Звънчето за вечеря удари и аз бързо се отдалечих.
Сър Пърсивъл поведе мадам Фоско към трапезарията, а графът ми подаде ръката си. Беше разгорещен и почервенял и не бе облечен с обичайната си грижливост и педантизъм. Дали и той не е излизал преди вечеря и е закъснял с връщането си, или страдаше от горещината малко повече от друг път?
Както и да беше, безспорно нещо тайно го гризеше и притесняваше, което, въпреки цялото му умение да заблуждава, той не бе в състояние напълно да прикрие. Докато се хранехме, беше почти толкова мълчалив, колкото и сър Пърсивъл и, от време на време поглеждаше крадешком към съпругата си — поведение, което го разкриваше в съвсем нова за мен светлина. Единственото светско задължение, за което все още имаше достатъчно самообладание и изпълняваше както винаги, бяха настойчивата му любезност и внимание спрямо мен. Все още не мога да открия какъв е злият му умисъл, но независимо от кроежите му, неизменната учтивост към мен, неизменното покорство пред Лора и неизменната „юзда“, с която възпира грубото държане на сър. Пърсивъл, са средствата, които той твърдо и неотклонно използува, откакто кракът му стъпи в този дом, за да постигне целите си. Заподозрях го, когато за първи път се намеси в наша полза при спора за подписа в библиотеката и сега съм вече сигурна.
Щом мадам Фоско и аз станахме от масата, графът също стана, за да ни придружи в салона.
— Защо ставате? — запита сър Пърсивъл. — Вас питам, Фоско.
— Ставам, защото ядох и пих достатъчно — отговори графът. — Бъдете така любезен, Пърсивъл, и проявете снизхождение към моя навик на чужденец да влизам и да излизам заедно с дамите.
— Глупости! Още една чаша бордо няма да ви навреди. Седнете отново като англичанин. Искам да поговоря спокойно половин час, докато си пием виното.
— Да поговорим спокойно, Пърсивъл, с удоволствие, но не сега и не докато пием вино.
— Няма що! — изсъска яростно сър Пърсивъл. — Няма що, вежливо отношение към човека в собствения му дом!
Докато вечеряхме, забелязах неколкократно, че той поглежда неспокойно към графа и че графът старателно се въздържаше да отговори на погледите му. Това обстоятелство, прибавено към силното желание на домакина да си поговорят спокойно на чаша вино и категоричното упорство на госта му да не сяда отново на масата, извикаха в паметта ми молбата, която сър Пърсивъл напразно отправи към приятеля си през деня — да излезе от библиотеката, за да разговарят. Графът бе отсрочил отправеното към него искане за интимен разговор днес следобед и сега за втори път го отлагаше. Каквато и да бе темата на предстоящата им беседа, ясно бе, че тя е важна според сър Пърсивъл и може би (ако се съдеше по очевидното нежелание да пристъпи към нея) е и опасна според графа.
Тези съображения ми дойдоха наум, докато минавахме от трапезарията в салона. Гневният коментар на сър Пърсивъл за това, че приятелят му го изоставя, не произведе никакъв ефект. Отстоявайки упорството си, графът ни придружи до масата за чая, остана една-две минути в стаята, после излезе и се върна с пощенската торба в ръце. Часът бе осем — времето, когато събираха писмата от Блакуотър Парк.
— Имате ли някакви писма за пощата, мис Халкъм? — запита той, приближавайки се към мен с торбата.
Видях как мадам Фоско, която приготовляваше чая, спря за миг с щипките за захар в ръка, за да чуе отговора ми.
— Не, графе, благодаря — днес не съм писала.
Той даде торбата на слугата, който в този момент беше в стаята; седна на пианото и изсвири два пъти веселата неаполитанска улична песен „La mia Carolina“12. Жена му, която обикновено бе много бавна във всичко, което вършеше, приготви чая тъй бързо, както бих го направила и аз, изпи чашата си за две минути и тихомълком се измъкна от стаята.
Станах да последвам примера й, защото подозирах, че пак ще се опита да извърши някоя подлост спрямо Лора, а и бях твърдо решена да не оставам сама в една и съща стая със съпруга й.
Преди да стигна вратата, графът ме спря, като ме помоли за чаша чай. Дадох му я и повторно направих опит да изляза. Той отново ме спря — този път, като се върна обратно при пианото и неочаквано се обърна към мен за мнението ми по някакъв музикален спор, в който, както заяви, ставало въпрос за честта на родината му.
Напразно го увещавах в пълното си невежество по отношение на музиката и в отсъствието на какъвто и да е музикален вкус. Той повтори молбата си тъй разпалено, че срази всякакви по-нататъшни опити за възражение от моя страна. Англичаните и германците (заяви възмутено той) винаги порицават неспособността на италианците да създават по-възвишена музика. Според тях ние сме говорели само за нашите оратории, докато те говорели за техните симфонии. Нима сме забравили — ние и те — неговия безсмъртен приятел и сънародник Росини? Какво е „Мойсей в Египет“, ако не великолепна оратория, която се играе на сцената, вместо да се пее безстрастно в концертна зала? Какво е увертюрата към „Вилхелм Тел“, ако не симфония, наречена с друго име? Слушала ли съм аз „Мойсей в Египет“? Нека чуя всичко и тогава да кажа дали някой смъртен е сътворил нещо по-свято, величествено и грандиозно? И без да изчака да изразя дори с една дума съгласието или несъгласието си, като ме гледаше през цялото време право в лицето, той започна да блъска по пианото и да пее с приповдигнат и високомерен възторг, като прекъсваше от време на време и с много жар ми съобщаваше наименованията на различните музикални произведения: „Хор на египтяните от «Тъмна напаст», мис Халкъм! «Ария на Мойсей за десетте божи заповеди». «Молитвата на израилтяните при преминаването на Червено море». Ха, ха! Не е ли това недостижимо? Не е ли величествено?“ Пианото се тресеше под силните му ръце и чаените чашки дрънчаха върху масата, докато силният му бас бучеше и тежкият му крак отмерваше такта на пода.
Имаше нещо ужасяващо — нещо свирепо и дяволско в радостния изблик от собственото му пеене и свирене и в победоносния поглед, с който наблюдаваше въздействието върху ми, докато аз се примъквах все по-близо и по-близо до вратата. Освобождението ми дойде най-сетне не от собствените ми усилия, а от появата на сър Пърсивъл. Той отвори вратата на трапезарията и като се провикна ядосано, поиска да узнае какво значи „този дяволски шум“. Графът тутакси стана от пианото. „Ах! Щом идва Пърсивъл — каза той, — край на хармонията и мелодичността. Музата на музиката, мис Халкъм, ни напуска ужасена и аз, старият, дебел музикант, ще изляза на чист въздух, за да излея там останалата част от възторга си!“ Той излезе с горда крачка на верандата, пъхна ръце в джобовете си и подхвана отново приглушено „Арията на Мойсей“ в градината.
Чух сър Пърсивъл да го вика от прозореца на трапезарията. Но той не му обърна внимание. Изглежда, беше решил да не го чува. Дълго отлаганият спокоен разговор между тях бе отново отсрочен, докато графът не пожелаеше той да се състои.
Беше ме задържал в салона половин час, след като жена му ни остави. Къде е била и какво е правила през това време?
Качих се горе, за да разбера, но не открих нищо; а когато разпитах Лора, стана ясно, че и тя не е чула нищо. Никой не я обезпокоил, никакво шумолене на копринена рокля не бе доловила в преддверието или в коридора.
Часът беше девет без двадесет. Отидох в стаята си да взема дневника и после се върнах при Лора, като ту пишех, ту спирах, за да говоря с нея. Никой не се приближи и нища не се случи. До десет часа бяхме заедно. Тогава станах, казах й пак няколко одобрителни думи и й пожелах лека нощ. Тя заключи вратата, след като се уговорихме, че на другата сутрин най-напред ще отида при нея.
Имах да прибавя още няколко изречения в дневника си, преди самата аз да си легна, и докато слизах отново долу към салона, след като се разделих с Лора за днешния изнурителен ден, реших просто да се появя там, да се извиня и да се оттегля един час по-рано от обикновеното.
Сър Пърсивъл, графът и жена му седяха заедно. Сър Пърсивъл се прозяваше в едно кресло, графът четеше, мадам Фоско си вееше с ветрилото. Странно, но лицето й беше зачервено. Тя, която никога не страдаше от топлината, без съмнение се измъчваше от нея тази вечер.
— Боя се, графиньо, че не се чувствувате тъй добре както винаги? — казах аз.
— Щях да ви кажа точно същото — отвърна тя. — Изглеждате бледа, драга моя!
Божичко! Тя за първи път се обръщаше към мен по този интимен начин. При това, когато изрече тези думи, по лицето й се изписа безочлива усмивка.
— Мъчи ме едно от моите главоболия — отговорих студено аз.
— А, така ли? Липса на чист въздух, предполагам? Една разходка преди вечеря би ви се отразила
