Мама и Люси пресякоха стаята и през вратата излязоха в хола. Там те пак се счепкаха. Докато се биеха, старият се запрепъва и потърси друг стол. Той докопа първия, дето му падна. Беше маминият люлеещ се стол с високата облегалка. На него тя седеше винаги, когато шиеше или просто си почиваше.
В това време мама и Люси се боричкаха на предната веранда. Старият затвори вратата към хола и я заключи. Тази врата беше дебела и тежка и се затваряше и с резе, и с ключ.
— Какво ще се разправяш, мойто момче! — каза той, седна на леглото и си свали обущата. — Няма на света по-лошо нещо от две женски, дето се мразят. Някой път . ..
Той бутна обущата си под леглото и угаси лампата. Заопипва пътя, като влачеше подире си маминия люлеещ се стол. Чух как дървото пращи, докато той чупеше пръчките. Той се зави с юргана, почна да чупи стола на парчета и да ги мята в огъня. От време на време някое парче се блъскаше в камината, а много от другите удариха стената.
Точно тогава кучетата залаяха по мама и Люси. Те трябва да бяха вече в предния двор, защото не ги чувах на верандата.
— Някой път, мойто момче… — каза старият. — Някой път просто си мисля, че добрият дядо господ не е трябвало да пуска на земята повече от една жена изведнъж!
Аз се свих под юргана, като сгънах коленете си, колкото можех и ми се вярваше, че тоя път старият ще си остане в къщи и няма да излиза вече.
Старият отчупи облегалката от стола и я запрати в тъмното към огъня. Тя първо удари тавана, после — лавицата над камината. След това той почна да чупи седалището.
Много си ми беше хубаво да стоя в тъмното с него.
КРАТКОТО ГОСТУВАНЕ НА ЧИЧО НЕД
Ние с Хенсъм Браун бяхме стояли във воденицата на мистър Хоукинс почти целия следобед и около един час преди вечеря тръгнахме обратно за в къщи с чувала царевично брашно, дето ни го беше смлял самият мистър Хоукинс. Мама ни беше пратила на воденицата веднага след ядене с две крини от най-бялата царевица, дето тате я пази за Айда, когато Айда се държи добре и нито се запъва насред улицата, нито изритва дъските на яслите от обора. Когато слагахме царевицата в чувала, мама ни каза да бързаме да се върнем, защото искала за вечеря да ни направи качамак. Ние с Хенсъм вървяхме напреко през празното място, дето панаирджиите си опъваха палатките, като идваха в града, и спорехме за оняденшния бейзболен мач между нашия градски тим и пожарникарския тим на Джезъпвид от съседната околия, който беше завършил без време в шестия тур, когато един от джезъпвилските пожарникари удари хващача на нашия тим Люк Хендерсън с една луизвилска бухалка по главата. Хенсъм разправяше, че нашият хващач загребал шепа прах от земята и без да го види някой, я хвърлил в лицето на джезъпвилския забивач точно когато нашият мерач замахнал назад да хвърли топката. Аз казах на Хенсъм, че беше подухнал вятър и че точно вятърът е напълнил очите на хващача с прах, а пък Люк Хендерсън, който работеше в магазина „Всичко за петаче“, няма нищо общо с цялата тая работа. Ние още се карахме, когато тръгнахме да прекосяваме железопътните линии. На депото на Сикамор беше спрял един товарен влак от океанската линия, но ние не му обърнахме внимание, а само погледнахме да видим колко вагона с добитък блъска машината в страничната линия освен вагоните с памука. Докато стояхме на линията и гледахме локомотива и вагоните, ние забелязахме, че някой бърза зад нас. Той прескачаше по две траверси наведнъж.
— Най-хубаво да бяхме побързали да занесем това царевично брашно на майка ти, а? — каза Хенсъм и взе да ме дърпа за ръкава. — Нали помниш какво каза за качамака, дето щяла да го прави тая вечер. Трябва да слушаш майка си.
— Нека да почакаме да видим кой е тоя, дето толкова бърза по линията — му казах аз. — Той ни маха да го чакаме.
— Това трябва да е чисто и просто някой стар скитник, дето ще ни вземе чувала с брашното, ако не побързаме да го занесем у вас, както ни беше поръчала майка ти.
Хенсъм започна да се дърпа назад. Той свали чувала от рамото си и го стисна с две ръце.
— Най-хубаво да беше ме послушал какво ти казвам — каза Хенсъм. — Ти мене ме слушай за тия работи. Колко съм ги виждал такива стари скитници и всички са вземи единия, та удари другия. Тоя, дето иде, и той не е стока, виждам аз. Най-хубаво ще е да послушаш какво ти казвам и да си вървим в къщи.
Аз си останах на мястото и подир малко човекът ни настигна. Толкова беше бързал, че здравата се беше запъхтял и когато спря, не можеше да каже думица, ами само стърчеше пред нас и пухтеше, додето си поеме дъх. Беше стар, кажи-речи, колкото тате, само че вървеше много по-бързо от него и очите му изглеждаха малко диви и шареха неспокойно. Носеше стар работен комбинезон, който беше разпран на единия крачол и разпореното сякаш беше много старо, а той просто не е имал време да го.закърпи. На главата му беше килната една чудесна нова кафява шапка; сякаш току-що излязла от магазина. Обущата му обаче бяха съвсем съдрани и през тях се виждаха палците на краката му. Дупките бяха толкова големи, че обущата изглеждаха като разделени на две части. На шията си носеше голяма пъстра кърпа с червени и жълти шарки като тези, дето ги носят огнярите от товарните влакове на океанската линия, да не им се пълнят вратовете със сажди. Но най-много от всичко му трябваше едно бръснене, защото черните му бакенбарди бяха толкова големи, че стърчаха на всички страни като свинска четина.
— Мойто момче — каза той и ме изгледа хубавичко, — ти не беше ли синът на Морис Струп — Уилям?
— Да, сър — отвърнах веднага аз и се чудех отде ли може да ми знае името. — Да, сър, аз съм.
— Къде е баща ти? — попита той. — Къде ли се е запилял, а?
— Днес тате излезе рано-рано, че имал някаква работа в чифлика — му казах аз. — На излизане каза, че нямало да се върне до късно тази вечер.
— Аз съм чичо ти Нед — каза той и като се протегна, здравата ме стисна за рамото. — Не ме ли помниш, мойто момче?
— Не, сър — казах аз, като го гледах право в черните бакенбарди и си извъртах рамото, да не ме боли толкова.
— Последния път, като идва, ти беше ей такованка паленце — каза той и ме пусна. — Трябва да си бил съвсем малък, отде ще помниш чичо си Нед!
— Трябва да е било така — рекох аз.
Той се извърна и погледна нагоре по улицата към нашата къща. . — Как е майка ти напоследък? — попита той.
— Много добре се чувствува — казах аз и все се мъчех да се сетя дали съм го виждал някога. Тате имаше сума ти братя, пръснати къде ли не, и аз не бях виждал дори и половината. Мама казваше, че татевите роднини са си много добре, където са си, и тя много-много не държи да й идват на гости. Един път видях чичо Стет, който работеше в каторгата, но мама не го пусна да влезе в къщи и след като стоя един- два часа на стълбището, той стана и си отиде, и аз не го видях оттогава.
— Кой е този паметник, дето стърчи там? — попита чичо Нед и кимна към Хенсъм.
— Това е Хенсъм Браун, нашият ратай — му казах аз. — Хенсъм помага из къщи, когато има да се върши нещо.
— Хващам се на бас, че досега не се е случвало и един ден да си е изкарал хляба и спането — каза чичо Нед. — Не е ли тъй бе, приятелче?
— Аз… аз… аз — взе да заеква Хенсъм, както правеше винаги, когато е уплашен. — Аз… аз …
— Видя ли? — каза чичо Нед. — Какво ти казвам, а? Няма сили да излъже дори. Ако се събере всичката работа, дето я е свършил някога този паметник, няма да може да напълни и един напръстник. Не е ли тъй бе, приятелче?
— Аз … аз . .. аз . . . — каза Хенсъм и взе да отстъпва.
— Той си знае, че няма смисъл да лъже — каза чичо Нед и тръгна нататък.
Направи десетина крачки и спря.
— Накъде беше къщата, мойто момче? — попита той.
— Коя къща? — казах аз.
— Ами че къщата на татко ти и мама ти, мойто момче — засмя се той. — Да не мислиш, че ще дойда в града и няма да се обадя на твоите старци, а?
