в утробата си Божия Син, а в сърцето си — любовта на Богинята. Тя сигурно можеше да ме разбере.
Не исках да питам за нищо. Достатъчни бяха само тези мигове, прекарани в църквата, за да оправдаят цялото пътуване. Достатъчни бяха четирите дни с него, за да оправдаят цялата тази година, през която нищо особено не се бе случило.
Ето защо не исках да питам за нищо. Излязохме от църквата, хванати за ръце, и се прибрахме в стаята. Семинарията, Великата майка, срещата, на която той трябваше да отиде тази вечер… всичко това ме караше да се чувствам замаяна.
Тогава си дадох сметка, че както аз, така и той искаме душите ни да поемат в една и съща посока. Но съществуваше семинарията във Франция, съществуваше Сарагоса… Сърцето ми се сви. Погледнах към средновековните къщи, към кладенеца, където бяхме стояли предишната вечер. Спомних си за мълчанието и за тъжното лице на Другата жена, която някога бях.
„Боже, опитвам се да си възвърна вярата. Не ме изоставяй по средата на пътя!“ — помолих се аз, прогонвайки страха си.
Той поспа малко, а аз отново се събудих преди него и се загледах в тъмния прозорец. Станахме, вечеряхме с хазаите, които никога не разговаряха на масата, и той поиска ключ от къщата, като се обърна към жената:
— Тази вечер ще се приберем късно.
— Младите трябва да се забавляват и да прекарват празниците колкото може по-весело — отговори тя.
— Трябва да те попитам нещо — казах аз веднага щом седнахме в колата. — Опитвам се да избегна този въпрос, но е невъзможно.
— За семинарията ли?
— Именно за нея. Не мога да разбера защо.
„Въпреки че сега няма значение дали ще разбера, или не“,
помислих си.
— Винаги съм те обичал — започна той. — Имал съм и други жени, но винаги съм обичал теб. Носех медальона със себе си, като се надявах, че един ден ще ти го върна и ще имам смелостта да кажа: „Обичам те.“
Всички пътища по света ме връщаха обратно при теб. Пишех ти писма и отварях твоите със страх, защото в някое от тях ти можеше да ми съобщиш, че си срещнала някой друг.
По същото време разбрах, че съм призван да водя духовен живот. Откликнах на този повик, защото той, както и ти, беше част от детството ми. Открих, че Бог заема много важно място в моя живот и че няма да бъда щастлив, ако не следвам призванието си. Пред очите ми непрекъснато бе лицето на Христос, откривах го във всеки срещнат бедняк.
Той замълча и аз реших да не настоявам. След двайсет минути спря и слязохме от колата.
— В Лурд сме. Във Франция — каза той. — Трябва да дойдеш тук през лятото.
Това, което виждах сега, бяха безлюдни улици, затворени магазини, хотели със стоманени решетки на входа.
— Шест милиона души идват тук през лятото — продължи той с въодушевление.
— На мен ми прилича по-скоро на град-призрак.
Минахме по някакъв мост и се озовахме пред огромна желязна врата с ангели от двете й страни. Едното крило беше отворено и ние влязохме.
— Довърши това, което започна да ми разказваш! — помолих го аз, въпреки че малко преди това бях решила да не настоявам. — Говори ми за лицето на Христос, което откриваш у хората.
Разбрах, че той няма да продължи разговора. Може би нито мястото, нито моментът бяха подходящи за това. Но след като веднъж го бе започнал, трябваше да го довърши.
Тръгнахме по един просторен булевард, а отстрани се виждаха заснежени полета. В дъното се открояваше силуетът на някаква катедрала.
— Довърши това, което започна да ми разказваш! — повторих аз.
— Знаеш останалото. Влязох в семинарията. През първата година помолих Бог да ми помогне да превърна любовта си към теб в любов към всички хора. На втората година почувствах, че Бог започва да ме чува. На третата година, въпреки че продължавах да тъгувам много по теб, се уверих, че тази любов постепенно се превръща в милосърдие, молитви и помощ за нуждаещите се.
— Защо тогава ме потърси отново? Защо пак запали у мен този огън? Защо ме научи на упражнението на Другия и ме накара да разбера колко еснафско е съществуването ми?
Думите ми бяха объркани, гласът ми трепереше. Виждах как с всяка изминала минута той се доближава до семинарията и се отдалечава от мен.
— Защо се върна? Защо ми разказваш тази история едва днес, когато виждаш, че отново започвам да те обичам?
Той не отговори веднага.
—
— Няма да ми се стори глупаво. Вече не се страхувам, че ще изглеждам смешна. Ти ме научи на това.
— Преди два месеца моят игумен ме помоли да отида с него до дома на една жена, която бе починала и бе дарила цялото си имущество на нашата семинария. Тя живееше в Сен Савен и игуменът трябваше да направи пълен опис на всичките й вещи.
Катедралата в дъното се приближаваше все повече до нас. Интуицията ми подсказваше, че щом стигнем до нея, разговорът ще бъде прекъснат.
— Не спирай — казах аз. — Дължиш ми обяснение.
— Спомням си мига, когато влязох в къщата. Прозорците гледаха към Пиренеите и целият интериор бе огрян от слънчевата светлина, отразена в блясъка на снега. Започнах да правя опис на вещите, но скоро се отказах.
Открих, че тази жена е имала съвсем същия вкус като моя. Притежаваше плочи, които и аз бих си купил, с мелодии, които много би ми харесвало да слушам, гледайки пейзажа навън. По етажерките имаше много книги, някои от които бях чел, а останалите бих искал да прочета. Разгледах мебелите, картините, всички дребни предмети, разпръснати из къщата — сякаш самият аз ги бях избирал.
От този ден нататък не можех да спра да мисля за къщата. Всеки път, когато влизах в параклиса да се моля, си спомнях, че не съм се отказал напълно от светския живот. Представях си, че живея с теб в къща, подобна на тази, че слушаме същата музика, съзерцавайки снега в планината и огъня в камината. Представях си как децата ни тичат из къщата и играят по поляните около Сен Савен.
Въпреки че никога не бях влизала в тази къща, знаех как точно изглежда. И пожелах той да не казва нищо повече, за да мога да мечтая.
Но той продължи.
— Преди две седмици почувствах такава мъка в душата си, че не издържах. Потърсих моя игумен и му разказах всичко. Разказах му за любовта ми към теб и за усещането, което изпитах, докато правех описа.
Заваля ситен дъжд. Наведох глава и се загърнах в палтото си. Страхувах се да чуя останалото.
— Тогава игуменът ми каза: „Има много начини да служиш на Господ. Ако мислиш, че това е съдбата ти, приеми я. Само този, който е щастлив, може да дарява щастие на околните.“
„Не знам дали това е съдбата ми — отговорих аз на игумена. — В сърцето ми настъпи спокойствие, откакто реших да вляза в манастир.“
„Върви тогава и премахни всички съмнения — каза той. — Избери между светския живот и семинарията. Но трябва да си целият, телом и духом, на избраното от теб място. Царство, което е разделено на две, не може да устои на атаките на противника. Човек, разкъсван от съмнения, не може да се бори достойно с живота.“
Бръкна в джоба си и извади някакъв предмет. Беше ключ.
— Игуменът ми даде ключа от къщата. Каза, че ще изчака с продажбата на вещите. Знам, че иска аз да отида отново там с теб.
Той организира и беседата в Мадрид, за да можем да се срещнем отново.
