кажа на тате, че много му се искало да види Колежанина веднага щом уредят някой бой край Сикамор. Аз си тръгнах нагоре по улицата и ризата ми беше пълна с царевица, че иначе мама можеше да я види и да ми я вземе.
Тате вече се беше върнал от Тейлърови с прането и се показа иззад курника да види дали нося царевицата. Курникът беше на петдесетина метра от задния двор, дето переше мама, и ние можехме да стоим там, колкото си искаме, без да ни вижда какво правим. Все пак трябваше да внимаваме да не говорим много силно, че можеше да ни чуе.
Тате беше седнал на земята и държеше Колежанина с една ръка, а с другата го бършеше с влажна кърпа. Колежанина беше изгубил сума ти пера и здравата се беше уморил. Десният му крак беше отекъл точно там, където кожата се беше обелила под отчекнатия шип. По едно време на тате се сторило, че Колежанина няма да може да се справи поради отчекнатия шип, но той веднага взел да работи с левия, щом разбрал, че с десния не може вече нищо да направи. Тате каза, че това било най-тежката борба, която Колежанина е имал, откакто са заедно. Каза, че щял да го остави да си почине, докато си излекува крака, защото не искал да поема никакви рискове.
Тате хубавичко го обърса и даже ми позволи да му помогна. Когато свърши с влажния парцал, той ми даде да подържа Колежанина на ръце. Той за първи път ми даваше да пипна петела и аз го попитах дали ще може да дойда с него на следващия бой. Тате каза, че трябвало да почакаме, докато поотрасна, но това нямало да бъде след дълго.
— Ако те взема сега, майка ти жив ще ме одере — каза той. — С думи не може да се опише какво ще ни прави и двамата.
Аз държах Колежанина в ръце и той си стоеше, сякаш никак не му Се щеше да си ходи. Чудесен петел беше той, с яркочервени пера по шията и крилата и жълтеникава перушина отдолу. Гребенът му беше накривен на дясната страна като перчем. Дотогава не бях забелязал, че бил толкова малък. Не беше по- голям от една средна ярка, по когато го държиш на ръце, веднага се разбираше колко е силен и пъргав. Тате каза, че няма по-славен борец в цялата страна.
Върнах го на тате, а той ми каза да натроша царевица. Аз взех едно плоско желязо и един камък и натроших царевицата, а тате я събра в шепа и я поднесе на Колежанина. Той я гълташе, като че беше най- вкусното нещо на света, и на туй отгоре изглеждаше, че хич няма да му стигне. Толкова бързо гълташе, че едва насмогвах в трошенето.
През цялото време, докато стояхме зад курника, мама сгорещяваше вода в задния двор и переше. Сега се беше заела е прането на мисис Тейлър, но седмицата не минаваше без още шест-седем други пранета. Просто изглеждаше, че пере по цял ден и глади по цяла нощ.
Ние стояхме и дълго гледахме Колежанина. Той си имаше едно място, дето си правеше сухите бани, и страшно обичаше да се валя на сянка из праха, да пляска крила и да си пълни перушината с пушилка.
Казах на тате, че ми се ще да не заминава толкова скоро този път, защото много искам всеки ден да му помагам да чука царевица и да храни Колежанина. Той каза, че и тъй и тъй нямал намерение да ходи никъде за известно време, защото му се струвало, че на Колежанина ще му трябва поне една седмица почивка.
Нея сутрин ние седяхме дълго време на земята на сянка. По обяд мама ни извика да ядем.
Щом свършихме, тя каза на тате, че иска от него да върне прането на мисис Долан. Мисис Долан живееше на другия край на града и дотам имаше доста път. Аз попитах мама дали може да ида с него да му помагам в носенето и тя каза, че може.
Ние взехме прането веднага след като се наядохме и аз се надявах, че ще успеем да се върнем по светло, за да можем да видим пак Колежанина. Но когато си тръгнахме, беше вече късно и тате каза, че му се щяло да поспре пред пощата да си поговори с някого. Трябва да сме стояли там два-три часа, защото, когато стигнахме в къщи, беше вече тъмно като в рог. Мама ни чу, като затропахме по задната веранда, и излезе да поиска от тате парите на мисис Долан за прането. Тате й даде петдесетте цента и я попита след колко време ще бъде готова вечерята. Тя каза, че ще стане скоро и ние седнахме на верандата.
Беше много хубаво да си седим със стария на предната веранда, защото него все го нямаше, и аз го виждах съвсем рядко. Старият запали една угарка от пура, която си беше скрил отдавна, и пушекът се стелеше бавно-бавно над верандата и миришеше па хубаво във вечерната прохлада.
— Мойто момче — каза той след малко, — щом закусиш утре сутрин, иди в бакалницата на мистър Браун. Вземи още едно яйце от курника и го занеси да го размениш за още малко царевица. Искам веднага след закуска да нахраня Колежанина. Той се изтощя здравата и аз искам хубаво да го храня, да си върне Силата.
— Дадено, тате — рекох аз. — Разбира се, че ще отида.
Ние седяхме така в тъмното и си мислехме за петела.
Мама ни извика след малко, влязохме вътре и седнахме на маса да вечеряме. Нея вечер нямаше, кажи- речи, нищо друго за ядене освен една голяма баница е кокоше месо. Беше изпечена в голямата дълбока тава й отгоре се червенееше дебела препечена коричка. Тате сипа първо на мене, после на мама и най- накрая хубавичко си напълни и неговата чиния.
Мама нямаше какво да ни казва, а тате го беше страх да говори. Той и без туй не обичаше да заговорва пръв, преди да е опипал почвата под краката си. Ние седяхме на масата, ядяхме месната баница и си мълчахме, додето я излапахме цялата. Тате се облегна назад и ме погледна; в очите му лесно можеше да се познае, че, си мисли колко хубаво готви мама.
Беше тихо като в църква, след като излязат хората.
— Морис — каза мама и внимателно си сложи ножа и вилицата едни до други в чинията, — надявам се, че това ще ти бъде за урок.
— Какво да ми бъде за урок, Марта? — попита той.
Тя погледна надолу към подредените прибори в чинията, помръдна ги мъничко и след това го загледа право в очите.
— Надявам се, че до края на живота си няма да донасяш бойни петли в тая къща — продължи тя. — Трябваше да взема крайни мерки…
— Какво? — каза той и се приведе над масата към пея.
— Направих месната баница от оня…
— Колежанина! — извика тате и леко си бутна стола назад.
Мама кимна.
Лицето на стария стана бяло като платно и ръцете му се отпуснаха надолу. Той си отвори устата да каже нещо, но не можа да издаде ни звук. Не зная колко време мина, но изглеждаше, че става среднощ, додето някой се реши да помръдне. Мама заговори първа.
— Зная, че това беше съвсем жестоко, Морис — каза тя, — но трябваше да се сложи край.
— Ама това беше Колежанина ма, мамо — рекох аз, — не биваше …
— Мирувай, Уилям — каза тя, като се извърна към мене.
— Не биваше да правиш така, Марта — каза тате, като бутна стола и се изправи на крака. — С Колежанина поне не биваше. Той беше. . .
Тате не каза нищо повече. Просто се извърна н прекоси къщата, за да излезе на предната веранда.
Станах и тръгнах подир него. Беше по-тъмно от всякога и аз не можах да видя нищо, след като бях излязъл от светлото. Опипах всичките столове да разбера не е ли там, но него го нямаше. Угарката от пурата, която беше оставил върху перилото на верандата, когато мама ни повика за вечери, още димеше и миришеше точно както мирише старият. Аз се спуснах по стъпалата и хукнах надолу по улицата да го настигна, преди да е станало съвсем късно да го търся из тъмното.
Информация за текста
© 1943 Ърскин Колдуел
© 1960 Цветан Стоянов, превод от английски
Erskine Caldwell
