— Моя си е къщата, мое си е правото да…
Телефонът на масата остро иззвъня. Съдията Рейни сепнато се изправи. Преди да посегне за слушалката, погледа телефона и челюстта му нервно се изкриви. Тъкмо да звънне повторно, той се обади:
— На телефона Майло Рейни.
— Здрасти, Майло. Обажда се Дейд Уомак. Рейни погледна Джени и бързо отмести поглед.
— Здравей, Дейд — самодоволно каза той. — Радвам се, че се обаждаш. Как си? Как е семейството, добре ли са всички? Как се чувствува мисис Уомак тази вечер?
— Чудесно, Майло, чудесно. По-добре не сме били. А ти?
— Още съм сред живите, Дейд.
— Чудесно, Майло, чудесно. Да не забравя, обадих се да питам не искаш ли през другата седмица да дойдеш с мен за бекаси. Казват, тия дни в Палмето много ги имало, на посока да стреляш, ще улучиш. Само като си представя как клечат на тлъстите си трътки, а аз стоя тук, лошо ми става. Ще викнем Бърдж Кобър и Хари Дръмънд, да не е празна колата. Пък, нека и те един път бъдат полезни и осигурят някоя и друга бутилчица уиски, а? Какво ще кажеш, Майло?
— Много добре, Дейд. Прекрасно! Откога и аз искам да се откъсна от канцеларията и да подишам малко чист въздух сред природата. Обади се кой ден искаш да отидем. Ще трябва да си купя патрони.
— Чудесно, Майло, чудесно. Ще ти звънна в началото на седмицата и ще се уговорим за деня.
— Ще чакам да се обадиш. Лека нощ, Дейд. Готов да се усмихне, съдията Рейни се наведе към масата да остави слушалката.
— Момент, Майло, щях да забравя. Искам да те питам нещо.
Рейни се отпусна в креслото, а началото на усмивката безследно изчезна.
— Какво има, Дейд?
— Интересно дали си успял да говориш с Джени Ройстър. Нали се сещаш, става дума за чернокожото момиче, вече ти говорих. Сега вече е късно да я гоним посред нощ от къщата на Джени, но утре рано-рано да се изнася и до залез слънце да е напуснала града. Поприказвай с Джени Ройстър, обясни й колко е сериозно, да разбере. Стига й колкото е живяла в нашия край — досега е длъжна да знае какво мислят белите в Солисо и как постъпват в такъв случай. Д жени Ройстър е твоя клиентка, зная, и затуй ще ми е много неприятно, ако се случи нещо, в което и ти лично ще си замесен. Прави, каквото знаеш, Майло, важното е Джени Ройстър да разбере, че в нашия град не е позволено да се заселват негри. Ясно ли е, Майло?
— Ясно, Дейд.
— Чудесно, Майло, чудесно. Звънни ми утре, като свършиш работата. А сега лека нощ, Майло, лека нощ.
— Лека нощ, Дейд.
— Какво ти каза? — нетърпеливо попита Джени, когато съдията Рейни остави слушалката.
Съдията Рейни се приведе и зарови машата в пламъците на камината. Изглеждаше отпаднал и остарял, светлината на огъня чертаеше дълбоки бръчки на лицето му.
— Какво ти каза, Майло? — настоя Джени.
— Слушай, Джени — бавно почна той, — зная какво ти е, зная, че не искаш да изхвърлиш момичето и се възхищавам от тебе. Ако бяха всички като теб, в колко добра страна щяхме да живеем! Но искам да ти кажа, че според мен най-разумно е още утре да й покажеш вратата и то преди залез. Всъщност настоявам. На времето съм бил свидетел на такива неща, че сега, на моята възраст, нямам намерение да греба срещу течението — той се обърна и я погледна остро. — Джени, отърви се от нея, изхвърли я още утре, преди залез слънце. Джени, чуваш ли ме?
Джени мълчеше, стиснала до синьо устни.
— Чуваш ли, Джени?
— Да, Майло, чувам.
— Е, и?
— Не!
Сам Моксли влезе в кабинета и изтърси пепелта от решетката на камината. След това, като дрънкаше шумно с лопатката и влачеше нозе пред огнището, хвърли в огъня още въглища. После се изправи с уморена въздишка, погледна замислено часовника и заклати глава, шепнешком броейки часовете. Като мърмореше неразбираемо и все така безгласно, той се отправи към вратата. Минавайки покрай стола на Джени, Сам обърна глава и я погледна тъй, сякаш е чужд човек, когото вижда за първи път.
X
Минаваше дванайсет, когато Джени излезе от голямата бяла къща на съдията Рейни в горния край на Морнингсайд стрийт и бавно се запъти в стихналата нощ към дома. Вечерната влага се беше разнесла и сега над улици и градини се стелеше тънка, мръсна мъгла.
Джени живееше само две пресечки по-надолу и когато съдията Рейни й предложи да я изпрати за по- сигурно, тя заяви, че иска малко да се поразходи. Той не се съгласи, твърдеше, че не бива по това време да се движи сама по улиците, но Джени настоя и той я придружи само до пътната врата.
В този час почти всички къщи от двете страни на Морнингсайд стрийт вече спяха, но уличните фенери по ъглите светеха ярко и Джени не виждаше защо трябва да се бои, че е закъсняла. Освен това беше все още твърде разтревожена и смутена от заплахите на Дейд Уомак, както и от настояванията на съдията Рейни да не позволява на Лоана Нилей втори път да преспи у дома й, че дори време не й остана да се страхува.
Като отмина потъналата в сянка църква на Суровия кръст, отчасти скрита зад бухналите дъбове, Джени стигна къщата си и заизкачва стъпалата. Не направила и две стъпки, тя чу на верандата трескаво прибягване на нозе, в дъските скръцна отместен стол. Изненадана от този шум, едва сега изпита страх и спря на място. Сърцето й развълнувано заподскача и първата мисъл, която й дойде, беше за колко време биха се притекли съседите, ако ги извика на помощ.
Изправена на стъпалата, като се колебаеше какво да стори, Джени съзря, че от стола към нея приближава човек. Лампите в антрето и хола светеха, но тяхната светлина едва се процеждаше на верандата. В началото си помисли, че Малчо Гудуили я чака да се върне от съдията Рейни, но като различи едрата, масивна фигура на мъж, когото не можа в тъмното да познае, тя наистина се уплаши.
— Кой е? — извика тя и се втурна по стъпалата да достигне по-скоро вратата и се намери в безопасност. — Какво правите тук?
След случилото се у съдията Рейни единственият човек, за когото можеше да си помисли по това време на нощта, бе Дейд Уомак. Вече съжаляваше, че не остави съдията да я изпрати до къщи.
— Кой си ти? — повторно извика тя. Джени бе застанала вече до вратата. — Дейд Уомак, ти ли си?
— Не, мис Ройстър, аз съм, Монти Биско. Открехна вратата и ярката светлина от антрето обля Монти Биско. Не бе го виждала кажи-речи цяла година и беше забравила какъв огромен и снажен е той. На дясната му буза забеляза стария белег от футболна обувка. Монти я гледаше с колеблива усмивка на широкото си лице.
— Казвам се Монти Биско, мис Ройстър, не ме ли помните?
Тя отвори вратата още по-широко и стъпи на прага.
— Какво търсиш в моята къща по това никакво време? — сопнато попита тя. Като разбра, че е той, успокои се, но от вълнение все още се задъхваше. — Изкара ми акъла, Монти Биско. Какво ти е хрумнало? Какво искаш?
— Мис Ройстър, не исках да ви плаша — дрезгаво се извини той. — Честна дума, не исках. Съжалявам. Искам да си поприказваме, мис Ройстър. Откога ви чакам да се приберете. Много е важно.
— Можеше да почакаш да съмне, че е по-прилично, а не да се мъкнеш среднощ и да ми смръзваш кръвчицата.
— Не можех да чакам. Налага се да ви говоря още тази нощ.
— За какво?
— За Бети Уудръф.
