Сложих кибрита близо до свещта, преди да я угася, и пипнешком се върнах обратно във всекидневната. Заключих вратата й, както бях заключила преди това и вратата на спалнята, а после тихо излязох през прозореца и стъпих на оловния покрив на верандата.
Моите две стаи се намираха в най-крайната част на новото крило на къщата, където живеехме всички, и трябваше да мина покрай пет прозореца, преди да стигна до мястото, непосредствено над библиотеката, което исках да заема. Първият прозорец беше на една необитаема стая, вторият и третият принадлежаха на Лорината стая. След нея бяха стаите на сър Пърсивъл и на графинята. Другите прозорци, покрай които нямаше да минавам, бяха на тоалетната стая на графа, на банята и на втората празна стая за гости.
Никакъв звук не достигаше до слуха ми — когато застанах на покрива, черната, сляпа тъмнина на нощта ме обграждаше отвсякъде с изключение на прозореца на мадам Фоско. Там, точно над библиотеката, накъдето водеше пътят ми — там видях светлина! Графинята все още не бе легнала.
Твърде късно бе да се връщам — време за губене нямаше. Реших да продължа на всяка цена, разчитайки на собствената си предпазливост и на нощния мрак. „Заради Лора!“ — помислих си аз в момента, когато направих първата крачка върху покрива, като с една ръка придържах наметалото около себе си, а с другата опипвах стената. По-добре беше да вървя близо до стената, отколкото да рискувам да ритна някоя от саксиите, които бяха на няколко инча от мен.
Минах покрай прозореца на празната стая, като при всяка стъпка опитвах с ходилото си оловния покрив, преди да се отпусна върху него с цялата си тежест. Минах покрай тъмните прозорци на Лорината стая (бог да я благослови и да я пази тази вечер!). Преминах тъмния прозорец на стаята на сър Пърсивъл. После изчаках миг, клекнах с протегнати ръце, за да се подпирам, и така пропълзях до мястото си покрай ниската стена между осветения прозорец и покрива на верандата. Когато се осмелих да вдигна поглед, видях, че само горната част на прозореца е отворена и че вътрешните щори са спуснати додолу. Докато гледах, вътре се откри сянката на мадам Фоско, която след това се върна обратно. Явно бе, че засега не ме беше чула, защото в противен случай сянката щеше да спре зад щорите, дори ако тя нямаше достатъчно смелост да отвори прозореца и да погледне навън.
Разположих се на парапета, като преди това установих с опипване къде от двете ми страни се намират саксиите. Мястото беше точно колкото да седна между тях. Ухаещите листенца на цветето отляво докоснаха лицето ми, когато положих леко глава на парапета.
Първото, което дочух, бе последователното отваряне или затваряне (по-вероятно последното) на три врати — вратите, водещи към преддверието и стаите от двете страни на библиотеката, които графът бе обещал да провери. Първото, което видях, отново бе червената светлинна, която излезе навън изпод верандата, отдалечи се по посока на моя прозорец, задържа се там за миг и после се върна обратно.
— По дяволите с това ваше безпокойство! Кога най-сетне ще седнете? — изръмжа отдолу гласът на сър Пърсивъл.
— Уф! Колко е горещо! — каза графът, въздишайки и пуфтейки изтощено.
Възклицанието му бе последвано от влаченето на градинските столове по плочите — дългоочакваният звук, който ми съобщи, че както обикновено щяха да седнат близо до прозореца. Дотук шансът беше на моя страна. Когато се разположиха в столовете си, часовникът в кулата удари дванадесет без четвърт. През отворения прозорец чух как мадам Фоско се прозява и сянката й още веднъж пресече бялото поле на щорите.
Междувременно сър Пърсивъл и графът започнаха да си говорят, като от време на време снижаваха гласовете си, без обаче нито веднъж да шепнат. Необичайността и заплахата на положението, в което се намирах, ужасът от светещия прозорец на мадам Фоско, който не можех да овладея, ми пречеха — в началото дори ми беше невъзможно да запазя присъствие на духа и да съсредоточа вниманието си единствено върху водения долу разговор. В продължение на няколко минути успях само най-общо да схвана същината му. Чух графа да казва, че единственият светещ прозорец е този на жена му, че партерният етаж е напълно чист; и че сега могат да разговарят, без да се страхуват от неприятни случайности. В отговор сър Пърсивъл укори приятеля си, че неоправдано е пренебрегвал желанията и интересите му през целия ден. Графът се защити, заявявайки, че са му се струпали неприятности и тревоги от известно естество, които са погълнали цялото му внимание, и че единственото безопасно време да си поговорят е времето, когато са сигурни, че нито ще бъдат прекъснати, нито подслушвани.
— Нашите дела са в сериозна криза, Пърсивъл — каза той, — и ако въобще имаме намерение да взимаме решения за бъдещето, трябва да ги вземем тайно тази нощ.
Това изречение на графа бе първото, което вниманието ми можа да възприеме точно така, както бе изречено. Оттук нататък с известни прекъсвания и засечки, притаила дъх, аз с цялото си същество проследих дума по дума разговора.
— Криза? — повтори сър Пърсивъл. — Кризата е много по-лоша, отколкото си мислите, честна дума.
— Лесно бих могъл да го предположа от поведението ви през последните един-два дни — хладно отвърна другият. — Но почакайте. Преди да стигнем до това, което не зная, нека да потвърдим онова, което зная. Нека най-напред да видим дали съм прав за миналото, преди да направя каквито и да е предложения за бъдещето.
— Изчакайте да донеса коняка и водата. Пийнете и вие.
— Благодаря ви, Пърсивъл. Ще приема с удоволствие студената вода, а заедно с нея една лъжичка и захарницата. Eau sucree13 — приятелю мой, нищо друго.
— Захар и вода за мъж на вашата възраст! Ето, пригответе си вашето противно питие. Вие чужденците всичките си приличате.
— Сега слушайте, Пърсивъл. Ще изложа пред вас ясно и просто положението ни така, както аз го виждам, а вие ще кажете дали съм прав, или греша. Двамата с вас се върнахме от континента и дойдохме в този дом в твърде затруднено положение…
— Не го увъртайте! Аз имах нужда от няколко хиляди и вие от няколко стотачки и без тези пари и двамата щяхме да загазим хубавичката и да идем по дяволите. Това е положението. Сега казвайте какво смятате да правим. Хайде.
— Да, да, Пърсивъл, изразено по вашия категоричен английски начин, на вас ви трябваха няколко хиляди, а на мен няколко стотачки и единственият източник да получите необходимите ви пари (като се сметнат и моите няколко нещастни стотачки) бе жена ви. Какво ви казах за вашата съпруга, когато се връщахме в Англия? Какво ви казах отново, когато пристигнахме тук и когато сам можах да разбера каква жена е мис Халкъм?
— Откъде да зная? Предполагам, че както обикновено сте наговорили куп глупости.
— Ето какво ви казах: досега човешката изобретателност е открила само два начина, по които мъжът може да се справи с жената. Единият начин е да я сразиш — метод, който се използува нашироко от грубиянските низши класи, но е напълно несъвместим с изисканите и образовани кръгове над тях. Другият начин (много по-дълъг, по-труден, но в края на краищата не по-малко сигурен) е никога да не приемаш предизвикателство, отправено от жена. Това важи за животните, за децата и за жените, които са в същност пораснали деца. Тихата решителност е онова качество, пред което животните, децата и жените капитулират. Ако само веднъж успеят да разколебаят това недостижимо качество на техния господар, те взимат връх над него. Казах ви: „Помнете тази проста истина, щом като искате вашата жена да ви помогне за парите.“ Казах ви: „Помнете я два и три пъти повече в присъствието на сестрата на жена ви мис Халкъм.“ Постарахте ли се да я запомните? Нито веднъж при всичките усложнения, които се оплетоха около нас в тази къща. Вие приемахте тутакси всяко предизвикателство, което ви отправяха вашата съпруга й нейната сестра. Необузданият ви нрав загуби подписа за документа, загуби парите, накара мис Халкъм да пише на адвоката първия път.
— Първия път? Писала ли му е повторно?
— Да, днес тя му писа отново.
Върху верандата падна един стол — падна с трясък, сякаш бе ритнат.
За мен бе добре, че съобщението на графа разгневи така сър Пърсивъл. Чувайки, че съм разкрита за втори път, аз така трепнах, че парапетът, на който се бях облегнала, изскърца отново. Дали ме е проследил до странноприемницата? Дали когато днес му казах, че нямам нищо за пощата, е подразбрал, че съм дала писмата си на Фани? Дори и да беше така, как е могъл да прочете писмата, след като от моите ръце те отидоха направо в пазвата на момичето?
