Погледнах ключа в ръката му и леко се усмихнах. Дълбоко в мен обаче сякаш забиха камбани и небето се разтвори. Той щеше да служи на Бог по друг начин — като бъде до мен. И аз щях да се боря за това.
— Вземи този ключ — каза той.
Протегнах ръка и прибрах ключа в джоба си.
Катедралата беше вече пред нас. Преди да успея да кажа каквото и да било, някакъв човек го видя и дойде да го поздрави. Продължаваше да ръми и не знаех колко време щяхме да стоим тук. Непрекъснато си мислех, че нямам други дрехи освен тези и че не бива да ги измокря.
Опитах се да се концентрирам върху това. Не исках да мисля за къщата, не исках да мисля за нещата, които се носеха между небето и земята, очаквайки ръката на съдбата.
Той ме извика и ме запозна с няколко души. Попитаха ни къде сме отседнали и когато той спомена Сен Савен, някой каза, че там бил погребан свят отшелник. Добавиха, че именно той открил кладенеца, който се намираше на средата на площада, и че първоначално градът бил нещо като убежище за духовниците, които изоставяли живота в градовете и отивали в планината, за да търсят Бог.
— Те още са тук — каза друг.
Не знаех дали тази история е истинска, нито пък кои са „те“.
Постепенно надойдоха още хора и групата се отправи към входа на пещерата. Някакъв възрастен човек се опита да ми каже нещо на френски, но като видя, че не разбирам добре, премина на провлачен испански:
— Вашият приятел не е като другите. Той върши чудеса.
Нищо не отговорих, но си спомних онази вечер в Билбао, когато някакъв човек отчаяно го бе търсил. Той не ми каза къде е бил, а и това не ме интересуваше. Мисълта ми бе съсредоточена върху една къща. Знаех как точно изглежда, какви книги и плочи има вътре, как е подредена, какъв е пейзажът около нея.
Някъде по света една съвсем истинска къща чакаше да я открием някога. Къща, в която щях спокойно да чакам завръщането му. Къща, в която щях да чакам детето ни да си дойде от училище, да изпълни стаите с весел смях и да не остави нито един предмет на мястото, където е бил поставен.
Групата вървеше мълчаливо под дъжда. Най-сетне стигнахме до мястото, където се бе явила Дева Мария. Изглеждаше точно така, както си го бях представяла: пещерата, статуята на Света Богородица, а зад стъклена преграда — изворът с чудодейната вода. Някои поклонници се молеха, други бяха насядали, мълчаливи, със затворени очи. Пред пещерата течеше река и шумът на водата ме успокои. Отправих кратка молитва към Светата Дева — молех я да ми помогне, защото не исках сърцето ми пак да страда.
„Щом болката е неизбежна, нека да дойде по-скоро — мислех си. — Защото имам цял живот пред себе си и трябва да го изживея по възможно най-добрия начин. Ако той трябва да избира, то нека го стори веднага. Аз ще го чакам. Или ще го забравя.
Да чакаш боли. Да забравиш също боли. Но да не можеш да вземеш решение е най-тежкото страдание.“
Дълбоко в сърцето си почувствах, че тя е чула молбата ми.
Сряда, 8 декември 1993 г.
Когато часовникът на катедралата удари дванайсет в полунощ, групата около нас доста се бе увеличила. Бяха около стотина души, измежду които свещеници и монахини, застанали под дъжда в съзерцание на статуята.
— Здравей, Богородице на Непорочното зачатие! — каза някой до мен, след като отзвучаха ударите на часовника.
— Здравей! — отвърнаха всички, като изръкопляскаха. Един от пазачите веднага се приближи и помоли да не вдигаме шум, тъй като смущаваме другите поклонници.
— Дошли сме отдалеч — каза един мъж от групата ни.
— Те също са дошли отдалеч — отговори пазачът, сочейки към другите хора, които се молеха под дъжда. — Но се молят мълчаливо.
Вътре в себе си пожелах пазачът да разтури групата. Исках да остана насаме с него далеч оттук, да държа ръцете му и да му разкрия чувствата си. Трябваше да говорим за къщата, за плановете ни, за любовта… Трябваше да го успокоя, да дам външен израз на обичта си, да му кажа, че може да постигне мечтата си, защото ще бъда до него и ще му помагам.
Пазачът бързо се отдалечи и един от духовниците започна някаква молитва с тих глас. Когато стигнахме до Кредото, с което завършваше поредицата от молитви, всички притихнаха и затвориха очи.
— Какви са тези хора? — попитах аз.
— Харизматици — отвърна той.
Бях чувала тая дума, но не знаех какво означава. Той разбра и ми обясни:
— Това са хора, които приемат огъня на Светия Дух — огъня, който Исус е оставил и от който малцина са запалили свещите си. Тези хора са много близо до изконната истина за християнството в оная епоха, когато всички са умеели да вършат чудеса. Води ги Жената, Облечена в Слънце — посочи той с поглед Светата Дева.
Групата тихо запя, сякаш се подчиняваше на някаква невидима сила.
— Но ти трепериш от студ! Не е нужно да участваш — каза той.
— Ти ще останеш ли?
— Ще остана. Това е моят живот!
— Тогава и аз искам да участвам — отвърнах, въпреки че предпочитах да съм далеч оттук. — Щом това е твоят живот, искам да се науча да бъда част от него.
Групата продължаваше да пее. Затворих очи и се опитах да следя мелодията, въпреки че не говорех добре френски. Повтарях звуците, без да разбирам значението на думите. По този начин времето минаваше по-бързо.
Скоро всичко това щеше да свърши и тогава щяхме да се върнем в Сен Савен, само ние двамата.
Продължавах да пея механично. Постепенно осъзнах, че мелодията ме завладява: сякаш беше живо същество и ме хипнотизираше. Вече не усещах студа, не обръщах внимание на дъжда, забравих, че нямам други дрехи. Музиката ме караше да се чувствам добре, радваше духа ми, пренасяше ме във времето, когато Бог беше най-близо до мен и ми помагаше.
Бях се отдала изцяло на това усещане, когато музиката спря.
Отворих очи. Този път не беше пазачът, а някакъв монах, който се приближи до един от свещениците в групата. Поговориха тихо и монахът се отдалечи.
Свещеникът се обърна към нас и каза:
— Ще трябва да отидем да се молим на отсрещния бряг на реката.
Мълчаливо се отправихме към посоченото място. Минахме по моста пред пещерата и отидохме на другия бряг. Мястото беше още по-красиво: дървета, запустяло поле и реката, която сега се намираше между нас и пещерата. Оттук можехме да видим съвсем ясно осветената статуя и да отпуснем гласовете си без неудобното чувство, че пречим на другите да се молят.
Като че ли цялата група изпитваше подобно усещане, защото хората запяха по-силно и вдигнаха глави към висините, посрещайки с усмивка дъждовните капки, които се стичаха по лицата им. Някой вдигна ръце и в следващия миг всички сториха същото, като накланяха ръцете си ту на едната, ту на другата страна в зависимост от ритъма на мелодията.
Стараех се да се отпусна, като в същото време внимателно следях какво правят другите. До мен един свещеник пееше на испански и аз се опитвах да повтарям думите му. Призоваваше Светия Дух и Светата Дева да се явят и да излеят своята благословия и чудодейната си власт върху всеки от нас.
— Нека ни осени дарбата за езици — каза друг свещеник, като повтори думите си на испански, италиански и френски.
Не разбрах какво стана след това. Всеки един от тези хора започна да говори на език, който не приличаше на никой от по-често срещаните езици. Приличаше по-скоро на шум, отколкото на някаква реч, а думите сякаш идваха направо от душата, без да имат някакъв логически смисъл. Веднага си спомних за разговора ни в църквата, когато той заговори за Откровението и каза, че мъдростта се състои в това да се
