— Мога да ти гарантирам, че се простира по-далеч и от Тарб и следва такива интересни пътища като пътя до Сантяго например. Членовете му заминават някъде във Франция или в Европа, заклевайки се, че ще бъдат част от едно общество, което е извън обществото. Боят се да не би един ден да се върнат по домовете си, да започнат работа, да се оженят — ще се борят срещу това колкото е възможно по-дълго. Едновременно са и бедни, и богати, но парите не ги интересуват особено. Съвсем различни са от останалите, но когато вървят по улиците, хората се преструват, че не ги виждат, защото се страхуват.
— Необходима ли е цялата тази агресивност?
— Необходима е: страстта да разрушаваш всъщност е творческа страст. Ако не сме агресивни, в скоро време бутиците ще са пълни с дрехи като нашите, ще се публикуват списания, посветени на новото движение, „което помита света с революционните си навици“, телевизионните програми ще включат предавания, посветени на племето, социолозите ще напишат трактати, психолозите ще започнат да дават съвети на семействата — и всичко ще изгуби силата си. Следователно, колкото по-малко знаят, толкова по- добре: нашата атака действа като защита.
— Дойдох само за да поискам определени сведения, а не за друго. Може би фактът, че ще прекарам днешната вечер във вашата компания, наистина ще ме обогати, ще ми помогне да се отдалеча още повече от личната си история, която не ми позволява подобни изживявания. Нямам обаче никакво намерение да вземам когото и да било със себе си по време на моето пътуване; ако не получа помощ, Банката за услуги ще ми осигури необходимите контакти. Освен това тръгвам след два дни — утре ми предстои важна вечеря, но после имам две свободни седмици.
Михаил се поколеба.
— Ти решаваш: имаш картата, името на селото, няма да ти е трудно да откриеш къщата, в която тя живее. Според мен обаче Банката за услуги може да ти помогне да стигнеш до Алма Ата, но не и по-далеч, защото законите на степта са различни. Освен това ми се струва, че съм направил няколко вноски по твоята сметка в Банката за услуги, не мислиш ли? Сега е моментът да ми се отплатиш. Мъчно ми е за майка ми.
Той беше прав.
— Време е да започваме да работим — прекъсна го съпругът на Алма.
— Защо искаш да дойдеш с мен, Михаил? Само защото ти е мъчно за майка ти?
Ала той не отговори. Мъжът започна да удря там-тама, Алма — дайрето, а останалите просеха от минувачите. Защо Михаил искаше да дойде с мен? И как да използвам Банката за услуги в степта, след като там не познавам абсолютно никого? Можех да получа виза от посолството на Казахстан, да наема кола от някоя агенция и гид от посолството на Франция в Алма Ата — какво повече би ми потрябвало?
Стоях неподвижно, наблюдавайки групата, без да знам какво да правя. Моментът не беше подходящ да обсъждам пътуването си, имах работа, приятелката ми ме чакаше вкъщи. Защо не се сбогувам и не си тръгна?
Защото се чувствах свободен. Правех неща, които не бях вършил от много години, освобождавах пространства в душата си за нови преживявания, изгонвайки
Водката свърши и бе заменена с ром. Мразя рома, но нямаше нищо друго, така че трябваше да се примиря. Мъжът и жената удряха там-тама и дайрето, а когато някой се осмеляваше да мине наблизо, едно от момичетата протягаше ръка, изпросвайки по някоя монета. Минувачът обикновено ускоряваше ход, но винаги чуваше „благодаря, приятна вечер“. Един човек, след като видя, че не го нападат, а му благодарят, се върна и остави някакви пари.
След като присъствах на тази сцена в разстояние на десет минути, като през това време никой от групата не ме заговори, отидох в един бар, купих две бутилки водка, върнах се и излях рома в канавката. На Анастасия жестът ми като че ли й хареса и аз се опитах да завържа разговор с нея:
— Можеш ли да ми обясниш защо ви е този пиърсинг?
— А на вас защо са ви бижутата? Обувките с високи токчета? Защо жените ви носят деколтирани рокли през зимата?
— Това не е отговор.
— Имаме пиърсинг, защото сме новите варвари, превземащи Рим. И тъй като никой не носи униформа, трябва да имаме нещо, по което да се познава, че принадлежим към нашествениците.
Думите й прозвучаха така, сякаш тези младежи изживяваха много важен исторически момент; но за онези, които сега се прибираха вкъщи, не бяха нищо друго освен една банда безпризорни безделници, които изпълваха улиците на Париж, смущаваха туристите (а те бяха много важни за местната икономика) и довеждаха до лудост родителите си, които им бяха дали живот, а не можеха да ги контролират.
И аз бях като тях преди години, когато хипи движението се опитваше да покаже силата си — мега рок концертите, дългите коси, пъстрите дрехи, символът на викингите, пръстите във формата на V, означаващи „мир и любов“. Накрая хипитата се превърнаха според Михаил в поредния продукт за консумация, изчезнаха от лицето на земята, унищожиха иконите си.
По улицата вървеше някакъв мъж. Младежът с кожените дрехи и безопасните игли се приближи до него с протегната ръка. Искаше пари. Но вместо да ускори крачка и да измърмори нещо от рода на „нямам дребни“, мъжът спря, изгледа всички и заговори на висок глас:
— Събуждам се всеки ден с мисълта, че имам дълг от около сто хиляди евро заради жилището си, заради икономическата ситуация в Европа, заради разточителността на жена ми! С други думи, намирам се в по-лошо положение от вашето, освен това съм и много по-изнервен! Не бихте ли ми дали поне една монета, за да намалите дълга ми?
Лукреция — за която Михаил бе споменал, че му е приятелка — извади банкнота от петдесет евро и я даде на мъжа.
— Купете си малко черен хайвер. Нали трябва да си доставите малко радост в окаяното си съществуване.
Мъжът прие това като нещо съвсем нормално, благодари и се отдалечи. Петдесет евро! Италианката имаше в джоба си банкнота от петдесет евро! А стояха на улицата и просеха!
— Достатъчно за днес — каза младежът с кожените дрехи.
— Къде отиваме сега? — попита Михаил.
— Да търсим другите. На север или на юг?
Анастасия реши да тръгнем на запад; нали ми бе казано, че тя развивала дарбата си и щяла да се погрижи за всичко.
Минахме край кулата „Сен Жак“, където преди много столетия са се събирали поклонниците на път за Сантяго де Компостела. Минахме и край катедралата „Нотр Дам“, където открихме още неколцина от „новите варвари“. Водката свърши и аз отидох да купя още две бутилки, макар и да не бях сигурен дали всички от групата са пълнолетни. Никой не ми благодари, приеха го като нещо съвсем нормално.
Усетих, че съм започнал да се напивам, тъй като гледах с интерес едно от новодошлите момичета. Говореха на висок глас, ритаха някакви боклукчийски кошчета — странни метални предмети със закачени на тях найлонови торби — и не казваха нищо интересно.
Пресякохме Сена и внезапно спряхме пред една от онези ленти, които служат за обозначаване на строежи. Лентата не позволяваше да се върви по тротоара: всички трябваше да слязат на платното, да извървят пет метра и едва тогава да се качат отново на тротоара.
— Още е тук — каза един от новодошлите.
— Кое е още тук? — попитах аз.
— Кой е този?
— Един приятел — отвърна Лукреция. — Впрочем ти сигурно си чел някоя от книгите му.
Новодошлият ме позна, но нито се учуди, нито се респектира; напротив, попита ме не мога ли да му дам малко пари, но аз веднага отказах.
— Щом искаш да знаеш защо лентата е тук, трябва да ми дадеш една монета. Всяко нещо в този живот си има цена и ти го знаеш по-добре от всички останали. А информацията е един от най-скъпите продукти на
