света.
Никой от групата не ми се притече на помощ; наложи се да платя едно евро, за да получа отговор.
— Това, което още е тук, е лентата. Ние я вързахме. Ако се вгледаш, ще видиш, че няма никакъв ремонт, нищо, само тази глупава пластмасова червено-бяла лента, пречеща на хората да минават по глупавия тротоар. Никой не пита обаче защо тя е тук: слизат от бордюра, вървят по платното, рискувайки да бъдат блъснати от някоя кола, и отново се качват по-нататък. Впрочем като че ли четох, че ти самият си претърпял злополука, истина ли е?
— Да, и то именно защото слязох на платното.
— Не се притеснявай: когато хората го правят, удвояват вниманието си. Точно това ни накара да опънем лентата — да ги принудим да се вгледат в случващото се наоколо.
— Нищо подобно — намеси се момичето, което ми харесваше. — Това е само шега, направихме го, за да се посмеем на хората, които се подчиняват на нещо, без да знаят какво е то. Няма причина, а и не е толкова важно и никой няма да бъде блъснат.
Групата ставаше все по-голяма, вече бяха единайсет души и две немски овчарки. Престанаха да просят, защото никой не смееше да се доближи до тази дивашка банда, която сякаш се забавляваше да плаши хората. Алкохолът свърши, всички отправиха погледи към мен, сякаш бях длъжен да им го осигуря, за да се напият, и ме помолиха да купя още една бутилка. Разбрах, че това е моят „паспорт“ за странстването, и тръгнах да търся магазин.
Момичето, което бях харесал — и което би могло да ми е дъщеря, — като че ли забеляза погледа ми и ме заговори. Знаех, че го прави от предизвикателство, но приех. Не ми разказа нищо за личния си живот, а ме попита дали зная колко винетки и колко осветителни стълба има на гърба на една десетдоларова банкнота.
— Винетки и осветителни стълбове ли?
— Не знаеш. Защото не цениш парите. Запомни тогава, че на банкнотата са изобразени четири винетки и единайсет осветителни стълба.
Четири винетки и единайсет осветителни стълба? Зарекох се да проверя следващия път, когато ми попадне такава банкнота.
— А използвате ли дрога?
— Малко, предпочитаме алкохола. Но не в големи количества, това не е в стила ни. Дрогата е за вашето поколение, не е ли истина? Майка ми например се дрогира, като готви за семейството, като непрекъснато разтребва жилището, като страда за мен. А когато бизнесът на татко не върви, тя пак страда. Можеш ли да си представиш? Тя страда! Страда за мен, за баща ми, за братята ми, за всичко. И тъй като аз трябваше да изразходвам цялата си енергия, за да се преструвам непрекъснато, че съм щастлива, реших, че ще е по- добре да напусна дома си.
Какво пък, това беше още една лична история.
— Подобно на жена ви — каза един рус младеж с пиърсинг на клепача. — Тя също е напуснала дома ви: дали защото е трябвало да се преструва, че е щастлива?
И тук ли? Дали Естер бе дала на някой от тях изцапано с кръв парцалче?
— Тя също е страдала — засмя се Лукреция. — Но доколкото ни е известно, вече не страда: това се казва смелост!
— Какво е правила жена ми тук?
— Придружаваше монголеца, споделяше неговите странни идеи за любовта, които започваме да разбираме едва сега. И задаваше въпроси. Разказваше своята история. Един прекрасен ден спря да задава въпроси и да разказва историята си: каза, че се е изморила да протестира. Предложихме й да зареже всичко и да дойде с нас, бяхме планирали едно пътуване в Северна Африка. Тя благодари за поканата, обясни, че има други планове и че ще пътува в противоположната посока.
— Чел ли си новата му книга? — попита Анастасия.
— Казаха ми, че е прекалено романтична, няма да ми е интересна. Кога ще си купим алкохол, за да се напием?
Хората ни правеха път, сякаш бяхме самураи, които влизаха в някакво село, бандити, пристигащи в някой град на дивия Запад, варвари, превземащи Рим. И въпреки че нито един от групата не се държеше заплашително, агресивността беше в дрехите, в пиърсинга, в това, че разговаряхме на висок глас и бяхме различни. Най-сетне намерихме един магазин за алкохолни напитки: за мой ужас всички влязоха и започнаха да пипат стоките по рафтовете.
Кого от тях познавах? Единствено Михаил, но дори и за него не бях сигурен, че ми е разказал истинската си история. А ако откраднат нещо? Ако някой от тях носи оръжие? Аз бях част от групата — нямаше ли вината да падне върху мен, понеже бях най-възрастният?
Мъжът на касата не откъсваше поглед от огледалото, монтирано на тавана на магазинчето. Знаейки, че той се страхува, младежите от групата се разпръснаха из помещението, правеха си знаци един на друг, напрежението растеше. За да прекратя всичко това, грабнах три бутилки водка и веднага се запътих към касата.
Някаква жена, която беше преди мен и плащаше кутия цигари, подхвърли, че по нейно време в Париж е имало бохеми и артисти, но не е имало банди от безпризорни, които да заплашват хората. След което препоръча на касиера да извика полиция.
— Сигурна съм, че ще се случи нещо лошо в близките минути — пошушна му тя.
Мъжът на касата беше силно уплашен от това нашествие в малкия му магазин, плод на дългогодишен труд, на много заеми, и в който вероятно сутрин работеше синът му, следобед — жена му, а вечер — той самият. Кимна на жената и разбрах, че вече е извикал полицията.
Ненавиждам да се забърквам в истории, които не ме засягат. Ала ненавиждам също така да бъда страхлив — всеки път, когато това се случи, изгубвам самоуважението си поне за една седмица.
— Не се тревожете…
Но вече беше късно.
Влязоха двама полицаи, собственикът им кимна, но младежите, облечени като извънземни, не им обърнаха никакво внимание — сблъсъкът с представителите на властта беше част от предизвикателството. Сигурно вече им се беше случвало много пъти. Знаеха, че не са извършили никакво престъпление (ако не се брои нарушаването на законите на модата, но дори и то можеше да отпадне през следващия сезон). Може би се страхуваха, но не го показваха, а продължаваха да говорят помежду си прекалено високо.
— Вчера гледах един комик, който предложи следното: в личните карти на всички глупаци изрично да бъде написано, че са такива — каза Анастасия, без да се обръща конкретно към някого. — Така поне ще знаем с кого си имаме работа.
— Глупаците наистина са заплаха за обществото — отвърна момичето с ангелското лице и с дрехи на вампир, което преди малко говореше с мен за винетките и осветителните стълбове върху десетдоларовата банкнота. — Трябва да бъдат подлагани на тест веднъж в годината и да им се издава разрешително за движение по улиците, така както на шофьорите са им нужни шофьорски книжки, за да кормуват.
Полицаите, които едва ли бяха по-възрастни от тези младежи, си мълчаха.
— Знаеш ли какво ми се иска да направя? — чух гласа на Михаил, когото не виждах, защото бе скрит зад един рафт. — Да разменя етикетите на всички тези стоки. Хората ще се объркат тотално: няма да знаят кое се яде топло, студено, варено, пържено. Защото, ако не четат инструкции, те не знаят как да си приготвят храната. Изгубили са инстинкта си.
Всички останали, които преди него бяха казали нещо, се изразяваха на перфектен парижки френски. Михаил обаче имаше акцент.
— Покажете ми паспорта си — каза му единият от полицаите.
— Той е с мен.
Думите съвсем естествено излязоха от устата ми, макар и да знаех, че това може да означава нов скандал. Полицаят ме погледна.
— Не говоря на вас. Но тъй като се намесихте и сте с тази група, надявам се да имате документ, който да удостоверява самоличността ви. Тъкмо ще ни обясните защо сте заобиколен от хора, които са два пъти по-млади от вас, и им купувате водка.
Не бях длъжен да му показвам документите си — законът не изискваше да ги нося със себе си. Но си
