Честна дума — като ме гледате тъй и ми задавате такива въпроси, тръпки ме побиват!
— Тръпки ли ви побиват? Да не би на английски това да означава съвест? Говоря за смъртта на жена ви като за една възможност. Какво толкова? Почтените адвокати, които дращят вашите завещания, гледат най-открито на кончината на живи хора. Побиват ли ви тръпки от тях? Защо тогава аз ви действувам така? Тази вечер трябваше да си изясня вашето положение безпогрешно и го направих. Ето какво е положението ви. Ако жена ви е жива, вие изплащате полиците с подписа й, ако умре, вие ги изплащате със смъртта й.
Докато той говореше, светлината в стаята на мадам Фоско угасна и целият втори етаж на къщата потъна в тъмнина.
— Приказки! Приказки! — изръмжа сър Пърсивъл. — Ако някой ви чуе, ще помисли, че жена ми е сложила вече подписа си.
— Предоставихте всичко в мои ръце — отвърна графът — и аз имам повече от два месеца пред себе си, за да си изясня нещата. Но засега ви моля да не казвате нищо повече. Когато изтече срокът на полиците, сам ще се убедите дали тези мои „приказки, приказки!“ струват нещо. А сега, Пърсивъл, след като приключихме за тази вечер с паричните въпроси, моето внимание е на ваше разположение, ако желаете да се посъветвате с мен за второто усложнение, което ви влияе твърде зле. Почти не мога да ви позная. Говорете, приятелю, и ме извинете, ако шокирам вашите национални вкусове, като си направя втора чаша вода със захар.
— Лесно е да кажете „говорете“ — отвърна за първи път сър Пърсивъл по-спокойно и учтиво, — но не е толкова лесно да започнеш и да знаеш откъде.
— Да ви помогна ли? — предложи графът. — Да назова ли това ваше лично затруднение? Какво ще кажете, ако го нарека „Ан Катърик“?
— Вижте какво, Фоско, познаваме се отдавна и ако сте ме измъквали от едно-две неприятни положения, в замяна на това аз съм правил всичко възможно да ви помогна с пари. В името на приятелството сме се жертвували един за друг по мъжки, но, разбира се, имаме и своите тайни. Не е ли така?
— Вие имате тайна от мен, Пърсивъл. В шкафа ви тук, в Блакуотър Парк, има скелет и през последните няколко дни за него научиха и други хора.
— Да речем, че са научили. Ако не ви засяга, няма защо да любопитствувате, нали?
— Смятате, че любопитствувам ли?
— Да.
— Такаа! Значи, лицето ми говори истината? Колко много добрина трябва да има в природата на човек, достигнал до моята възраст, чието лице все още не е загубило навика да говори истината! Хайде, Глайд! Нека бъдем откровени един с друг. Тази ваша тайна сама ме намери, аз не съм я търсил. Да речем, че съм любопитен — искате ли от мен, като ваш стар приятел, да уважа тайната ви и да ви оставя един път завинаги сам да се погрижите за нея?
— Да, точно това искам.
— Какво ви кара да се съмнявате в мен?
— Имам известен опит с вашето лукавство, Фоско, и не съм толкова сигурен, че в края на краищата няма да я изтръгнете от мен.
Столът отдолу неочаквано изскърца отново — усетих как дървената решетка за пълзящите растения под мен цялата се разтриса. Графът бе скочил на крака и във възмущението си я бе ударил с ръка.
— Пърсивъл, Пърсивъл! — избухна той. — Това ли е всичко, което сте научили за мен? Нима целият ви опит не ви е разкрил нищо от моя характер? Такива като мен отдавна ги няма! Аз съм способен на най- висше благородство и добродетел, когато ми се предостави възможността да ги проявя. Злочестието на моя живот е, че съм имал твърде малко такива случаи. Моето схващане за приятелството е възвишено. Аз ли съм виновен, че зърнах вашия скелет? Защо признавам любопитството си? За да възвеличая собственото си самообладание, бедна, плоска английска душо! Бих могъл да измъкна тайната ви от вас, ако исках, тъй както изправям сгънатия си крак — знаете го! Но вие призовахте към моето приятелство, а повелите на приятелството са свети за мен. Виждате ли! Смачквам с нозе долното си любопитство. Моите възвишени чувства ме издигат над него. Признайте ги, Пърсивъл! Вземете ги за пример, Пърсивъл! Да си стиснем ръцете — аз ви прощавам.
Гласът му пресекна при последните думи — пресекна, сякаш той наистина лееше сълзи!
Объркан, сър Пърсивъл направи опит да се извини, но графът се бе издигнал над нещата и не пожела да го изслуша.
— Не! — каза той. — Когато приятелят ми ме е наранил, аз мога да му простя без извинения. Кажете ясно, имате ли нужда от помощта ми?
— Да, и то много.
— И можете да я поискате, без да правите компромиси със себе си?
— Във всеки случай мога да опитам.
— Опитайте тогава.
— Добре, ето за какво става дума: казах ви днес, че направих всичко възможно да открия Ан Катърик и не успях.
— Да, не успяхте.
— Фоско, аз съм загубен, ако не я намеря.
— Ха! Толкова ли е сериозно?
Лъч светлина се промъкна изпод верандата и падна върху пясъчната пътека. Графът бе взел лампата от вътрешността на стаята, за да види по-ясно приятеля си.
— Да! — каза той. — Лицето ви този път говори истината. Наистина е сериозно — не по-малко сериозно от паричните въпроси.
— По-сериозно! И това е вярно така, както е вярно, че седя тук. По-сериозно е!
Светлината отново изчезна и разговорът продължи.
— Показах ви писмото до жена ми, скрито от Ан Катърик в пясъка — започна сър Пърсивъл. — В него няма никаква хвалба, Фоско — тя наистина знае Тайната.
— Пърсивъл, говорете колкото се може по-малко за Тайната пред мен. От вас ли я знае?
— Не, от майка си.
— Две жени с власт над личния ви живот — лошо, лошо, лошо, приятелю мой. Един въпрос, преди да продължим по-нататък. Сега разбирам защо сте пратили дъщерята в приюта, но не ми е съвсем ясно как е избягала. Подозирате ли, че тези, които се грижат за нея, са си затворили нарочно очите по искане на някой враг, който е могъл да ги подкупи?
— Не. Тя беше най-кротката им пациентка и като глупаци те й вярваха. Достатъчно е луда, за да бъде затворена, и достатъчно нормална, за да ме опропасти, когато е на свобода — можете ли да ме разберете?
— Да, напълно ви разбирам. Сега, Пърсивъл, говорете по същество и тогава ще зная какво да правя. Какво застрашава положението ви в момента?
— Ан Катърик е някъде наоколо и е във връзка с лейди Глайд — ето къде се крие опасността. Всеки, който прочете писмото, скрито в пясъка, ще разбере, че жена ми знае тайната, колкото и да отрича.
— Почакайте, Пърсивъл. Ако лейди Глайд наистина знае тайната, тя трябва да знае също, че тази тайна е компрометираща за вас. Като ваша съпруга, тя несъмнено ще бъде заинтересована да я запази?
— Така ли? Ще стигнем и до това. Би била заинтересована, ако даваше поне пет пари за мен. Но в случая аз съм пречка по пътя на друг мъж. Била е влюбена в него, преди да се омъжи за мен — влюбена е в него и сега, — един проклет нехранимайко, едно учителче по рисуване на име Хартрайт.
— Скъпи ми приятелю! Кое е толкова необикновено? Те всичките са влюбени в други мъже. Кой получава първото място в женското сърце? При целия си опит досега не съм срещнал мъжа, който е бил номер Едно. Номер Две — понякога; номер Три, Четири, Пет — често. Но номер Едно — никога! Той съществува, разбира се, но аз никога не съм го срещал.
— Чакайте! Още не съм свършил. Кой, мислите, е помогнал на Ан Катърик в началото, когато хората от приюта са били по петите й? Хартрайт. Кой, мислите, я е срещнал в Къмбърланд? Хартрайт. И двата пъти е говорил насаме с нея. Спрете, не ме прекъсвайте! Негодникът е влюбен в жена ми точно тъй, както и тя е влюбена в него. Те и двамата знаят тайната. Веднъж да се съберат заедно и тогава в свой интерес ще
