Статията! Нима Естер отново се е превърнала в Захир и е обсебила изцяло мислите ми?
Нищо подобно: когато ми се налага да свърша нещо спешно, изискващо творческа енергия, работя точно по този начин — стигам почти до истерия, решавам да се откажа и точно тогава текстът се появява. Опитвал съм да действам по друг начин, да не правя нещата в последния момент, а много преди това, но, изглежда, че въображението ми функционира само когато върху него е упражнен огромен натиск. Не мога да проявя неуважение към Банката за услуги, трябва да напиша три страници върху — представете си само! — проблемите в отношенията между мъжа и жената. Точно аз! Издателите обаче смятат, че авторът на
Опитвам се да вляза в интернет, но напразно: от деня, в който разруших връзката, постоянно има някакви проблеми. Виках какви ли не специалисти и когато те благоволяваха да се появят, твърдяха, че на компютъра му няма нищо. Питаха ме какво не е наред, тестваха го за половин час, променяха настройки, уверяваха ме, че проблемът не е в моя компютър, а в доставчика. Оставях се да ме убедят, дори се чувствах смешен, че съм ги извикал, след като всичко функционира прекрасно. Но само след два-три часа компютърът отново отказваше да работи и връзката пак се разпадаше. След месеци на физически и психически тормоз съм принуден да приема, че техниката е по-силна и по-могъща от мен: работи когато си поиска, а щом не иска, по-добре да прочета някой вестник, да се поразходя, да изчакам да се оправи настроението на кабелите и телефонните връзки и тя да реши да проработи отново. Разбрах, че не съм й господар и че тя има свой собствен живот.
Опитвам още един-два пъти, макар да знам — от личен опит, — че е най-добре да се откажа от търсенето. Интернет, най-голямата библиотека на света, в този момент е затворил вратите си за мен. Защо пък да не прочета някое списание, може да ми хрумне нещо. Вземам пристигналата този ден поща и попадам на странно интервю с някаква жена, която току-що е публикувала книга върху — представете си само! — любовта. Тази тема като че ли не спира да ме преследва.
Журналистът я пита дали единственият начин човек да достигне до щастието е да срещне любовта. Жената отговаря отрицателно:
„Идеята, че любовта носи щастие, е наложена сравнително скоро, в края на XVII век. От този момент насетне хората се стремят да вярват, че любовта трае вечно и че бракът е най-подходящата форма за нейното проявление. В миналото хората не са били толкова оптимистично настроени относно дълголетието на страстта. Историята на Ромео и Жулиета не е щастлива, а трагична. През последните десетилетия очакванията на хората, че именно бракът е пътят за реализация на личността, се увеличиха много. Ала заедно с това се увеличиха и разочарованието, и неудовлетвореността.“
Твърде смело мнение, но не мога да го използвам за статията си — най-вече защото не съм напълно съгласен с него. Изваждам от полицата една книга, която няма нищо общо с отношенията между мъжа и жената:
Разлиствам книгата и изведнъж попадам на нещо, което ме изненадва.
„Удобното извинение“: в живота ни винаги има събитие, върху което да прехвърлим вината за това, че сме спрели да вървим напред. Някоя психическа травма, особено горчиво поражение, любовно разочарование или дори победа, която не сме осъзнали, ни изплашва и не ни позволява да продължим. Развивайки скритите си способности, магьосникът трябва най-напред да се освободи от „удобното извинение“, като за целта е нужно да преразгледа целия си живот и да го открие.
Удобното извинение! Това ми напомняше на думите на моя учител по стрелба с лък — единственият спорт, който ми харесва, — че всяко пускане на стрелата е неповторимо и е безсмислено да се опитваме да се учим от точните или неточните си попадения. Важното е да пробваме стотици, хиляди пъти, докато се освободим от мисълта, че трябва да улучим мишената, и самите ние не се превърнем в стрела, лък и цел. И в този миг енергията на „нещото“ (учителят ми по киудо, японската стрелба с лък, която практикувах, никога не използваше думата „Бог“) започва да насочва движенията ни и ние пускаме стрелата не когато пожелаем, а когато „нещото“ реши, че е дошъл моментът.
Удобното извинение. Една друга страна от моята лична история започва да излиза наяве. Колко хубаво би било Мари да е до мен в този момент! Изпитвам нужда да говоря за себе си, за детството си, да й разкажа как като малък постоянно се биех с другите и ги побеждавах, защото бях най-големият в класа. Веднъж обаче братовчед ми ме наби и аз реших, че никога повече няма да съм победител в сбиванията. От този миг насетне избягвах всякакъв физически сблъсък, макар много пъти да са ме смятали за страхливец и да съм изпадал в унизителни ситуации пред момичета и приятели.
Удобното извинение. Две години се учих да свиря на виола: отначало напредвах бързо, но след като стигнах до определено ниво, спрях да прогресирам. Бях открил, че други деца напредват по-бързо от мен, почувствах, че съм посредствен, реших да не се излагам и престанах да се интересувам от виолата. Същото се случи с играта на билярд и футбола, с карането на колело: научавах достатъчно, за да се справям горе- долу добре, но идваше един момент, след който не напредвах повече.
Защо?
Защото историята, която са ни разказали, ни учи, че в определен етап от живота си ние „стигаме до границите на нашите възможности“. Неведнъж си спомнях как се борех срещу писателското си призвание и как Естер никога не приемаше удобното извинение да диктува правилата на мечтата ми. Този простичък откъс, който току-що бях прочел, подкрепяше идеята, че трябва да забравим личната си история и да се оставим единствено на инстинкта си, развит благодарение на трагедиите и трудностите, които сме преживели: така са постъпвали магьосниците в Мексико, това препоръчваха и номадите от степите на Централна Азия.
Удобното извинение: „В живота ни винаги има събитие, върху което да прехвърлим вината за това, че сме спрели да вървим напред.“
Тези думи сякаш бяха написани както за браковете изобщо, така и за връзката ми с Естер в частност.
Да, ще мога да напиша статията за списанието. Седнах пред компютъра и за половин час черновата бе готова, а аз бях доволен от резултата. Бях преразказал под формата на диалог един разговор, който наистина се бе състоял в хотелска стая в Амстердам след поредния претоварен ден на представяне на моя книга, обичайната вечеря, посещението на туристическите забележителности и т.н.
В статията ми не фигурират имената на събеседниците и отношенията между тях. В реалния живот Естер, облечена с пуловер, гледа канала, който минава под прозорците ни. Все още не е военен кореспондент, в очите й все още има радост, обожава работата си, придружава ме винаги когато може и за нас животът продължава да е едно голямо приключение. Аз лежа мълчаливо на спалнята, мисълта ми е далеч от разговора, а от ума ми не излиза програмата за следващия ден.
— Миналата седмица интервюирах един полицейски инспектор. Разказа ми как успява да изтръгне по- голямата част от необходимата му информация: като използва техника, която наричат „студено/топло“. Обикновено разпита започва полицай, който се държи грубо, заплашва, че за него правилата не важат, крещи, удря по масата. И когато затворникът се изплаши, влиза „добрият“ полицай, накарва колегата си да спре, предлага на задържания цигара, държи се приятелски с него и по този начин получава това, което иска.
— Известно ми е.
— Той обаче ми разказа и още нещо, което ме ужаси. През 1972 година група учени от Станфордския университет в САЩ решили да създадат „изкуствен“ затвор, за да проучат психологията на полицейските разпити: подбрали двайсет и четири студенти доброволци и ги разделили на „пазачи“ и „престъпници“.
В края на първата седмица се наложило да прекъснат опита: „Пазачите“, момчета и момичета с нормална ценностна система, от добри семейства, се превърнали в същински чудовища. Мъченията станали ежедневна практика, а изнасилванията на „затворниците“ се възприемали като нещо естествено. Студентите, които участвали в проекта — както „пазачите“, така и „престъпниците“, — получили толкова дълбоки психически травми, че се наложило да останат дълго време под медицинско наблюдение и опитът
