помислих за Михаил: единият от полицаите бе застанал до него. Дали той имаше разрешително за пребиваване във Франция? Какво знаех аз за него освен онези истории с виденията и епилепсията? Ами ако напрежението в този момент предизвика у него пристъп?
Пъхнах ръка в джоба си и извадих шофьорската си книжка.
— Вие сте…
— Да, аз съм.
— Така и предположих: чел съм една от книгите ви. Това обаче не ви поставя над закона.
Фактът, че попаднах на мой читател, съвсем ме смути. Пред мен стоеше момче с обръсната глава, облечено в униформа, съвсем различна от дрехите, които младежите от „племето“ носеха, за да се разпознават помежду си. Може би и той е мечтал някога да разполага със свободата да бъде различен, да постъпва различно, да отправя хитроумни предизвикателства към властта, без да стига до затвора. Но може би е имал баща, който не му е позволил да избира, или е трябвало да помага за издръжката на семейството си, или просто се е страхувал да излезе извън познатия нему свят.
Отвърнах смирено:
— Не съм над закона. Всъщност тук никой не е нарушил никакъв закон. Освен ако господинът на касата или дамата, която си купува цигари, не желаят да подадат официално оплакване.
Когато се обърнах, жената, която говореше за артистите и бохемите от нейното време, пророчицата, предсказваща неминуема трагедия, блюстителката на добрите нрави и на истината, бе изчезнала. Сигурно утре сутринта щеше да се похвали пред съседите си, че е попречила да бъде извършен обир.
— Няма да подавам оплакване — каза мъжът на касата, попаднал в капана на един свят, в който хората говорят високо, но не вършат нищо лошо.
— За вас ли е водката?
Кимнах. Полицаите знаеха, че всички присъстващи са пияни, но не искаха да раздухват нещата, след като младежите не представляваха каквато и да било заплаха.
— В свят без глупаци би настъпил истински хаос! — чух гласа на младежа с кожените дрехи и синджирите. — Вместо днешната безработица ще има предостатъчно работа, но няма да има кой да работи!
— Стига толкова!
Гласът ми беше властен, решителен.
— Всички да млъкнат!
И за моя изненада наистина настъпи мълчание. Сърцето ми биеше лудо, но продължавах да говоря с полицаите така, сякаш бях най-спокойният човек на света.
— Ако бяха опасни, нямаше да се държат предизвикателно.
Полицаят се обърна към касиера:
— Ако ви потрябваме, ще бъдем наблизо.
— Много обичам глупаците: ако не бяха те, сега щяхме да си имаме работа с обирджии.
— Прав си — отвърна другият полицай. — Глупаците ни забавляват, освен това са безобидни.
И се сбогуваха с мен, отдавайки ми чест.
Първото нещо, което ми хрумна да направя, след като излязохме от магазина, бе веднага да счупя бутилките с водка. Едната обаче оцеля и бързо тръгна от уста на уста. По начина, по който пиеха, личеше, че са изплашени — толкова изплашени, колкото и аз самият. Разликата бе в това, че след като се бяха почувствали застрашени, те бяха решили да преминат в атака.
— Не ми е добре — каза Михаил на един от тях. — Хайде да се прибираме.
Не разбрах какво искаше да каже с това „да се прибираме“: всеки в своя дом ли? Всеки в своя град или под своя мост? Никой не ме попита дали и аз ще се „прибирам“, така че продължавах да вървя с тях. Думите на Михаил „не ми е добре“ ме тревожеха — тази вечер нямаше да разговаряме повече за Централна Азия. Дали да се сбогувам с него? Или да остана докрай, за да разбера какво означава „да се прибираме“? Открих, че се забавлявам и че ми се иска да ухажвам момичето във вампирските одежди. В такъв случай смело напред! И при сигнал за опасност да изчезвам веднага. Докато вървяхме по една улица, която не познавах, мислех върху това, което ми се случваше в момента. Общност, отъждествяваща се с племе. Символично завръщане във времето, когато хората са пътували, защитавали са се на групи и им е трябвало съвсем малко, за да оцелеят. Едно племе сред друго, враждебно нему племе, наречено общество, из чиято територия се скита, всявайки страх, защото постоянно е предизвиквано. Група хора, сформирали идеалното общество, за които не знаех нищо освен че имат пиърсинг и се обличат странно. Какви бяха ценностите им? Какво мислеха за живота? Как се издържаха? Имаха ли мечти, или им стигаше да обикалят насам-натам? Всичко това ми беше много по-интересно от вечерята, на която трябваше да присъствам утре и за която знаех предварително как ще мине. Може би се дължеше и на водката, но се чувствах свободен, личната ми история се отдалечаваше все повече и повече, оставаше само настоящият момент, инстинктът. Захирът беше изчезнал.
Захирът?
Той наистина беше изчезнал, но сега си давах сметка, че Захирът е нещо повече от човек, обсебен от някакъв предмет, една от хилядите колони на джамията в Кордова, както пише в своя разказ Борхес, или една жена, намираща се в Централна Азия, подобно на моето ужасно преживяване, продължило две години. Захирът е фиксиране на всичко, което се е предавало от поколение на поколение, не оставя нито един въпрос без отговор, заема цялото пространство, никога не ни позволява да допуснем възможността, че нещата се променят.
Всемогъщият Захир сякаш се ражда заедно с всяко човешко същество и достига разцвета на силата си по време на детството му, налагайки своите правила, които от този момент насетне винаги трябва да бъдат спазвани.
Хората, които са различни от останалите, са опасни, принадлежат на друго племе, искат да превземат нашите земи и жените ни.
Трябва да се оженим, да имаме деца, да продължим човешкия род.
Любовта е малка, стига колкото да обичаме само един човек и, забележете, всеки опит да твърдим, че в човешкото сърце има място за още един, трябва да бъде заклеймяван.
Когато се оженим, получаваме разрешение да притежаваме тялото и душата на другия.
Не обичаме работата си, но трябва да я вършим, защото сме част от едно организирано общество и ако всеки започне да прави това, което му харесва, светът няма да върви напред.
Трябва да си купуваме бижута — чрез тях се отъждествяваме с нашето племе, така както хората с пиърсинг се отъждествяват с друго племе.
Трябва да бъдем духовити и да се отнасяме иронично към хората, които показват чувствата си — опасно е за племето да позволява на своите членове да изразяват това, което чувстват.
Трябва колкото се може по-рядко да казваме „не“, защото другите ни харесват повече, когато казваме „да“, което ще ни помогне да оцелеем във враждебна среда.
Това, което другите мислят, е по-важно от това, което чувстваме.
Никога не трябва да вдигаме скандали, защото така можем да привлечем вниманието на някое неприятелско племе.
Ако се държим различно от останалите, ще бъдем изгонени от племето, понеже можем да заразим другите и да причиним разпадането на нещо, което е било организирано толкова трудно.
Винаги трябва да се грижим за обзавеждането на новите ни пещери, а ако не умеем, тогава трябва да извикаме декоратор — той ще направи всичко възможно, за да покажем пред другите, че имаме вкус.
Трябва да ядем три пъти на ден, дори и да не сме гладни; трябва да пазим диети, ако излезем извън каноните на красотата, макар и да сме гладни.
Трябва да се обличаме така, както ни заповядва модното списание, да правим секс с желание или без желание, да убиваме в името на границите, да искаме времето да мине бързо, за да се пенсионираме, да избираме политици, да недоволстваме от поскъпването на живота, да си сменяме прическата, да порицаваме онези, които са различни, да ходим на църква всяка неделя или всяка събота, или всеки петък, в зависимост от религията ни; и в църквата да се молим за опрощението на греховете си, да се изпълваме с гордост, защото познаваме истинската вяра, и да презираме другото племе, което се кланя на един неистински бог.
