никога повече не бил повторен.
— Интересно.
— Как можеш да смяташ това за „интересно“! Говоря ти за нещо изключително важно: за способността на човек да върши зло винаги когато му се предостави тази възможност. Говоря ти за моята работа, за нещата, които научавам чрез нея!
— Именно това смятам за интересно. Защо се сърдиш?
— Да се сърдя? Как бих могла да се сърдя на някой, който не обръща ни най-малко внимание на това, което казвам? Как би могъл да ме изнерви човек, който не спори с мен, а само си лежи, загледан в празното пространство?
— Да не би да си пила?
— Ти дори и това не знаеш, нали? През цялата вечер бях до теб, а ти дори не си забелязал дали съм пила или не! Обръщаше се към мен само за да потвърдя това, което ти бе казал, или когато искаше да разкажа някоя хубава история за теб!
— Не разбираш ли, че съм работил цял ден и съм изтощен от умора? Защо не си легнеш? Ще се наспим и ще разговаряме утре.
— Защото през всичките седмици и месеци от последните две години само това правя! Опитвам се да разговарям с теб, но ти си изморен, трябва да спим и да говорим на другия ден! Но на другия ден изникват много други неща, трябва да работиш, да присъстваш на вечери, да спим и да разговаряме на по следващия ден! Ето така преминава животът ми: в очакване на деня, когато отново ще мога да те имам до себе си. Докато се изморя, престана да искам каквото и да било и си създам един свят, в който да се подслонявам винаги когато имам нужда: свят, който да не е прекалено далечен, за да не създавам впечатлението, че имам собствен живот, но и да не е много близко до твоя, за да не изглежда, че превземам личното ти пространство.
— Какво искаш да направя? Да спра да работя ли? Да изоставя всичко, което сме постигнали с толкова труд, и да заминем на круиз из Карибите? Не разбираш ли, че това, с което се занимавам, ми харесва и нямам никакво желание да променям своя начин на живот?
— В книгите си говориш за значението на любовта, за нуждата от приключения, за радостта да се бориш за мечтите си. А сега пред мен стои писател, който не чете това, което пише. Мъж, който смесва любовта с условностите, приключенията с излишните рискове, радостта със задължението. Къде е човекът, за когото се омъжих и който слушаше това, което говорех?
— А къде е жената, за която се ожених?
— Тази, която винаги те е подкрепяла, насърчавала, приласкавала? Тялото й е тук, тя гледа канала „Сингел“ в Амстердам, и мисля, че ще остане с теб до края на живота си! Ала душата на тази жена е на прага на тази стая, готова да си тръгне.
— Но защо?
— Заради проклетата фраза „Ще разговаряме утре“. Смяташ ли, че е достатъчно основание? Ако не ти се струва достатъчно, помисли си, че жената, за която си се оженил, е била влюбена в живота, пълна с идеи, с радост, с желания, а сега е на път да се превърне в домакиня.
— Това е смешно.
— Добре, смешно е. Говоря глупости! Маловажни неща, като се има предвид, че имаме всичко, преуспели сме, разполагаме с много пари, никога не споменаваме един пред друг за евентуални любовници, никога не сме изпадали в кризи на ревност. Освен това на света има милиони деца, които гладуват, войни, болести, урагани, трагедии, които се случват всяка секунда. Как бих могла да се оплаквам?
— Не смяташ ли, че е дошло времето да имаме дете?
— Всички семейства, които познавам, решават проблемите си по този начин: като си раждат дете! Нима ти, който винаги си държал толкова много на свободата си и си смятал, че ще е по-добре да отложим детето за по-късно, сега си на друго мнение?
— Мисля, че сега моментът е подходящ.
— А според мен не би могъл да бъде по-неподходящ! Не, не искам дете от теб — искам дете от мъжа, когото познавах, който имаше мечти, който беше до мен! Ако някой ден реша да забременея, ще бъде от мъж, който ме разбира, придружава ме, изслушва ме, желае ме истински!
— Вече съм сигурен, че си пила. Обещавам ти да разговаряме утре, но сега те моля да си легнеш, много съм изморен.
— Тогава ще разговаряме утре. И ако душата ми, която е на прага на тази стая, реши да си тръгне, това няма да се отрази особено върху живота ни.
— Тя няма да си тръгне.
— По-рано ти много добре познаваше душата ми, но вече от години не разговаряш с нея, не знаеш колко се е променила, как ОТЧАЯНО моли да я изслушаш. Дори и да става дума за банални теми като например за опити в американски университети.
— Щом душата ти се е променила толкова, ти защо продължаваш да бъдеш същата?
— От страх. Защото вярвам, че утре ще разговаряме. Заради всичко, което сме изградили заедно и не бих искала да го видя как се руши. Или заради най-сериозната от всички причини: защото така съм свикнала.
— Но преди малко ти обвиняваше мен във всичко това!
— Прав си. Погледнах те, помислих, че си ти, а всъщност това съм аз. Тази нощ ще се моля от пялото си сърце и ще вложа всичката си вяра: ще помоля Бог да не позволи да прекарам останалата част от живота си по този начин.
Изчаквам ръкоплясканията да свършат, театърът е пълен. Готов съм да започна това, което не ми позволи да спя предишната нощ: ще изнасям лекция.
Водещият започва с думите, че не е нужно да ме представя, което е кощунство, нали той затова е в залата, нима не си дава сметка, че много от присъстващите вероятно не знаят кой съм, тъй като може би са ги довели тук техни приятели. Въпреки тези свои думи обаче той все пак споменава някои биографични данни, говори за качествата ми, за наградите ми, за милионите продадени книги. Накрая изрежда спонсорите, на които благодари, поднася ми поздравленията си и ми дава думата.
Аз на свой ред също му благодаря. Казвам, че най-важните неща, които бих искал да споделя, са в книгите ми, но смятам, че имам едно задължение към моята публика: да разкрия човека, който стои зад текстовете. Обяснявам, че за човешкото същество е типичен стремежът да показва най-доброто от себе си, защото постоянно търси любовта, себеутвърждаването. Ето защо моите книги винаги ще бъдат като планински връх, който изплува сред облаците, или като хоризонт в океана: там грее светлина, всичко като че ли е на мястото си, но под повърхността се крие непознатото, мракът, постоянното търсене на собствената идентичност.
Разказвам колко трудно ми е било да напиша
Споделям, че ми е много досадно да чета интервюта и да присъствам на лекции, на които авторите обясняват книгите си и персонажите в тях: щом написаното само по себе си не е достатъчно красноречиво, книгата не заслужава да бъде четена. Писателят излиза пред публиката, за да разкрие своята вселена, а не за да се опитва да обяснява творбата си; ето защо започвам да разказвам едно мое преживяване:
— Преди известно време бях в Женева за поредица от интервюта. В края на един натоварен ден излязох да се поразходя из града, тъй като една моя приятелка ми се беше обадила, че няма да може да вечеря с мен. Вечерта беше много приятна, улиците — пусти, баровете и ресторантите — оживени и всичко изглеждаше така, както би трябвало да бъде. Беше спокойно, красиво, и изведнъж…
…изведнъж си дадох сметка, че съм съвсем сам. Нормално е много пъти да съм оставал сам през тази година. Нормално е приятелката ми, която се намира на два часа път със самолет, да ме очаква. Нормално е след подобен напрегнат ден да поискам да се разходя из уличките на стария град, без да се налага повече да говоря, и само да съзерцавам заобикалящата ме красота. У мен обаче се появи чувството на потискаща, тревожна самота — нямаше с кого да споделя града, разходката, впечатленията си. Извадих мобилния си телефон; в края на краищата имах доста приятели в Женева, ала беше късно да звъня на когото и да било.
