ако нещо ми попадне, веднага щом се върна, ще ти обадя.
Лоана го отблъсна.
— Не, няма нужда — възпротиви се тя. — Моля ви, не правете нищо!
— Защо? Нима има нещо лошо в това? Нали търсиш работа, защо да не мога да ти помогна? Снощи какво каза на Джени? Нали и аз чух.
— Сега вече не зная, просто не зная искам ли нещо, или не — каза тя и се отдалечи. — Но, моля ви, нищо не правете. Не искам нищо от вас!
Той не можа да отвърне, защото Лоана вече бързаше нататък.
— Смешни приказки! — каза си той на глас, обърна се и продължи за града.
XII
Лоана приближи къщата на Джени Ройстър, Вдигна очи от земята и видя по стъпалата да слиза Бети Уудръф с куфар и дрехи под мишница. Потънала във водопад от думи, Джени тичаше подире и, колкото й позволяват килограмите. Тя прекоси набързо верандата, спусна се по стълбите и хукна към синьобелия автомобил пред къщата. Беше горещо и влажно и несвикнала с толкова много физическо усилие и вълнение в този час на деня, Джени бършеше чело с чевръсти движения на ръцете, а потта продължаваше да се стича по страните и врата й.
Бети остави куфара в колата и небрежно хвърли дрехите на задната седалка. Носеше и чифт обувки. Точно пред колата изпусна едната, наведе се да я вземе и я запрати вътре.
Като видя, че Лоана се връща, Джени бясно замаха с ръце и й направи знак да бърза.
— Тичай, Лоана, помогни ми да я спрем! — възбудено викаше Джени. — Иска да замине, а не трябва! Не знае какво върши. Дали пък не й мръдна нещо в главата от снощната доза приспивателно? Не иска и да ме чуе!
Бети вече се връщаше за останалия си багаж, когато Лоана се изправи до Джени.
— О, нещо ужасно! Нещо страшно! — извика Джени и разтърка с длани влажното си лице. — Бети… събира см дрешките и се кани да заминава. Но трябва да я спрем. Нещо трябва да направим! За нейно добро е, да я спрем! Бедното момиче, съвсем се изуми! Виж я, моля ти се, какво прави!
— Защо заминава? — попита Лоана.
— Отде да зная? Тя самата не знае. Разбираш ли колко се е побъркала? Трябва някак да й върнем разума.
В това време Бети се скри отново в къщата и Джени я последва до стъпалата на верандата. Дишаше тежко, кипеше от напрежение и току вдигаше с досада ръка да обере потта, която оросяваше лицето й.
— Глупости няма да вършиш, Бети Уудръф! — извика тя през отворената врата. — Няма да ти позволя! Чуваш ли какво ти казвам? Тук ще стоиш, тук ти е мястото! Чуваш ли?
Тя не смогна отново да изкачи стъпалата, защото Бети се показа с втори куфар и с тежкото си зимно палто. Като не успя да я настигне и хване за ръката, Джени отново я последва до колата.
— Хич не ме интересува какво оправдание си измислила — с болка закрещя Джени, като видя, че Бети преметна палтото си на задната седалка — Каквото ще да става, няма да те пусна! Ако сега не те спра, додето съм жива, няма да си го простя. Чуваш ли?
— Казах ти вече, реших и толкоз! — спокойно отвърна Бети и се изправи пред Джени. — Приказвай, колкото си щеш, няма полза, няма да ме убедиш. Имах достатъчно време да размисля, сега зная точно какво върша. Ще замина, Джени, това е всичко.
— Не можеш!
— Но аз заминавам!
— Дори ако не искам? — Да.
— Послушай бедната и стара Джени, душице — сълзливо се примоли Джени. — Моля ти се, не се вдигай по този начин, не тръгвай! Напуснеш ли, всичко отива по дяволите. Чисто и просто няма да го преживея. И без това се знае, че ще умра от сърце. Хайде да влезем, да поседнем, да поговорим. Направи поне това за бедната и стара Джени, не искаш ли, душице?
— Нали ти обясних: реших, Джени, тръгвам, трябва. Приказките с нищо няма да променят нещата. Така се изложих, че ме е срам дори в огледалото да се погледна. Трябва да се махна, дано забравя. Искам да отида някъде, дето никой не ме познава, дето никога не са чували за мене, та да стана друг човек. Такава, каквато бях, не мога да се понасям, и един ден повече не бих живяла по същия начин. И едничкото, което ми е останало, Джени, е да замина. Ето защо трябва да се махна.
— Чуй ме, душице — настояваше Джени. — Всичко се надживява. Знам какво ти е, но ще мине, няма да е за цял живот Не бой се, хората няма да се отнесат с теб, както си мислиш. Давам ти честната си дума: дочуя ли някъде клюка, така ще се разшетам, че моментално ще я потуша. Ще минат няколко дни, приказките ще заглъхнат и дори да искаш, няма повече да говорят за тебе. Това им е на хорските приказки — че идват и си отиват. А аз доста съм поживяла, та зная как се почват и спират. И на всичко отгоре цялата вина за станалото ще поема върху себе си.
— Нищо няма да помогне, Джени — твърдо рече Бети. — Късно е, нищо няма да помогне. В Солисо се изложих достатъчно. И за да не бъда това, което бях, длъжна съм да замина.
— Чуй ме, миличка, умолявам те! Какво толкова си направила? Ами другите жени? Рано или късно, всекиму се случва. Попитай всяко момиче, ще видиш! — Джени се обърна към Лоана, грабна я за ръка и я придръпна към себе си. — Кажи й, Лоана, кажи й за себе си, кажи колко е било лесно да си загубиш ума по някого. Да разбере какво й говоря! Хайде, кажи й!
— Но аз нищо не зная… какво да й кажа… — възпротиви се Лоана.
Недоволна и ядосана, Джени отблъсна Лоана и пак се обърна към Бети.
— Виж мен тогава, душице! От мен по-добър пример няма. Сега, като ме гледаш, може би друго си мислиш, но беше време, и то не много отдавна, когато хората клюкарстваха и за мен по най-долния начин. А нали виждаш сега колко съм уважавана и порядъчна?
— Не ме е грижа какво ще говорят за мен в Солисо — все тъй решително и твърдо каза Бети. Всеки е свободен да си говори, негова си работа. От сега нататък могат да плещят, както си щат. Ще ми бъде все едно, защото ще мислят за мен, каквато са ме познавали, а не каквато ще бъда. При това няма да съм тук и нищо няма да чувам — ни добро, ни лошо.
— Щом не те е грижа какво ще говорят за теб, тогава защо трябва да се махаш?
Бети не отвърна.
— Знам аз в какво е цялата работа — каза Джени, след като помисли малко. — Нищо не значат големите ти думи. Как не се сетих по-рано. Всичкото е заради футболния треньор от училището, заради оня, Монти Биско. Там е истината. Не можа да разбереш какво точно се е случило преди една година — досега ти се свива сърчицето за него. Грехота и срамота! Да можех, щях да я пипна аз тая двулична учителка, дето го излъга да се ожени за нея! И тогаз да видиш — с петнайсет ритника в задника, право до Съмър Глейд, оттам обратно тук, че пак там, че пак обратно! Сега вече със сигурност знам, че никога не е била бременна и няма намерение да забременява. Снощи научих цялата истина.
— Какви ги приказваш? — полюбопитствува Бети.
Джени обра потта по челото си.
— Нищо не знаеш, душице, защото беше мъртво заспала. Снощи се изтърси Монти Биско да ме моли да го пусна при тебе. Като не го пуснах, втурна се по стълбата, че се наложи с полицията да го сплаша. Бях те приспала с ония хапове, отде накъде ще разрешавам да ти се пъха в леглото, след като не можеше да познаеш ден ли е, нощ ли е. Слушай, мила, върни се, влез вътре; да поседнем, да си поговорим. Честна дума ти давам…
— Не искам да го видя! Името му не искам да чувам! — с горчивина рече Бети.
— Знам те аз защо приказваш така. Горда си. Всяка жена има по малко гордост, трябва да има, но за щастието е нужно и нещо повече от гордост. Помисли, за миг си помисли колко е вярно това! Остави на мен да зная как може всичко да постигнеш, без да изгубиш и капка от гордостта си, че и него дори да спечелиш. Мен слушай, по инстинкт си знам какво трябва да се направи. Лично ще говоря с Монти Биско и още няма да сме свършили, ще го видиш как пълзи на четири крака да те моли отново да го приемеш. Нищо по-лесно. И не се смущавай, че сега е женен! На другите дават развод за колко по-дребни поводи, та на него ли? Ще
