Месопотамия са съществували изключително точни описания на това, което тогава са наричали „болестта на падането“, последвана от конвулсии. Нашите прадеди са смятали, че се е дължала на присъствието на демони, които обсебвали нечие тяло. Едва много по-късно гъркът Хипократ обяснил тези конвулсии с разстройство на мозъчните функции. Въпреки това и днес епилептиците са жертви на предразсъдъци.
— Така е, наистина. Когато това се случи, ужасно се изплаших.
— И тъй като ти ми спомена за предсказание, помолих моя приятел да потърси нещо в тази област. Според него повечето от учените са съгласни с твърдението, че макар и много известни личности да са страдали от тази болест, тя не дава свръхестествени способности на никого. Но някои прочути епилептици са успели да си създадат „мистичен ореол“, с който обяснявали пристъпите си на околните.
— Кои са тези прочути епилептици?
— Наполеон, Александър Велики, Данте. Ще трябва да съкратя списъка с имената, тъй като теб те интересува пророческата дарба на момчето. Впрочем, как му е името?
— Не го познаваш, пък и винаги когато идваш да ме прегледаш, бързаш за друг преглед. Няма ли да е по-добре да продължиш?
— Учени, които изследват Библията, твърдят, че апостол Павел е бил епилептик. Позовават се на факта, че по пътя към Дамаск той видял силна светлина до себе си, която го заслепила и го хвърлила на земята, след което в продължение на няколко дни не можал нито да яде, нито да пие. В медицинската литература това състояние се нарича „темпорална епилепсия“.
— Не вярвам Църквата да е съгласна с подобно твърдение.
— Аз самият също не съм съгласен, но така пише в медицинската литература. Освен това има и епилептици, у които се проявява тенденция към самоунищожение, какъвто е случаят с Ван Гог: той самият е описал конвулсиите си като „вътрешни бури“. В болницата в Сен Реми, където е бил настанен, един от болногледачите е присъствал на такъв пристъп.
— Поне е успял да превърне саморазрушителния си порив в картини, пресъздаващи нов свят.
— Съществуват предположения, че Луис Карол е написал
— В такъв случай излиза, че епилептиците имат дарба за изкуство.
— Нищо подобно. Става така, че някои от тях, посветили се на изкуството, се прочуват, и хората правят асоциация между болестта и темите в творчеството им. Литературата е пълна с примери на писатели, за които се подозира или е потвърдена подобна диагноза: Молиер, Едгар Алан По, Флобер. Достоевски е получил първия си пристъп на девет години и казва, че впоследствие тези кризи са били последвани или от моменти на пълна хармония с живота, или от моменти на дълбока депресия. Моля те, не се впечатлявай толкова от тези неща. Да не би да си помислиш, че и ти можеш да получиш епилепсия след злополуката? Не си спомням за случай на епилепсия, предизвикана от удар с мотоциклет.
— Вече ти казах, че става дума за един познат.
— Съществува ли наистина това момче с ясновидските способности, или ти го измисли, защото смяташ, че си припаднал, слизайки на платното?
— Нищо подобно, изобщо не искам да научавам симптомите на болестите. Всеки път, когато чета някоя книга на медицинска тема, започвам да усещам всичко, описано в нея.
— Ще ти призная нещо, но те моля да не ми се сърдиш: мисля, че произшествието беше от голяма полза за теб. Сега изглеждаш по-спокоен, по-малко обсебен от твоята фикс-идея. Наистина, когато се озовем близо до смъртта, това винаги ни помага после да живеем по-добре. Каза ми го жена ти, давайки ми парче плат, изцапано с кръв, което винаги нося със себе си, макар че като лекар аз всеки ден съм близо до смъртта.
— Тя обясни ли ти защо ти дава парчето плат?
— Много ласкаво описа начина, по който изпълнявам професионалните си задължения. Каза ми, че съчетавам техниката с интуицията, дисциплината с любовта. Разказа ми, че някакъв войник я помолил, преди да умре, да съблече ризата му, да я нареже на парчета и да ги раздаде на хората, които искрено се опитват да покажат света такъв, какъвто е в действителност. Като имам предвид книгите ти, предполагам, че и ти имаш парцалче от тази риза.
— Нямам.
— А знаеш ли защо?
— Знам. По-точно казано, сега започвам да се досещам.
— И тъй като съм ти не само личен лекар, но и приятел, ще ми позволиш ли да ти дам един съвет? Епилептикът, който ти е казал, че може да предсказва бъдещето, нищо не разбира от медицина.
Загреб, Хърватия.
6:30 сутринта.
Стоим с Мари пред един замръзнал фонтан, пролетта тази година явно е решила да не настъпва — както изглежда, от зимата ще се озовем направо в лятото. В средата на фонтана се издига колона със статуя върху нея.
През целия следобед давах интервюта и ми омръзна да говоря за новата си книга. Въпросите на журналистите са винаги едни и същи: дали жена ми е прочела книгата (отговарям, че не знам), дали не смятам, че критиката се отнася несправедливо към мен (какво?), дали фактът, че съм написал
След като интервютата приключват, идва ред на вечерята с издателите, която е част от ритуала. На масата са насядали местните величия, които ме прекъсват всеки път, когато поставям вилицата в устата си, за да ми зададат винаги един и същ въпрос: „Откъде черпите вдъхновение?“ Опитвам се да ям, но трябва да съм любезен, да разговарям, да изпълнявам ролята си на знаменитост, да разказвам интересни истории, да правя добро впечатление. Знам, че издателите са герои — никога не знаят дали една книга ще има успех. Биха могли вместо книги да продават банани или сапуни, поне е по-сигурно. Издателите не са нито суетни, нито егоцентрични, не се сърдят, че представянето не е добре организирано или че книгата я няма в някоя книжарница.
След вечерята следва обичайният маршрут: искат да ми покажат всичко — паметници, исторически места, най-посещаваните барове. И винаги ме придружава гид, който знае абсолютно всичко и напълва главата ми с информация. Трябва да се преструвам, че слушам много внимателно, и да задавам въпроси от време на време, за да покажа, че ми е интересно. Видял съм всички паметници, музеи и исторически места във всички градове, в които съм бил да представя книгите си. Не си спомням обаче абсолютно нищо. В съзнанието ми остават само неочакваните неща, срещите с читатели, баровете, улиците, по които случайно съм минал, завил съм зад ъгъла и съм видял нещо прекрасно.
Възнамерявам някой ден да напиша туристически справочник, който да съдържа само карти, адреси на хотели и много бели страници: така хората ще избират свой собствен маршрут, ще откриват сами ресторантите, паметниците и останалите красиви неща, които всеки град притежава и които никога не са описани, защото „историята, която са ни разказали“, не ги е включила в раздела „задължителни посещения“.
Вече съм бил в Загреб. И този фонтан — макар и да не фигурира в нито един туристически справочник за града — за мен е най-важното нещо тук, защото е красив, защото го открих случайно и защото е свързан с един епизод от живота ми. Преди много години, когато бях млад и обикалях света в търсене на приключения, седнах на това място, където се намирам сега, с един хърватски художник, който през повечето време бе пътешествал с мен. Аз смятах да продължа за Турция, а той бе решил да се прибере у дома.
Докато се сбогувахме на това място, изпихме две бутилки вино, припомняйки си всичко, което ни се
