Не попитах за причината, а просто се подчиних. По пътя тя ме помоли да минем през дома на един номад, когото била посетила преди години: за мое учудване се оказа, че тя иска да се срещне с дядо ми! Посрещнаха я гостоприемно, така както умеят да посрещат хората, живеещи сред необятната шир. Той й каза, че на нея само й се струва, че е тъжна, докато в действителност душата й е радостна, свободна. Енергията на любовта отново е започнала да циркулира. Гарантира й, че това ще се отрази върху целия свят, включително и върху нейния съпруг. Научи я на много неща, свързани със степната култура, и ме помоли да я науча на останалото. Накрая реши, че тя може да запази името си независимо от това, което повелява традицията.
И докато тя се учеше от дядо, аз се учех от нея и разбрах, че няма нужда да ходя толкова далеч, колкото Михаил: мисията ми е да остана в това празно пространство, степта, да усетя цветовете й, да я пресъздам в картини.
— Не разбирам на какво дядо ти е учил жена ми. Нали беше казал, че трябва да забравим всичко?
— Утре ще ти покажа — каза Дос.
И на другия ден той наистина ми показа, без да е нужно да ми обяснява каквото и да било. Видях безкрайната степ, която приличаше на пустиня, но беше пълна с живот, скрит в пълзящата растителност. Видях равния хоризонт, огромното празно пространство с шума от копитата на конете, притихналия вятър и нищо, абсолютно нищо около нас. Сякаш светът бе избрал това място, за да покаже своята необятност, както и това колко е прост и сложен едновременно. Сякаш можехме — и бяхме длъжни — да сме като степта — празни, безкрайни, но и изпълнени с живот.
Погледнах синьото небе, махнах слънчевите очила, които носех, и се оставих да бъда заслепен от тази светлина, от усещането, че съм никъде и навсякъде едновременно. Яздехме мълчаливо, като спирахме да напоим конете край поточета, които би могъл да открие само човек, добре познаващ местността. Понякога в далечината се появяваха и други конници, пастири със стадата си, обрамчени като в картина от равнината и небето.
Къде отивах? Нямах ни най-малка представа, но и не исках да знам; жената, която търсех, се намираше в това безкрайно пространство, можех да докосна душата й, да чуя песента, която пее, докато тъче килими. Сега разбирах защо е избрала това място: не съществуваше нищо, абсолютно нищо, което да привлече вниманието на човек, а само празнотата, към която тя толкова се стремеше, и вятърът, който постепенно щеше да отвее мъката й надалеч. Дали си е представяла, че някой ден ще дойда тук, на кон, да я търся?
Усещам как Раят се спуска от небето. И осъзнавам, че този момент от живота ми е неповторим — нещо, което често пъти разбираме едва след като вълшебният миг е отминал. Тук съм с цялото си същество, без минало, без бъдеще, концентриран в това утро, в музиката от конските копита, в нежността, с която вятърът гали тялото ми, в неочакваната благодат да съзерцавам небето, земята, хората. Изпадам в благоговение, екстаз, благодарност, че съм жив. Моля се тихо, слушайки гласа на природата, и разбирам, че невидимият свят винаги се проявява чрез видимия.
Задавам няколко въпроса на небето, същите въпроси, които задавах на майка ми като дете:
Защо обичаме едни хора и мразим други? Къде отиваме, след като умрем? Защо се раждаме, след като накрая умираме? Какво означава Бог?
Степта ми отговаря с неспирния шепот на вятъра. Това ми стига: да знам, че можем да продължим напред дори и след като узнаем, че най-важните въпроси в живота ни ще останат без отговор.
На хоризонта се появиха възвишения и Дос ни накара да спрем. Забелязах, че до нас тече река.
— Тук ще преспим.
Свалихме раниците от конете, опънахме палатката. Михаил започна да копае дупка в пръстта.
— Така са правели номадите; изкопавали са дупка, покривали са дъното и стените й с камъни и са палели огън, който вятърът не можел да угаси.
На юг между нас и възвишенията се появи облак прах. Малко по-късно разбрах, че е причинен от галопиращи коне. Казах на другите какво съм видял: двамата ми спътници бързо се изправиха; забелязах, че са напрегнати. След това обаче размениха няколко думи на руски и се успокоиха. Дос отново се залови да опъва палатката, докато Михаил палеше огъня.
— Можеш ли да ми обясниш какво става?
— Макар и да ти се струва, че сме обградени от празно пространство, сигурно си забелязал, че минаваме край пастири, реки, костенурки, лисици, конници. Имаш усещането, че виждаш всичко наоколо, но не се ли питаш откъде идват тези хора? Къде са къщите им? Къде прибират стадата си?
Пустошта е илюзия: непрекъснато наблюдаваме и сме наблюдавани. Според един чужденец, който не може да разчита знаците на степта, всичко е наред и той не забелязва нищо друго освен коне и конници.
Ала ние, които сме израснали тук, различаваме юртите, кръглите къщи, които се сливат с пейзажа. Умеем да се ориентираме, наблюдавайки как и в каква посока се движат конниците; навремето от тази способност е зависело оцеляването на племето — имало е врагове, нашественици, контрабандисти.
Чуй сега лошата новина: открили са, че сме тръгнали към близкото село зад тези възвишения, и са изпратили хора, за да убият магьосника, който има видения, и мъжа, дръзнал да наруши спокойствието на чужденката.
След което се разсмя.
— Почакай малко, и ще разбереш.
Конниците се приближаваха. Вече можех да ги различа.
— Нещо не е наред. Някакъв мъж преследва жена.
— Не ти се струва нормално, но е част от живота ни. Жената мина край нас, държейки в ръка дълъг камшик.
Вместо да поздрави, извика нещо на Дос и му се усмихна, след което започна да обикаля в галоп около мястото, където се канехме да пренощуваме. Мъжът, целият потен, но усмихнат, също ни поздрави, опитвайки се да догони жената.
— Нина би могла да е по-мила с него — каза Михаил. — Не е нужно да се държи така.
— Точно затова: понеже не е нужно, тя не е длъжна да бъде мила — отвърна Дос. — Пък и е красива и има добър кон.
— Но тя се държи така с всички.
— Аз успях да я сваля от коня — заяви горделиво Дос.
— Щом говорите на английски, значи искате да разбера разговора ви.
Жената се смееше, яздеше все по-бързо и смехът й изпълваше степта с радост.
— Това е само начин на ухажване. Нарича се „киз куу“, което означава „да свалиш момичето от коня“. Всички ние в някой момент от детството или младостта си сме го правили.
Мъжът, който я преследваше, постепенно я настигаше, но за всички нас беше ясно, че конят му няма да издържи.
— По-късно ще ти разкажа за степната култура тенгри — продължи Дос. — Но тъй като сега присъстваш на тази сцена, позволи ми да ти обясня нещо много важно: тук, по тези земи, жената се разпорежда за всичко. Винаги й правят път да мине. Ако се разведе, получава половината от зестрата, дори и решението за развода да е нейно. Щом видим жена с бял тюрбан, което означава, че е майка, трябва да сложим ръка на сърцето си и да сведем глава в знак на уважение.
— И какво общо има това с обичая „да свалиш момичето от коня“?
— В селото, което е в подножието на планината, около това момиче, което се казва Нина и е най- красивото в областта, се навъртат доста мъже. Обичаят киз куу се е появил много отдавна, когато степните жени, наречени амазонки, също са воювали.
В онази епоха никой не искал позволение от родителите си, за да се ожени: кандидатите и момичето се събирали на определено място, всички на коне. Момичето започвало да обикаля около мъжете, смеело се, предизвиквало ги, удряло ги с камшика си. Докато най-храбрият не решавал да я подгони. Ако тя успеела да му се изплъзне за определено време, този младеж трябвало да моли земята да се отвори и да го погълне, защото завинаги си спечелвал репутацията на лош конник — най-големия срам за един воин.
