— Какви обществени задължения? — попита тя и замръзна в люлеещия се стол права като дирек.
— Ами че ето как стои работата — каза Бен. — Градският съвет се събра снощи и взе решение да се засилят мерките срещу бездомните кучета, дето се шляят по улиците. Само преди два дена трябваше да гоня едно бясно куче да го застрелям и затова градският съвет смята, че е опасно толкова много кучета да беснеят из улиците. Те ми казаха, че трябва да се засилят мерките да се затварят всички бездомни кучета, които скитат по улиците. Аз им казах веднага, че и тъй и тъй не мога да се оправя с досегашната си работа и те се съгласиха да назначат сътрудник по издирването на бездомни и избягали кучета.
— Сътрудник за издирване на бездомни и избягали кучета ли? — каза мама и се надигна от стола. — Да не искаш да ми кажеш право в очите, Бен Саймънс, че мъжът ми става за кучкар? Защо ли не взема да те изгоня от къщи?
— Моля ви се, почакайте малко, мисис Струп — замоли се Бен. — По начало това не беше моя идея. Един от членовете на съвета сам заяви, че смята Морис за идеалния гражданин, който може да поеме това обществено задължение, и те гласуваха…
— Кучетата някак са навикнали да ми тичат по петите — каза старият. — Забелязал съм го, откак се помня. Кучетата сякаш имат склонност към мене…
— Млък, Морис! — кресна му мама. — През живота си не съм чувала такова обидно нещо!
— Ама, мисис Струп — каза Бен, — толкова велики политици са започнали с кучкарство. Фактически повечето от големите сенатори, конгресмени и шерифи са започнали политическата си кариера като кучкари. Днес едва ли може да се намери някой измежду политиците по високите места, който да не е започнал кариерата си като кучкар.
— Не ти вярвам! — каза мама. — Винаги съм считала политиците за нещо повече.
— Политиката е по-особена работа — каза Бен. — Правилата, дето важат за другите занаяти и служби, сякаш не прилягат за политиката. Политикът може да започне в самото начало на кариерата си като кучкар и додето разбереш, да се издигне нагоре. Точно това е, което прави политиката политика, а не нещо друго.
Мама се умълча и аз чух как столът й взе отново да поскърцва. Личеше си, че здравата се е замислила за това, дето й го каза Бен.
— Колкото повече си мисля — проговори тате, — толкова повече ми харесва тази идея. Винаги съм смятал, че трябва да се впусна по-нашироко в обществения живот. А пък то — да помогнеш с това-онова някой и друг ден, да свършиш тук-там по някоя работа, не е кой знае какво в края на краищата.
— Тогава ще трябва да поемеш това задължение, Морис — каза бързо Бен. — Ще бъде голям шанс за тебе. Не бива да го изпускаш.
Старият се умълча и се опита да види лицето nа мама в тъмното. Тя продължаваше да се люлее назад- напред и столът й поскърцваше равно-равно, както капят капките от канелката на кацата.
— Ами — каза бавно тате, като се кокореше в сумрака да види колкото може по-добре какво ще направи мама, — струва ми се, че това е нещо, което не мога да откажа. — Той почака да чуе какво ще каже мама. Тя не обръщаше никакво внимание на думите му. — Приемам предложението.
Бен стани.
— Чудесно, Морис! — каза бързо той и тръгна през верандата към стълбището. — Чудесно! Радвам се, че се съгласи. Утре сутрин, веднага след закуска, ще те чакам в града.
Бен заслиза по стълбите. Точно беше стигнал до долу и старият скочи и го извика.
— Бен — каза неспокойно той, — каква заплата ще плаща общината?
— Заплата ли?
— Ами, да — каза тате, като се изравни с него. — Каква заплата ще получавам, като стана сътрудник по издирване на бездомни и избягали кучета?
— Виж какво — каза бавно Бен, — то не е точно на заплата.
— Ами как? Как се казва тогава?
— На хонорар, Морис.
— На хонорар ли?
— Ами че, разбира се, Морис. Така се заплащат и най-добрите политически длъжности. Плаща се на хонорар.
— И какъв хонорар ще получавам? — попита го тате.
— Двайсет и пет цента за всяко куче, което хванеш и затвориш.
Старият не можа да каже нищо. Само стоеше и гледаше надолу в тъмната улица. Бен взе да се отдалечава.
— Да ти кажа право, малко съм разочарован — рече тате, — защото, кажи-речи, бях останал с впечатлението, че ще получавам заплата всяка събота вечер.
— Но работата с хонорарите, Морис, е, че няма граница колко пари можеш да си спечелиш. Когато ти дават заплата, ти си знаеш, че никога няма да вземеш повече, отколкото ти е определено. Но когато ти плащат на хонорар, печалбата ти няма граници.
— Прав си! — каза старият и цял светна. — Просто не бях го обмислил както трябва.
— Е — каза Бен и тръгна надолу по улицата, — значи, утре сутрин ще се видим. Лека нощ.
— Лека нощ, Бен — извика тате подире му. — Много съм ти задължен, дето ми даде възможност да поема тая работа.
Ние се качихме горе по стълбите на верандата. Мама беше влязла вътре да си легне.
— Нека хубавичко да си поспим тази вечер, мойто момче — ми каза той. — Утре здравата те трябва да поработим. Трябва да съберем сили. Хайде.
Ние влязохме вътре, съблякохме се и си легнахме. Старият дълго се мята и се въртя в леглото и аз го чувах как бълнува за всичките кучета из града, дето ги знаеше по име, докато не заспах.
На другата сутрин веднага след закуска тате си сложи шапката и отиде в града да търси Бен Саймънс. Ние не се спирахме да си губим времето по улиците, но старият ми каза после да го подсетя за Спарки, хрътката, дето спеше на предната веранда на мистър Франк Бин.
Най-сетне намерихме Бен Саймънс в бръснарницата, където беше се отбил да се обръсне. Когато влязохме, той целият беше потънал в сапунена пяна и затова не можа да каже нищо. Но веднага щом се поизправи, ни махна с ръка.
— Добро утро, Морис — каза той. — Готов ли си да почваш?
— Просто не мога да се сдържам вече, Бен — отвърна му тате.
— Аз ей сега идвам — каза Бен.
След като стана от стола и си нахлупи шапката, той каза на тате да излезе и да подбере всичките кучета, дето се скитат на свобода из улиците, и да ги затвори в голямата килия на затвора.
— И това ли е всичко? — попита тате.
— Това и нищо повече — му каза Бен.
Ние поехме бавно към другия край на града, като си отваряхме очите да не изпуснем някое куче. Сигурно повечето кучета още спяха по това време, защото не можахме да видим ни едно да шари из улиците. След около половин час старият се бръкна и извади един десетак.
— Дръж, мойто момче — каза той и ми го подаде, — тичай в месарницата и купи най-голямото парче месо, което може да се вземе за тия пари. Няма нужда да е прясно — само да е голямо?
Аз хукнах надолу по улицата, взех едно големичко парче месо и го донесох под сянката на магнолията, дето бях оставил тате. Той беше заспал, но когато го раздрусах и му показах месото, веднага скочи.
— Това ще ги поразмърда — каза той, като го подуши. — Хайде, мойто момче.
Ние тръгнахме по една друга улица и тате взе да люлее месото напред-назад. Додето се усетим, видяхме зад нас един петнист птичар, който подтичваше подире ни и душеше месото.
— Ето това се искаше, мойто момче — каза старият. — Няма по-подходящо нещо за такава работа от парче месо.
Той подсвирна на птичаря, а кучето размърда уши и започна да подтичва по-бързо. Скоро друго куче подуши месото и също заситни зад нас. Докато стигнем железопътната рампа, след нас вървяха вече седем кучета. Тате беше доволен от тази работа и ми каза да изтичам напред до затвора, и да отворя вратата на килията. Когато пристигна и той, въведе кучетата вътре и след това се измъкна навън с парчето месо, преди да успеят да го сръфат.
