вслушаш в собствената си душа.
„Може би това е езикът на ангелите“, помислих си. Опитвах се да подражавам на останалите, но се чувствах смешна.
Всички бяха приковали очи в Светата Дева на другия бряг на реката и сякаш бяха изпаднали в транс. Потърсих го с поглед и видях, че е доста далеч от мен. Бе вдигнал ръце към небето и произнасяше бързо някакви думи, като че ли говореше с Нея. Усмихваше се, кимаше утвърдително, а от време на време на лицето му се изписваше изненада.
„Това е неговият свят“, помислих си.
Всички тези неща започнаха да ме плашат. Мъжът, когото исках да имам до себе си, твърдеше, че Бог е в същото време и жена, говореше на неразбираеми езици, изпадаше в транс и като че ли бе по-близо до ангелите, отколкото до мен. Къщата в планината ми се струваше все по-недействителна, сякаш принадлежеше на един свят, който той бе оставил зад себе си.
Всички тези дни — от беседата в Мадрид досега — ми приличаха на сън, на пътуване извън времето и пространството на моя живот. Сънят впрочем беше с привкус на някакъв нов свят, на роман, на нови приключения. Колкото и да се съпротивлявах, знаех, че любовта лесно пламва в сърцето на жената и бе въпрос само на време, за да позволя на вятъра да я разпали, а на водата — да разруши стените на бента. Колкото и да не бях склонна на това в началото, все пак вече бях обичала и мислех, че знам как да се справя с положението.
Но тук имаше нещо, което не можех да разбера. Това не беше католицизмът, на който ме бяха учили в колежа. Не така си представях мъжа на моя живот!
„Мъжът на живота ми, колко странно“, казах си, учудена от мисълта си.
Но тук, край реката, пред пещерата, изпитах страх и ревност. Страх, защото всичко това бе ново за мен, а новото винаги ме е плашело. Ревност, защото постепенно разбирах, че любовта му е по-силна, отколкото предполагах, и се разпростира на такива места, където никога не бях стъпвала.
„Прости ми, Богородице! Прости ми, че съм жалка, дребнава и не искам да споделям с никого любовта на този мъж!“ А ако наистина неговото призвание е да се откаже от света, да се затвори в семинарията и да разговаря с ангелите?
Колко ли време ще се бори със себе си, преди да напусне къщата, книгите и плочите, за да се върне към истинския си път? А дори и никога да не се върне в семинарията, каква ли цена ще трябва да платя самата аз, за да го задържа далеч от истинската му мечта?
Всички изглеждаха съсредоточени върху това, което вършеха, с изключение на мен. Не откъсвах очи от него, а той говореше на езика на ангелите.
На мястото на страха и ревността дойде самотата. Той разговаряше с ангелите, а аз бях сама.
Не знам какво ме накара да се опитам да говоря на този странен език — може би крещящата необходимост да се срещна с него, да му кажа какво чувствам. Може би защото душата ми изпитваше нужда да разговаря с мен самата — сърцето ми бе изпълнено със съмнения и искаше да получи отговор.
Не знаех какво точно да направя, не можех да се освободя от усещането, че съм смешна. Но тук имаше мъже и жени от всички възрасти, духовници и светски люде, послушници и монахини, студенти и старци. Това ме окуражи и помолих Светия Дух да ми помогне да преодолея бариерата на страха.
„Опитай! — казах на самата себе си. — Достатъчно е да отвориш уста и да се осмелиш да изговаряш думи, които не разбираш. Опитай!“
Реших да опитам. Но преди това се помолих предстоящата нощ — след този ден, толкова дълъг, че дори не си спомнях вече кога е започнал — да бъде богоявление, ново начало за мен.
Бог сякаш ме чу. Думите започнаха да излизат по-лесно и постепенно да губят значението на човешкия език. Срамът ми се стопи, изпълних се с доверие, а новият език течеше гладко. Въпреки че не разбирах нищо от това, което казвах, за душата ми то имаше някакъв скрит смисъл.
Самият факт, че имах достатъчно смелост да изговарям безсмислени думи, ме въодушевяваше. Бях свободна, не се налагаше да търся или да давам обяснения за постъпките си. Тази свобода ме издигаше до небето, където ме приемаше в обятията си една по-голяма, все-опрощаваща Любов.
„Като че ли вярата ми се възвръща“, мислех си, изненадана от чудесата, които любовта бе в състояние да извърши. Чувствах, че Светата Дева ме е взела в скута си и ме е покрила с наметалото си, за да ме стопли. Странните думи излизаха все по-бързо от устата ми.
Неусетно започнах да плача. Обзелата ме радост преизпълваше сърцето ми. Беше по-силна от страховете, от предишната ми дребнава самоувереност, от желанието ми да контролирам всяка секунда от живота си.
Знаех, че този плач също е дарба, защото в училището за монахини ми бяха казали, че светите хора плачат, когато изпаднат в екстаз. Отворих очи и потънах в съзерцание на тъмното небе, усещайки как сълзите ми се смесват с дъжда. Земята беше жива, водата, която падаше отгоре, възпроизвеждаше отново чудото на небесните висини. Ние бяхме част от това чудо.
— Колко е хубаво, че Бог може да бъде жена! — промълвих аз, докато другите пееха. — Ако е така, то именно неговата женска същност ни е научила да обичаме.
— Хайде да се наредим по осем души в кръг и да се помолим — каза свещеникът на испански, италиански и френски.
Отново се почувствах объркана, не разбирах какво става. Някой се приближи и сложи ръка на рамото ми. Друг стори същото от другата ми страна.
Така прегърнати, осем души застанахме в кръг. След това се наведохме напред и главите ни се докоснаха.
Бяхме образували нещо като палатка от човешки тела. Дъждът се бе поусилил, но никой не му обръщаше внимание. Положението, в което бяхме застанали, концентрираше топлината и енергията на всеки от нас.
— Нека Непорочното зачатие помогне на сина ми да открие своя път — чух гласа на мъжа, който ме бе прегърнал отдясно. — Искам да се помолим за сина ми.
— Амин — отвърнахме ние и казахме една молитва.
— Нека Непорочното зачатие ме осени и събуди у мен дарбата да лекувам — каза някаква жена от нашата „палатка“. — Нека да кажем още една молитва.
Казахме отново „Амин“ и се помолихме. Всеки отправяше някаква молба и останалите го подкрепяха с молитви. Учудвах се на себе си, защото се молех като дете и също като децата вярвах, че това, за което се моля, ще бъде изпълнено.
Групичката замлъкна за част от секундата. Разбрах, че е дошъл моят ред да помоля за нещо. При всяко друго обстоятелство по-скоро бих умряла от срам, отколкото да произнеса и една дума. Но тук имаше някакво Присъствие, което ми вдъхваше доверие.
— Нека Непорочното зачатие ме научи да обичам като Нея — казах аз. — Нека тази любов ме възвиси, а също и мъжа, когото обичам. Да отправим една молитва за това!
Помолихме се заедно и отново изпитах усещането за свобода. Години наред бях водила борба със сърцето си, понеже се страхувах от мъката, от страданието, от това, че можех да бъда изоставена… Винаги съм знаела, че истинската любов е над всичко това и че е по-добре да умреш, отколкото да престанеш да обичаш.
Но мислех, че само другите имат нужната смелост. А сега, в този момент, открих, че и аз съм способна на това. Дори и да означава напускане, самота, мъка, любовта си струва всяко сентаво от цената.
„Не бива да мисля повече за тези неща, трябва да се съсредоточа върху ритуала!“ Свещеникът, който водеше групата, поиска да се разделим и да се помолим за болните. Хората се молеха, пееха и танцуваха под дъжда, славейки Бог и Дева Мария. От време на време всички заговаряха на странни езици и поклащаха ръцете си, вдигнати към небето.
— Някой от присъстващите има болна снаха. Нека знае, че е излекувана! — каза по едно време някаква жена.
Отново се чуха молитви и радостни песни, прекъсвани от гласа на същата тази жена.
— Някой от тази група е изгубил наскоро майка си. Нека вярата не го напуска, защото майка му се радва на небесната благодат.
По-късно той ми каза, че това е дарбата да пророкуваш и че някои хора предчувстват както отдалечени
