Поколебах се дали да не вляза в някой бар и да си поръчам питие — със сигурност щяха да ме познаят и някой щеше да ме покани да седна на неговата маса. Устоях обаче на изкушението и реших да изживея този момент докрай. Открих, че няма нищо по-лошо от това да чувстваш как на останалите им е все едно дали съществуваш, или не, как изобщо не се интересуват какво мислиш за живота, как светът може да мине прекрасно и без твоето неудобно присъствие.
Започнах да се питам колко ли милиона души в този момент — независимо, че са богати, красиви, очарователни — са убедени, че са излишни, нещастни, защото са сами тази вечер, предишната вечер също са били сами, а може би ще бъдат сами и утре. Студенти, които няма с кого да излязат, възрастни, седнали пред телевизорите, сякаш те са последното им спасение, бизнесмени в хотелските си стаи, питащи се дали това, което правят, има смисъл, жени, които цял следобед са се гримирали и са си правили прически, за да отидат в някой бар, преструвайки се, че са там не за да си търсят компания, а само за да се уверят, че все още са привлекателни. Ала когато мъжете ги забележат и се опитат да завържат разговор с тях, те ги отблъскват с надменно изражение, защото изпитват комплекс за малоценност, страхуват се да не би мъжете да открият, че са самотни майки или че работят нещо безинтересно, или че не са в състояние да разговарят за политика, понеже са заети от сутрин до вечер, за да си изкарват прехраната, и нямат време да четат вестници.
Хора, които се поглеждат в огледалото и решават, че са грозни, и понеже смятат, че красотата е от първостепенно значение, се примиряват с това да прекарват времето си в разглеждане на списания за красиви, богати и известни личности. Мъже и жени, които току-що са вечеряли и биха искали да си поговорят, както са правели по-рано, но сега имат други задължения, по-важни неща за вършене, отлагат разговора за утре, а това „утре“ никога не настъпва.
В същия този ден бях обядвал с една позната, която току-що се бе развела и по този повод ми заяви: „Сега разполагам с всичката свобода, за която съм мечтала.“ Какво заблуждение! Никой не желае точно такъв вид свобода, всички искаме да сме обвързани, да има някой до нас, с когото да разглеждаме красотите на Женева, да обсъждаме книги, интервюта, филми или просто да си разделим един сандвич, защото нямаме достатъчно пари, за да си купим два. По-добре да изядеш само половин сандвич, но да не си сам! По-добре една жена да бъде принудена да прекъсне разходката си, защото мъжът й бърза да се прибере вкъщи, за да гледа важен мач по телевизията, или един мъж да не успее да довърши изречението си за кулата на катедралата, защото жена му спира пред някоя витрина, отколкото всеки от тях да има Женева за себе си и да разполага с всичкото време и спокойствие на света, за да я разгледа.
По-добре да останеш гладен, отколкото да останеш сам. Защото, когато си сам — не говоря за самотата, която сами сме избрали, а за тази самота, която сме принудени да приемем, — сякаш преставаш да бъдеш част от човешкия род. В красивия хотел на другия бряг на реката ме очакваше удобният ми апартамент, любезният персонал, първокласното обслужване — и всичко това ме караше да се чувствам още по-зле, защото трябваше да съм доволен и щастлив от постигнатото.
По пътя към хотела срещнах други хора в моето положение и забелязах, че погледите им са различни: на някои бяха арогантни, защото предпочитаха да се преструват, че сами са избрали самотата в тази красива вечер, а на други бяха тъжни, тъй като се срамуваха, че са сами.
Разказвам всичко това, защото наскоро си спомних за един хотел в Амстердам, за една жена, която тогава беше до мен, говореше с мен, разказваше ми живота си. Споделям пред вас всичко това, тъй като макар и според Еклисиаст да има време за раздиране и време за съшиване, понякога времето за раздиране нанася много дълбоки рани. Защото има нещо още по-лошо от това да вървиш самотен и нещастен из Женева и то е да си с някого и да го караш да се чувства така, сякаш той е без каквото и да било значение за твоя живот.
За миг се възцари тишина, след което хората започнаха да ръкопляскат.
Пристигнах в един опасен парижки квартал, за който се твърдеше, че е средище на изключително интересен културен живот. Нужно ми беше доста време, докато разпозная в лошо облечената групичка пред мен актьорите, които всеки четвъртък в снежнобели одежди изнасяха представление в арменския ресторант.
— Защо сте се дегизирали така? Тези дрехи в някой филм ли сте ги видели?
— Не сме се дегизирали — отвърна Михаил. — Когато отиваш на официална вечеря, ти също се преобличаш, нали? А на игрище за голф пак ли ще се появиш с костюм и вратовръзка?
— Тогава ще формулирам по друг начин въпроса си: защо сте решили да подражавате на бездомните младежи?
— Защото в този миг ние също сме бездомни младежи. Или по-точно четирима младежи и двама възрастни.
— За последен път ще променя въпроса си: какво правите тук, облечени по този начин?
— В ресторанта храним телата си и говорим за Енергията на хората, които имат какво да губят. А когато сме сред просяците, ние храним душите си и разговаряме с онези, които нямат какво да изгубят. Но нека сега да пристъпим към най-важната част от нашата работа: да се срещнем с невидимото движение, което обновява света — хора, които изживяват днешния ден така, сякаш е последен, за разлика от възрастните, които го изживяват така, сякаш е първи.
Михаил говореше за нещо, което бях забелязал и което с всеки изминал ден вземаше все по-големи размери: младежи, облечени по този начин, с мръсни, но изключително екстравагантни дрехи, вдъхновени от военни униформи или от научнофантастични филми. Всички имаха пиърсинг. Прическите им бяха различни. Много често подобни групички водеха със себе си по една немска овчарка със страшен вид. Преди време бях попитал един приятел защо винаги водят
Започнаха да си подават бутилка водка — пиеха същото нещо, когато бяхме с просяците, и се запитах дали не се дължи на произхода на Михаил. Отпих една глътка, представяйки си какво ли биха си помислили хората, ако ме видеха тук.
Реших, че може би ще си кажат: „Сигурно проучва нещо за новата си книга“, и се успокоих.
— Готов съм да отида при Естер, но ми трябва малко повече информация, защото изобщо не познавам страната ти.
— Ще дойда с теб.
— Какво?
Това не го бях предвидил. Представях си пътуването като завръщане към всичко онова, което бях изгубил вътре в себе си. Завръщане, което щеше да приключи някъде в азиатските степи — един много интимен, много личен акт, без свидетели.
— Ще дойда, ако ми платиш билета, разбира се. Но трябва да се върна в Казахстан, изпитвам носталгия по родината си.
— Но нали ти работиш тук? Не трябва ли всеки четвъртък да бъдеш в ресторанта заради спектакъла?
— Държиш да го наричаш спектакъл. Вече ти казах, че е просто среща, чрез която възкресяваме това, което сме изгубили: традицията да разговаряме. Но не се безпокой, Анастасия — и той посочи момичето с пиърсинг на носа — развива дарбата си и ще се погрижи за всичко, докато ме няма.
— Той ревнува — каза Алма, жената, която удряше дайрето и разказваше истории към края на „срещата“.
— Логично е — намеси се този път другото момче, облечено изцяло в кожени дрехи с метални синджири, безопасни игли и украшения, подобни на ножчета за бръснене. — Михаил е по-млад, по-хубав, има по-дълбока връзка с Енергията.
— Но не е нито толкова известен, нито толкова богат, нито толкова тясно свързан с властимащите — каза Анастасия. — От женска гледна точка нещата се уравновесяват и двамата имат еднакви шансове.
Всички освен мен се разсмяха, а бутилката с водка направи още една обиколка. Учудвах се на себе си: от много години не бях седял на земята на някоя парижка улица и сега това ми доставяше удоволствие.
— По всичко личи, че вашето племе е по-голямо, отколкото си мислите. Разпръснато е от Айфеловата кула до град Тарб, където бях наскоро. Не мога да разбера какво точно се случва.
