и отново пътя до Сантяго, да изхвърляш ненужния багаж, да запазваш само това, което ти е необходимо, за да оцеляваш всеки ден. Да позволиш на Енергията на любовта да циркулира свободно от вън на вътре и от вътре на вън. Ледът отново се пропуква, появява се нова цепнатина, но аз знам, че ще успея, защото съм лек, толкова лек, че бих могъл да вървя дори по облаците и да не падна на земята. Не нося със себе си тежестта на славата, на разказаните истории, на пътищата, които трябва да следвам — прозрачен съм, слънчевите лъчи преминават през тялото ми и озаряват душата ми. Разбирам, че в нея все още има много тъмни кътчета, но с постоянство и смелост те постепенно ще бъдат изчистени.
Правя още една крачка и си спомням за един плик, който стои на бюрото ми. Скоро ще го отворя и вместо да вървя по леда, ще поема по пътя, който ще ме отведе до Естер. Но не защото искам да я имам до себе си. Ако тя желае, може да продължи да живее там, където е сега. Не защото денонощно сънувам Захира; разрушителното обсебване сякаш е изчезнало. Не защото свикнах с миналото си и пламенно жадувам да се върна към него.
Още една крачка, още едно пропукване на леда, но вече съм достигнал спасителния бордюр на фонтана.
Ще отворя плика и ще отида при нея, защото — както казва Михаил, епилептикът, ясновидецът, гуруто от арменския ресторант — тази история трябва да приключи. И тогава, когато всичко бъде многократно разказано, когато местата, които съм посетил, моментите, които съм изживял, крачките, които съм направил заради нея, се превърнат в далечни спомени, ще остане единствено абсолютната любов. Няма да изпитвам чувството, че „дължа“ нещо, няма да мисля, че се нуждая от нея, защото само тя е способна да ме разбере, защото съм свикнал с нея, защото тя познава пороците ми, добродетелите ми, навика да ям препечени филийки, преди да заспя, да гледам международните новини по телевизията, когато се събудя, да се разхождам всяка сутрин, да чета книги за стрелба с лък, да стоя с часове пред екрана на компютъра, да побеснявам, когато домашната помощница непрекъснато ни подканва да сядаме на масата, защото яденето е сервирано.
Всичко това ще изчезне. Ще остане само любовта, която движи Вселената, звездите, хората, цветята, насекомите, кара ни да вървим по опасно заледени повърхности, изпълва ни с радост и страх, но придава смисъл на всяко нещо.
Докосвам каменния бордюр, една ръка се протяга, аз я хващам, Мари ми помага да запазя равновесие и да сляза.
— Гордея се с теб! Аз никога не бих извършила подобно нещо.
— Мисля, че доскоро и аз не бих го направил — изглежда детинско, безотговорно, излишно, безсмислено. Но сега се раждам отново и трябва да се осмелявам да върша нови неща.
— Светлината на утрото ти се отразява добре: говориш като мъдрец.
— Мъдреците не правят това, което аз току-що направих.
Трябва да напиша хубав текст за едно списание, на което съм длъжник по линия на Банката за услуги. Имам стотици, хиляди идеи, но не знам коя от всичките си заслужава усилията ми, концентрацията ми, кръвта ми.
Не ми се случва за пръв път, но ми се струва, че вече съм казал всичко, което съм смятал за важно, паметта ми отслабва, забравям кой съм.
Отивам до прозореца, поглеждам към улицата, опитвам се да се убедя, че съм се реализирал професионално и не е нужно да доказвам нищо повече, че мога да се оттегля и да живея в къща в планината, да прекарам останалата част от живота си в четене, разходки и разговори за кулинарни чудеса и времето. Казвам и повтарям, че съм постигнал нещо, което почти нито един писател досега не е постигал — книгите ми са издадени на почти всички езици. Защо тогава да се притеснявам заради някакъв най- обикновен текст за едно списание, колкото и реномирано да е то?
Заради Банката за услуги. Ето защо трябва да го напиша, но какво да кажа на хората? Че трябва да забравят историите, които са им разказали, и да се осмелят да рискуват повече?
В такъв случай всички ще ми отговорят: „Свободен съм и правя това, което сам съм избрал.“
Че трябва да позволят на Енергията на любовта да циркулира свободно из телата и душите им?
Ще ми отвърнат: „Аз обичам. Обичам все по-силно“, сякаш любовта може да бъде измерена така, както мерим разстоянието между релсите на железопътните линии, височината на сградите или количеството бакпулвер, необходимо за някакъв сладкиш.
Отивам до бюрото си. Отварям плика, който Михаил е оставил, и научавам къде се намира Естер. Трябва само да разбера как да стигна дотам. Обаждам му се по телефона и му разказвам случката при фонтана. На него много му харесва. Питам го какво ще прави вечерта — щял да излиза с приятелката си Лукреция. Каня ги на вечеря. Той отказва, но предлага да излезем следващата седмица, ако искам, заедно с негови приятели.
Отвръщам, че през следващата седмица трябва да изнасям лекция в САЩ.
— Нямаме бърза работа — казва той, — ще се видим след две седмици. Сигурно си чул глас, който те е накарал да вървиш по леда — казва Михаил.
— Не съм чул никакъв глас.
— Защо го направи тогава?
— Защото почувствах, че трябва да го направя.
— Добре, това е друг начин да чуваш гласа.
— Обзаложих се. Казах си, че ако успея да премина по леда, това ще означава, че съм готов. И смятам, че наистина съм готов.
— Следователно гласът ти е дал знака, от който ти се нуждаеше.
— А на теб гласът каза ли ти нещо по този повод?
— Не. Но не е и необходимо: когато бяхме на брега на Сена и аз ти казах, че според гласа моментът още не е настъпил, разбрах също така, че гласът ще те предупреди, когато дойде уреченият час.
— Вече ти казах, че не съм чул никакъв глас.
— Така си мислиш. Всички си мислят така. Видението впрочем много пъти ми е повтаряло, че всички непрекъснато чуват гласове. Благодарение на гласовете виждаме знаците, разбираш ли?
Решавам да не споря повече с него. Единственото, което ми трябва, са някои технически подробности: къде да наема кола, колко е дълъг пътят, как да намеря къщата, защото пред себе си освен картата имам само някакви неясни обяснения — да тръгна по брега на еди-кое си езеро, да потърся табелата на някакво предприятие, да завия надясно и тъй нататък. Може би той познава някой, който би могъл да ми помогне.
Уговаряме се да се срещнем, Михаил ме моли да отида колкото се може по-дискретно облечен, защото сме щели да се разхождаме из Париж с „племето“.
Питам какво е това племе.
— Хората, които работят с мен в ресторанта — отвръща той, без да навлиза в подробности.
Питам го дали желае да му донеса нещо от САЩ, той поисква някакво лекарство за стомашни киселини. Записвам си го, макар и да смятам, че бих могъл да му донеса много по-интересни неща.
А статията?
Връщам се на бюрото си, обмислям върху какво да пиша, поглеждам отново към отворения плик и стигам до извода, че съдържанието му не ме е изненадало особено. Всъщност след няколкото ми срещи с Михаил очаквах точно това.
Естер е в степта, в някакво малко селце в Централна Азия, по-точно в Казахстан.
Вече изобщо не бързам: продължавам да преразглеждам собствената си история, която разказвам на Мари най-подробно, без да мога да спра; тя решава да направи същото, учуден съм от нещата, които ми казва, но, изглежда, това дава резултат — става по-самоуверена, по-спокойна.
Не знам защо толкова много държа да отида при Естер, след като любовта ми към нея започна да озарява живота ми, да ме учи на нови неща и това ми стига. Спомням си обаче думите на Михаил — „историята трябва да приключи“ — и решавам да вървя напред. Знам, че ще открия момента, в който ледът на нашия брак се е счупил, а ние продължаваме да вървим в студената вода, сякаш нищо не се е случило. Знам, че ще го открия още преди да стигна до това село, за да завърша един цикъл от живота си или за да го продължа.
