да отбележа, че на това място аз също загубих търпение, отворих очи и се намесих.
— Какъв е смисълът на всичко това? — запитах. Неспособната на адекватни реакции камериерка на моята племенница се втренчи в мен безмълвна.
— Постарайте се да обясните — казах на слугата ми. — Превеждайте ми, Луи.
Луи се постара. С други думи, той незабавно се спусна в един бездънен хаос и Младата особа полетя надолу след него. Наистина не зная кога друг път съм се развеселявал толкова. Оставих ги на дъното на хаоса, докато ми беше забавно. Когато престанаха да ме забавляват, извиках на помощ интелигентността си и ги измъкнах оттам.
Не е нужно да обяснявам, че намесвайки се, когато му дойде времето, можах да установя какво в същност иска да каже Младата особа.
Открих, че тя се безпокои, защото развоят на току-що описаните от нея събития й е попречил да приеме допълнителните поръчения, които мис Халкъм поверила на графинята, за да й ги предаде. Тя се страхуваше, че те биха могли да имат голямо значение за интересите на господарката й. Боязънта й от сър Пърсивъл я възпряла да се върне късно вечерта в Блакуотър Парк, а наставленията на мис Халкъм в никакъв случай да не изпуска сутрешния влак й попречили да остане в странноприемницата на другия ден. Тя сериозно се тревожеше да не би злополучието с припадъка й да доведе до второ злополучие — господарката й да я сметне за небрежна, и тя най-смирено си позволяваше да ме попита дали да напише своите обяснения и извинения до мис Халкъм, молейки я да получи поръченията с писмо, ако не било вече твърде късно. Нямам намерение да се извинявам за тези изключително прозаични фрази. Наредено ми бе да ги напиша. Има хора, колкото й необяснимо да изглежда, които в същност се интересуват повече от казаното от камериерката на моята племенница, отколкото от това, което съм казал аз на камериерката на моята племенница. Забавни превратности!
— Ще ви бъда особено задължена, сър, ако бъдете така любезен да ми кажете какво да сторя — отбеляза Младата особа.
— Оставете нещата каквито са — казах, възприемайки езика на моята слушателка. — Аз винаги оставям нещата такива, каквито са. Да. Това ли е всичко?
— Ако смятате, че е своеволие от моя страна, сър, да пиша, аз никога не бих се осмелила да го направя. Но искам тъй много да направя всичко, което мога, за да служа вярно на господарката си…
Хората от по-низшите слоеве никога не знаят кога или как да излязат от една стая. Те неизменно настояват за помощта на по-високопоставените от тях. Сметнах, че бе крайно време да помогна на Младата особа. Направих го с една благоразумна дума: — Довиждане. Нещо около или вътре в това странно момиче неочаквано изскърца. Луи, който я гледаше (за разлика от мен), твърди, че изскърцала, когато правела реверанса. Любопитно. Дали е било от обувките, корсета или костите й? Луи смята, че било от корсета. Колко забележително!
Щом останах сам, дремнах за малко — имах нужда от този сън. Когато се събудих, забелязах писмото на скъпата Мариан. Ако имах и най-малката представа за съдържанието му, уверявам ви, не бих го отворил.
Но тъй като за мое нещастие съм лишен от всякакво подозрение, прочетох писмото. То веднага ме разстрои за целия ден.
По природа съм едно от най-сговорчивите същества, които някога са живели — проявявам снизхождение към всеки и не се обиждам от нищо. Но както отбелязах по-напред, търпеливостта ми не е безгранична. Оставих писмото на Мариан и почувствувах — съвсем справедливо, — че съм един онеправдан човек.
Искам да отбележа нещо. То естествено има връзка с твърде сериозния въпрос, който сега е в центъра на вниманието, защото в противен случай не бих му отделял място тук.
Нищо според мен не поставя отвратителния егоизъм на човечеството в толкова противно ярка светлина, както отношението във всички класи на обществото, което Несемейните хора получават от страна на Семейните. Когато си проявил достатъчно загриженост и самоотверженост да не прибавиш собствено семейство към вече пренаселения свят, твоите семейни приятели, непроявили подобна загриженост и самоотверженост, най-отмъстително решават, че трябва да делиш с тях брачните им тревоги и от рождение да бъдеш приятел на децата им. Съпрузи и съпруги говорят за грижите на брака, а ергените и старите моми ги поемат. Да вземем моя случай. Обмисляйки всичко, аз останах несемеен, а бедният ми скъп брат Филип, без много да мисли, се ожени. Какво направи, когато умря? Остави ми дъщеря си. Тя е мило момиче, но е ужасна отговорност за мен. Откъде накъде я остави на мой гръб? Защото съм задължен, в качеството си на безобиден ерген, да разтоварвам моите семейни родственици от собствените им грижи. Правя всичко, което е по силите ми, заради отговорността, прехвърлена от брат ми — омъжвам племенницата си — с безкрайни тревоги и затруднения — за мъжа, с когото баща й бе пожелал тя да сключи брак. Между нея и съпруга й възникват разногласия и последиците са неприятни. Какво прави тя с тези последици? Прехвърля ги на мен! Защо ги прехвърля на мен? Защото съм задължен, в качеството си на безобиден ерген, да разтоварвам моите семейни родственици от всичките им грижи. Горките несемейни хора! Бедната човешка природа!
Излишно е да казвам, че писмото на Мариан представляваше заплаха за мен. Всички ме заплашват. Какви ли не ужаси щяха да се стоварят върху обречената ми глава, ако в миг на колебание бях решил да превърна Лимъридж Хаус в приют за моята племенница и нейните беди. И все пак изпитах това колебание.
Споменах, че досега все гледах да се подчинявам на скъпата Мариан, за да си спестя врявата. Но в този случай последиците от нейното крайно необмислено предложение бяха от естество, което ме накара да откажа. Ако превърнех Лимъридж Хаус в приют за лейди Глайд, какво щеше да ми гарантира, че сър Пърсивъл Глайд нямаше да я последва тук, вилнеещ и негодуващ срещу мен, задето съм подслонил жена му? Предугадих до какъв прекрасен лабиринт от тревоги можеше да доведе подобно действие от моя страна и реших, че най-напред трябва да проуча обстоятелствата. Писах на скъпата Мариан, умолявайки я (тъй като тя нямаше съпруг, който да предявява права над нея) да дойде тук сама, за да обсъдим заедно въпроса. Ако можеше да даде напълно задоволителен отговор на възраженията ми, тогава, уверих я аз, щях да приема нашата мила Лора с най-голямо удоволствие. — Усещах, разбира се, че подобно печелене на време от моя страна вероятно ще доведе тук Мариан в състояние на целомъдрен гняв, при което тя има навика да блъска врати. Но в противен случай можеше да се появи сър Пърсивъл, също обхванат от целомъдрен гняв и също така блъскащ врати, а от двамата предпочитах гнева на Мариан и нейното блъскане на врати, защото съм свикнал с това. Съответно изпратих писмото със следващата поща. Във всеки случай с него печелех време и — о, боже мой, каква неизгодна изходна позиция!
Когато съм напълно изтощен (споменах ли, че писмото на Мариан ме изтощи напълно), винаги са ми необходими три дни, за да се възстановя. Прекомерно безразсъден съм бил, надявайки се на три дни покой. Разбира се, не ги получих.
На третия ден пощата ми донесе едно крайно безочливо писмо от лице, напълно непознато за мен. То се представяше като съдружника на нашия адвокат — нашия скъп, твърдоглав, стар Гилмор — и ме уведомяваше, че неотдавна получил по пощата писмо, адресирано до него с почерка на мис Халкъм. Отваряйки плика, за свое удивление открил, че вътре нямало нищо друго освен един празен лист. Това обстоятелство му се видяло толкова подозрително (подсказвайки на будния му юридически ум, че писмото е било взето), че веднага писал на мис Халкъм, но не получил никакъв отговор със следващата поща. При това затруднение вместо да постъпи като разумен човек и да остави нещата да поемат собствения си ход, следващото му абсурдно решение, както самият го показа, било да ме притесни с писмо и да ме пита дали не зная нещо по въпроса. Какво, по дяволите, бих могъл да зная аз? Защо тревожи освен себе си и мен? Отговорих му в този смисъл. Това беше едно от най-острите ми писма. В епистоларните си писания не съм сътворявал нищо по-категорично, откакто ми се наложи да пиша на мистър Уолтър Хартрайт, който ми причини толкова безпокойства.
