Тази дарба принадлежи на оня, който поиска да я приеме. Достатъчно е да вярваш, да приемеш и да не се страхуваш, че ще сгрешиш.
Пред мен Светата Дева се усмихваше. Имаше всички основания да плаче, но се усмихваше.
— Довърши това, което бе започнал да ми разказваш — помолих го аз.
— Това е всичко — отвърна той. — Да приемеш дарбата. И тогава тя ще се прояви.
— Нещата не са толкова прости.
— Не разбираш ли какво искам да кажа?
— Разбирам. Но съм като останалите: страхувам се. Мисля, че това, което се получава толкова лесно при теб или при съседа отсреща, никога не може да се случи при мен.
— Някой ден, когато разбереш, че всички ние сме като това дете пред нас, което ни гледа, нещата ще се променят.
— А дотогава ще ни се струва, че сме достигнали съвсем близо до светлината, а не сме успели да запалим собствената си свещ.
Той нищо не отговори.
— Не ми доразказа за семинарията — казах аз след малко.
— Аз все още съм в семинарията.
И преди да успея да реагирам, стана и отиде в средата на
църквата.
Стоях неподвижно. Виеше ми се свят, не разбирах какво става. В семинарията!
По-добре беше да не мисля. Бентът се бе пропукал, любовта бе потопила душата ми и вече не можех да я контролирам. Все още имах изход: Другата, която се правеше на строга, а всъщност бе слабохарактерна и се държеше студено, защото се страхуваше. Но аз не я исках. Не можех повече да гледам света през нейните очи.
Мисълта ми бе прекъсната от остър, продължителен звук, издаван сякаш от някаква огромна флейта. Сърцето ми подскочи. След този звук дойде друг, после трети. Обърнах се назад: дървено стълбище водеше към неугледна платформа, която контрастираше с хармонията и студената красота на камъка. Върху платформата имаше стар орган.
Той беше там. Не можех да видя лицето му, защото мястото беше тъмно, ала знаех, че е там.
Станах, но той ме спря с развълнуван глас:
— Пилар! Остани там, където си!
Подчиних се.
— Нека Великата майка ме вдъхнови! — продължи той. — Нека днес музиката бъде моята молитва!
И той започна да свири „Аве Мария“. Сигурно беше около шест вечерта — часа на вечерната молитва, в който светлината се смесва с мрака. Звуците на органа отекваха в празната църква, сливаха се с камъните и със статуите, свидетели на историята и на вярата. Затворих очи, за да позволя на музиката да се слее със самата мен, да освободи душата ми от страховете и вината, да ми напомня винаги, че съм по-добра и по- силна, отколкото си мисля.
Изпитах огромно желание да се помоля — случваше ми се за пръв път, откакто се бях отделила от пътя на вярата. Въпреки че седях на пейката, душата ми бе коленичила в краката на Богородица, която се намираше пред мен, жената, която казала
Да,
когато можела да отговори „Не“ — ангелът щял да потърси друга и това нямаше да бъде никакъв грях пред Господа, защото Бог много добре знае колко слаби са чедата му. Но тя казала
да бъде Твоята воля
дори когато почувствала, че заедно с думите на ангела трябвало да приеме и всичките болки и страдания, отредени й от съдбата, а със сърцето си видяла как любимият й син напуска дома си, видяла хората, които щели да го последват, а после да се отрекат от него, но
да бъде Твоята воля
дори когато в най-светия ден от живота на една жена тя е трябвало да роди сред животните в обора, защото така е трябвало да стане според Светото писание,
да бъде Твоята воля
дори когато отчаяно търсила сина си по улиците, а го намерила в храма. И той й казал да не го смущава, защото имал други задължения и задачи, които да изпълнява,
да бъде Твоята воля
дори когато разбрала, че ще продължава да го търси до края на дните му, а сърцето й било пронизвало от кинжала на болката, защото знаела, че той бил преследван и заплашван, и се страхувала за всяка минута от живота му,
да бъде Твоята воля
дори когато го видяла сред тълпата, но не успяла да се приближи до него,
да бъде Твоята воля
дори когато помолила да му съобщят, че е дошла да го види, а нейният син изпратил да й кажат „Моя майка и Мои братя са тия, които слушат словото Божие и го изпълняват“,
да бъде Твоята воля
дори когато накрая всички се разбягали и само тя заедно с друга жена и един от сподвижниците му останала до кръста, понасяйки подигравките на враговете и малодушието на приятелите,
да бъде Твоята воля.
Да бъде Твоята воля, Господи! Защото Ти знаеш колко слаби са сърцата на Твоите чеда и стоварваш върху всеки един бремето, което той може да понесе. Опитай се да разбереш любовта ми — защото тя е единственото нещо, което наистина ми принадлежи и което бих могла да отнеса в другия живот! Направи така, че тя да се запази смела и чиста и да оцелее сред пропастите и капаните на живота!
Органът замлъкна, а слънцето се скри зад планината — сякаш се подчиниха на една и съща Ръка. Молбата му бе изпълнена, а негова молитва е била музиката. Отворих очи и видях, че в църквата е съвсем тъмно — само образът на Светата Дева бе осветен от една самотна свещ.
Отново чух стъпките му да се приближават към мен. Пламъкът на тази единствена свещ освети сълзите и усмивката ми, която не бе толкова хубава като на Богородица, но показваше, че сърцето ми е живо.
Той стоеше и ме гледаше, аз също го гледах. Ръката ми потърси неговата ръка и я откри. Почувствах, че този път неговото сърце бие по-бързо — стори ми се, че почти го чувам в настъпилата тишина.
Моята душа обаче бе спокойна, а сърцето ми — укротено.
Хванах ръката му и той ме прегърна. Не знам колко дълго сме стояли така в краката на Светата Дева, защото времето бе спряло.
Тя ни гледаше. Селското момиче, което бе казало „Да“ на съдбата си. Жената, която бе приела да носи
