— Само още един такъв тур и ще изкараме два долара — каза той. — Това са сума ти пари за едно просто ходене нагоре-надолу по улиците Най-сетне виждам защо хората толкова държали на политическите служби, Сега не бих искал да си разменя службата с когото и да било. Да си политик, било най-хубавата работа на света!
Ние тръгнахме нагоре по друга улица с парчето месо и преди да отминем втората пресечка, един породист шпаньол се измъкна изпод една къща и заситни след нас. На връщане към затвора можах да преброя пет кучета подире ни. После специално заобиколихме чак до къщата на мистър Франк Бин, за да дадем възможност на Спарки да подуши месото и да дойде с нас. Когато ги затворихме при другите, старият седна на земята и започна да смята с една кибритена клечка по пясъка.
— Прави малко повече от три долара, мойто момче — каза той и захвърли клечката. — Това са страшно много пари за такава дребна работа. И утре ако спечелим толкова, ще станат шест долара. До събота вечер ще ни се съберат осемнадесет-двадесет долара. Това са повече пари, отколкото съм мислил, че ще мога да видя някога накуп в живота си. Хайде да вървим в къщи да ядем. Стана обед.
Ние си отидохме в къщи и седнахме на масата, но мама не ни каза ни думица, а пък тате и пет пари не даваше вече. Наядохме се и излязохме вънка да си поседнем на сянка под бъзака.
След двайсет-трийсет минути аз видях Бен Саймънс да бърза нагоре по улицата. Старият спеше, ама аз го събудих, защото ми се стори, че Бен има да му каже нещо важно. Бен ни видя под бъзака и бързо прекоси двора.
— Морис — каза той, като сумтеше тежко тежко и едва успяваше да си поеме дъх, — откъде ги докопа всичките тези кучета, дето си ги набутал в затвора?
— О, ония ли? — каза старият и се надигна на лакът. — Ами че просто ги подбрах, както се следва. Нали съм длъжен да затварям всичко, що е бездомно и загубено, дето се шляе из улиците? Пак добре, че бяха само кучета, ами не се случиха крави или коне, или някакви си други там животни.
— Ама ти си затворил сетера на кмета, дето спечели наградата бе, Морис! — каза развълнувано той. — Освен това мисис Джозе Хендрикс каза, че й липсва шпаньола и аз го намерих при другите в затвора. Й най-добрата хрътка на мистър Бин и тя е при тях. Всичките ти кучета, от първото до последното, си имат господар и освен това за тях е заплатен редовният данък от по два долара. Не може току-тъй да затваряш хорските кучета, за които е платен данъкът.
— Те тичаха свободно из улиците — каза тате. — Аз излязох и направих един-два тура да огледам положението и просто така се случи, че налетях на сума ти кучета, дето ми изглеждаха съвсем бездомни. Мой дълг беше да ги затворя и аз така и направих.
— Как ги накара да влязат в затвора?
— Ами че, кажи-речи, сами си влязоха, Бен. Кучетата винаги, кой знае защо, обичат да вървят подире ми. Нали ти казах още снощи.
— Да не си ги примамил?
— Абе, не че съм ги примамвал — каза старият. — Впрочем сега се сетих, че имах едно малко парченце месо.
— Така си и мислех — каза Бен, свали шапка и взе да си бърше лицето с носната кърпа. — Знаех си, че има нещо бамбашка в тая работа.
Дълго време никой нищо не продума. След това Бен отново си нахлупи шапката и погледна стария.
— Струва ми се, че отсега нататък ще мога сам да се справям с кучетата, Морис — каза той. — Кучкарството май ще ти отнеме много от свободното време.
— Ами какво ще стане с трите долара хонорар, дето ги спечелих? — попита тате. — Аз съм си спечелил тоя хонорар, нали тъй?
— Виж, за това не съм съвсем сигурен — каза Бен. — Струва ми се, че градският съвет няма да иска да изплати парите точно сега. Кметът сигурно ще ме уволни, задето съм те оставил да затвориш наградения му сетер, ако взема да му представя сметкоразписка за хонорара. Едно от първите неща, които научих за политиката, това е, че никога не е много политично за един политик да настъпва друг политик по мазола. Май че ще е по-хубаво да оставим всичко така, както си беше. Няма сега да си губя службата заради тебе, Морис.
Старият кимна и отново се отпусна назад да си опре главата о дънера на бъзака.
— Струва ми се, че си прав, Бен — каза той.— Обществената работа като че ли отнема всичкото, време на човека, а пък аз и тъй и тъй не искам да се нагърбвам с работа, дето- ще ми отнема всичкото време.
НОЩТА, КОГАТО СТАРИЯТ СЕ ВЪРНА В КЪЩИ
Малко преди полунощ кучетата се разлаяха и мама стана да погледне през прозореца. Беше снежна нощ, кажи-речи, две седмици преди Коледа. След вечеря вятърът беше поутихнал малко, но от време на време още свиреше в стрехите. Беше точно такава бяла зимна нощ, когато ти е хубаво да си седиш в леглото и да се топлиш под юргана.
В хола лампата светеше, запило ние винаги оставяме една лампа да свети цяла нощ. Мама не запали лампата в стаята. Щом вътре в стаята беше тъмно, тя можеше да вижда по-добре какво става навън.
Отначало тя не рече ни думица. Кучетата завиха, а после пак залаяха. Те стояха вързани край къщи цяла нощ. Ако ги пуснехме, сигурно щяха да изхапят след мръкнало сума ти народ. Това беше добре дошло и за стария. Те сигурно щяха да изхапят и него, както и всекиго другиго, дето преди не са го и помирисвали.
— Ей го най-сетне! — каза мама и почука по прозореца с ключа от вратата. Тя не беше по-ядосана от друг път, ама и това й стигаше. Щом почукваше по черчевето с такива неща като ключа, туй винаги значеше, че не е на хубаво.
В тоя миг се чу такъв шум, сякаш каруца с два коня беше прекосила дъсчен мост. След това нещо разтърси къщата, като че някой беше взел чук и избил подпорите отдолу.
Това беше старият. В тъмното той опитваше предните стъпала и верандата да види дали ще издържат тежестта му. Той винаги се страхуваше, че като се връща в къщи, някой може да му е направил капан, да е разместил примерно дъските на верандата така, че да падне през тях и да лежи долу, додето мама го избута с метлата.
— Много често взе да се връща по късните часове — каза мама. — Омръзна ми вече!
— Искам да стана и да го видя — казах аз. — Мамо ма, моля ти се, нека да стана!
— Стой си в леглото, Уилям, и се завивай презглава! — каза мама и продължи да почуква по черчевето с ключа. — Като се домъкне баща ти тука, хич няма да е за гледане!
Аз застанах на колене и лакти и се завих с юргана. Като реших, че мама не гледа вече към мене, подигнах юргана точно колкото да виждам отвън.
Предната врата се отвори с трясък и горното стъкло едва не се строши. Старият пет пари не даваше нито за стъклото на вратата, нито за мебелите, нито за каквото и да е в къщи. Веднъж той си пристигна и така счупи мамината шевна машина, че мама доста време пести пари, за да я даде на поправка.
Никога не съм мислил, че старият може да дигне такава тупурдия. Той сякаш скачаше в хола да види дали може да продъни пода. Всички картини по стените се тресяха, а някои се изкривиха. Дори голямата снимка на баба Тъкър провисна на една страна.
Мама запали лампата и отиде до камината да раздуха огъня. Имаше сума ти червени въгленчета в пепелта. Тя ги раздуха е един вестник и сложи отгоре им трески. Щом треските се подхванаха, постави две- три дървета и седна до камината с гръб към огъня, да чака стария.
А той през цялото време блъскаше в хола, сякаш се мъчеше да изрита всички столове чак до другия край, към кухнята. По средата на хола изведнъж спря и рече нещо на някой, дето го беше довел със себе си.
Мама бързо скочи и си сложи пеньоара. Тя се погледна един-два пъти в огледалото и си оправи косата. Беше много чудно, че старият е довел някого със себе си по това време.
— Завивай се презглава и спи, както казах, Уилям! — каза мама.
— Искам да го видя! — молех се аз.
— Стига си спорил с мен, Уилям! — кресна тя и заудря с босата си пета по пода. — Прави, каквото ти казвам!
