някакъв адвокат неподвижно чакаше в своята кантора началото на следобедните заседания в съда.
Като излапа обеда си, донесен в книжна кесия, един от шофьорите на таксиметровите коли, наредени край бордюра, излезе от автомобила и се изтегна на тревата пред съда с вестник на лицето, за да се пази от досадните гълъби. Заспа и дълго не се пробуди.
На западната страна на площада, в кафенето „Джони Реб“, чиито стени бяха украсени със знаменца на конфедерацията и звездните флагове, отоплението бе спряно, включиха охладителната инсталация и почти всички обядващи си поръчаха чай с лед вместо горещо кафе.
Тази сутрин от десет часа Лоана Нилей обикаляше града от канцелария в канцелария, питаше за работа и към обед, вече капнала, почна да губи надежда. Но от това тя не промени решението си — щеше да продължи, докато най-сетне някъде открие служба.
Когато Лоана Нилей влезе в кантората на Клийв Мангръм за застраховка на недвижими имоти, която се намираше в северния край на площада, тя все още се надяваше да намери работа, каквато искаше, но Клийв й каза, че имал вече секретарка и от повече помощници не се нуждаел. Секретарката на Клийв току що бе излязла да обядва и в този час из малката кантора не се мяркаше никой друг. Лоана се накани да си върви, когато Клийв протегна ръка и я хвана за лакътя.
— Почакай — спря я той. — Нещо да те питам. Върни се.
Стиснал я здраво за китката, Клийв я дръпна към дъното на кантората, зад междинната стена, която ги скри от очите на минаващите по улицата.
— Какво искате да ме питате? — рече Лоана и се опита да освободи ръката си. — Щом нямате работа за мен…
— Не ставай опърничава — каза Клийв и я потегли още по-навътре зад стената. — Няма защо да се безпокоиш.
Тя отново се помъчи да изтръгне ръката си.
— Как се казваш?
— Лоана Нилей.
— Откога си в Солисо?
— От вчера.
— Откъде идваш?
— От Палмето.
— Работа, каквато търсиш, няма да намериш. В нашия град няма. Само си губиш времето. Но аз мога да наредя нещо. Ще ми е драго. Какво ще кажеш?
— Каква работа ми предлагате?
— Жена ми има нужда от човек за домашната работа. Ще получаваш добра заплата, а и стая ще ти дадем. Стаята безплатно, без наем. Няма да е лошо. Ще накарам жена си да те наеме. И без това ще слиза в града да търси прислужник. От теб се иска само да се съгласиш и всичко ще се уреди. Е?
— Не съм слугиня. Търся канцеларска работа. Клийв я обгърна с ръце и притисна тялото й до себе си. Лоана поиска да се освободи и да побегне на улицата, но той беше по-силен. Тя почувствува горещия му дъх до лицето и врата си и затвори очи.
— Пуснете ме! — примоли се тя и пристегната в прегръдката му, зина да си поеме дъх. — Моля ви, пуснете ме!
— Не говори тъй — рече той. — Всичко ще направя, както трябва.
Тя разбра, че е разкопчал дрехите й, едва когато усети ръцете му гальовно да се движат по голото й тяло. Макар и уплашена да не скъса роклята си, веднага щом съзна какво се е случило, Лоана още по- отчаяна се опита да го отблъсне и да избяга. Но той сключи ръце около нея и тя се отпусна безпомощно.
— Виж какво ще ти кажа — Клийв дишаше право в лицето й. — Отдавна не съм виждал красавица като тебе. Откога чакам такава като тебе. Ти си тъкмо за мен. И ако се държиш добре, ще ти помогна. Винаги съм имал слабост към момичета от твоя тип — харесва ми тъкмо този цвят на кожата. Ти само кажи „да“, ще видиш, ще ти помогна. Какво решаваш?
Лоана поклати глава в мълчалив отказ.
— Няма полза да клатиш глава — каза Клийв. — Ще те държа тук, додето продумаш. При това искам задоволителен отговор.
— Ако не ме пуснете, ще викам — заплаши го тя.
— Викай! Викай, колкото щеш! Тук никой няма да те чуе. Но само да си посмяла, ще те накарам да млъкнеш.
Тя усети, че той продължава да я разкопчава, но бе тъй отпаднала и безпомощна, че дори не направи усилие да го спре.
— Няма да съжаляваш — думите му стигаха до слуха й, — ще го направя, както трябва. Ти само се дръж добре, другото остави на мен, чуваш ли? Обещавам ти.
— Какво искате? — попита тя.
— А ти какво мислиш, че искам? Каквото всеки би поискал от хубавица като тебе. Или искаш буква по буква да ти обяснявам? Знаеш за какво става дума. Казах, обичам кожа с такъв цвят, а сега още повече ми харесва.
— Моля ви, пуснете ме, не ме задържайте! — молеше се тя. — Не съм такава.
— Няма такава-онакава! Ти си, каквато ми трябва!
— Не! Недейте…
— Какво пък толкоз? Да не мислиш, че си нещо много?
— Не зная. Пуснете ме!
— Приказвай си, щом искаш, но с това няма да ме разубедиш.
И като я прихвана с едната ръка през кръста, а с другата под коленете, Клийв я постави на пода и се смъкна до нея. С приближаването му тя заплака.
— Няма защо да плачеш — каза той. — Ако се държиш като хората и ме слушаш, няма да съжаляваш. Обещавам, честна дума!
В този миг някой отвори предната врата откъм улицата и влезе в канцеларията. Клийв моментално запуши устата на Лоана с длан да не извика. Междинната стена бе малко по-висока от човешки ръст н това му попречи да надникне оттатък. Почака, надявайки се, че който и да е, скоро ще си излезе, но по голия под прозвучаха стъпки. — Клийв, къде си, Клийв?
Като чу гласа на жена си, той изправи Лоана с един замах и я блъсна към задния вход. Жена му отново го повика, той отвори вратата и изтласка Лоана навън. После се обърна, съзря падналите й на пода чехли и чанта, грабна ги, запрати ги подире й и тръшна вратата. Жена му бе вече на прага.
Замаяна и разтреперана, Лоана изтича по алеята и спря да се оправи и прибере падналата на челото коса. Тук нямаше кой да я види, опря се до стената на една от постройките и постоя така, додето намери сили да стигне края на алеята.
Макар че работа никъде не й дадоха, след случилото се в кантората на Клийв Мангръм за застраховка на недвижими имоти тя се почувствува твърде разстроена, за да продължи диренето си. Стана й ясно, че трябва да изчака и да опита пак едва на следващия ден.
Когато стигна другия край на площада пред съда. Лоана усети слабост и глад. Наближаваше два, от сутринта не бе слагала нищо в уста. Няколко къщи по-нататък видя ресторант и чу приятната и канеща музика на монетния грамофон.
Още не влязла в кафенето „Джони Реб“, само на две-три крачки от входа, тя видя пред себе си притичалия от касата Бъд Парди, собственика. Той не изрече ни дума, тя не разбра значението на постъпката му и направи опит да го заобиколи и приближи тезгяха.
Бъд Парди отново застана пред нея и този път вдигна ръка, което значеше, че няма да я пусне по- навътре. От грамофона продължаваше да се носи гръмка музика, но смехът и разговорите на висок глас постепенно секнаха и всички се извърнаха да я изгледат.
Все тъй с вдигната ръка, Бъд я приближи. Лоана се видя принудена да отстъпи. — Е? — грубо извика той.
Тя бе тъй озадачена от поведението му, че просто не намери думи да отвърне.
— Какво правите тук? — троснато попита Бъд. — Какво искате?
